О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
С. 16.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: И. П. М. Р.
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 763 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от Софийска апелативна прокуратура и от Б. Г. Т. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 2166 от 17.11.2016г. по в.гр.д. № 2926/2016г. на Апелативен съд С., с което е отменено решение № 3265 от 21.04.2016г. по гр.д.№ 5445/2015г. на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2 ал.1 т.3 от З. да заплати обезщетение за разликата над 15 000лв. до 30 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска на Б. Г. Т. за посочената разлика, обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.210 ал.1 т.2 и т.5, чл.212 ал.5, чл.310 ал.1, във вр.с чл.308 ал.1 и чл.321 ал.6 НК, като в останалата отхвърлителна част решението е потвърдено.
Като основание за допустимост и във двете касационни жалби касаторите се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като твърдят, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г. и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г./ по въпрос, касаещ начина за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, след задължителна преценка на всички конкретно установени обстоятелства при съобразяване на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Отделно касаторите считат, че е налице и основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, което обосноват както следва: Софийска апелативна прокуратура с две решения, по реда на чл.290 ГПК и едно на САС, а Б. Г. Т. с две решения на ВКС. Твърдението, че по поставения въпрос съдилищата постановяват противоречиви актове.
Срещу подадената от Софийска апелативна прокуратура касационна жалба е постъпил отговор от Б. Г. Т., с която се оспорват нейната допустимост и основателност.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил спецификата на случая, при който с постановление от 17.01.2006г. за привличане на обвиняем, ищцата е била привлечена за четири престъпления. Последвало е частично прекратяване по отношение на едно, а по отношение на останалите – е внесен обвинителен акт. Образувано е н.о.х.д., което е прекратено и върнато на прокуратурата за отстраняване на констатирани съществени процесуални нарушения. Ищцата е инициирала производство по чл.368 ал.1 НПК и в предоставеният от съда срок СГП е внесла нов обвинителен акт за няколко деяния. След частична отмяна на постановлението от прокурор от СГП и частично прекратяване на наказателното производство от С., е внесен обвинителен акт за престъпления по чл.321 ал.1 т.1 НК. Окончателно е прекратено наказателното производство с разпореждане от 18.07.2014г. на СГС поради недоказаност на обвинението на основание чл.369 ал.4 НПК. В. съд е отчел, че на ищцата са били повдигнати обвинения за няколко извършени престъпления от общ характер, които са тежки по смисъла на чл.93 ал.7 НК /без едно /, продължителността на наказателното преследване, около осем години /с най-голямата продължителност е най-леко наказуемото деяние по чл.310 НК, а за най-тежкото продължителността е около три години/. Съобразени са фактите, че за три дни е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” и че е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на РБ”. Съобразени са и ангажираните гласни доказателства, съгласно които воденото наказателно производството е довело до неоснователно поддържане на страх и напрежение у обвиненото лице, много от приятелите и познатите са се дистанцирали от нея и воденото производство е имало за последица пострадалата от весел и жизнен човек, да се превърне в затворен в себе си човек, който силно е ограничил социалните си контакти.
При тези мотиви, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение – е от значение за изхода на спора, /защото е свързан с решаващите мотиви на съда/, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в подадените жалби. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно горецитираното Постановление №4 от 23.12.1968г. – всеки отделен случай е специфичен, дължимата преценка е индивидуална, тъй като във всеки случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. С оглед последното, следва да се посочи, че представената съдебна практика не обоснова наличие на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, защото разгледаните в тях факти са различни, а именно спецификата на установената фактическа обстановка е определящата при присъждане на съответния размер на обезщетение.
В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил всички релевантни обстоятелства и съобразно тях е оценил конкретно засегнатите блага и тяхната стойност за притежателя им. Взел е пред вид от една страна: видът на конкретно повдигнатите обвинения, спецификата на вида и характера на деянията, наложената мярка за неотклонение, продължителността на производството, професионалната реализация, отражението на воденото производство върху семейното, общественото положение и върху авторитета на пострадалата, установената съдебна практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, конкретно установените като причинени негативни емоции и негативното им отражение.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касаторите специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1,т.2 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2166 от 17.11.2016г. по в.гр.д. № 2926/2016г. на Апелативен съд С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.