О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
София 23.04.2013 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 13/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. а. п. срещу решение от 01.11.2012 г. по гр. дело №2033/2012 г. на Софийския апелативен съд, с което след като частично е отменено решение от 21.01.2012 г. по гр. дело №6503/2010 г. на Софийския градски съд П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Л. Г. Т. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че с присъда № 15 от 25.09.2008 г., влязла в сила на 11.10.2008 г., ищецът е признат за невиновен в това, че за времето от 31.08.1992 г. до 12.10. 1992 г. при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание и на неистински документи, е получил без правно основание чуждо движимо имущество в общ размер на 22 832 630 неденом.лева с намерение да го присвои, като имуществото е в големи размери и при измамата е издал разплащателен чек без да има покритие за сумата и въз основа на него е получил без правно основание обществено имущество. Ищецът е привлечен като обвиняем по сл.дело № 26/1993 г. по описа на ССлС за извършено престъпление по чл.212а, ал.1, т.З от НК на 31.08.1992 г. – с постановление от 25.02.1993 г., като спрямо него е била взета и мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 30 000 неденом. лева. На 30.09.1993 г. на същия е било повдигнато обвинение и по сл.дело № 326/1993 г. по описа на ССлС за извършено през м.10.1992 г. престъпление по чл.212, ал.4 във вр. с ал.1 от НК – с постановление на ССлС от 30.09.1993 г., като е била взета и мярка за неотклонение „задържане под стража“. С постановление на СГП от 17.01.1994г. следственото дело е било спряно на основание чл.239, ал.1, т.1 във вр. с чл.22, т.2 във вр. с чл.268, ал.4 НПК /отм./, тъй като ищецът през м.09.1993 г. е напуснал посочения от него адрес и е бил с неизвестно местоживеене, във връзка с което е бил обявен и за общодържавно издирване. Следственото дело е възобновено на 18.07.1996 г., когато последният е бил задържан, с което реално е била приведена в изпълнение и взетата по отношение на това лице мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и че с постановление на СГП от 19.07.1996 г. поради наличието на две наложени мерки за неотклонение на обвиняемия по обединеното сл.д.№ 177/1993 г. по описа на НСлС на основание чл.146 и чл.180 НПК /отм./ е отменена взетата с постановлението от 25.02.1993 г. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 30 000 неденом.лева; внесената гаранция е била освободена и е била потвърдена мярката за неотклонение „задържане под стража“.
С определение на СГС, НК, 11 с-в от 29.09.1998 г., постановено по чнд № 1079/1998 г., взета по сл.д.№ 326/1993 г. на ССлС мярка за неотклонение спрямо това лице е била изменена от „задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на 2 000 000 неденом.лева. Спрямо ищеца е била наложена и принудителна административна мярка по чл.7, б.“б“ и чл.8 от ЗПП /отм./.
От показанията на двамата свидетели се установява, че ищецът се чувствал подтиснат и притеснен по повод воденото наказателно производство; търсил е работа, много е страдал от факта, че семейството му е останало без доходи, докато той е бил в следствието. След задържането ищецът е бил коренно променен – станал е избухлив, нервен, крещял за всяко нещо; непрекъснато бил отчаян – ходел с наведена глава. За да определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил конкретните факти и обстоятелства, включително и тези от продължилото над разумния срок наказателно производство.
Същевременно е отчетен приносът на пострадалия за настъпване на вредните последици, по смисъла на чл.51 ЗЗД, тъй като налагането на най-тежката мярка за процесуална принуда-задържане под стража и нейното времетраене са обусловени и от действията на самия ищец, който през 1993 г. е променил местоживеенето си, без да уведоми за това органите на досъдебното производство и без да регистрира новия си адрес. Това е довело до общонационално издирване и задържане, както и промяна на мярката от по-лека в по-тежка.
Ответникът по касационната жалба Л. Г. Т., [населено място], оспорва жалбата.
П. на Р. Б. е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по правни въпроси за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за наличието на пряка причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите, както и относно необходимостта неимуществените вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди, Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Посочени са ППВС №4/23.12.1968 г. и ТР №3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС. Представени са съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение от 01.11.2012 г. по гр. дело №2033/2012 г. на Софийския апелативен съд Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са решавани противоречиво от съдилищата.
Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установена съдебна практика.
Съобразена е и посочената от касатора задължителна съдебна практика, че само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства.
От представените съдебни решения не може да се направи обоснован извод, че въпросите за критерия по чл.52 ЗЗД при определяне обезщетението за неимуществени вреди са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установена съдебна практика. Според нея разпоредбата на чл.52 ЗЗД задължава съда да определя размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. За да се приеме, че размерът на присъденото обезщетение е завишен, трябва да бъдат представени решения, при които при аналогични случаи са присъдени различни значително по-ниски обезщетения за неимуществени вреди. Това не е направено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.11.2012 г. по гр. дело №2033/2012 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.