2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
гр. София 31.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2551 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „БГ ТОМИ” ЕООД, [населено място], представлявано от адв. С. Д., срещу решение № 1161 от 11.05.2018г. по в.т.д. № 3962/2017г. на САС, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 852 от 05.05.2017г. по т.д. № 1770/2016г. на СГС, ТО, VІ-8 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против Фонд за гарантиране на влоговете в банките искове с правно основание чл.124 ГПК вр. чл.23 вр. чл.4, ал.1 ЗГВБ от 1998г. /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 25 002 лева – частичен иск в пълен заявен размер от 196 000 лева, представляваща неплатена гарантирана сума от влог на касатора в „Корпоративна търговска банка” АД /н/, вземането по който е придобито от касатора по договор за цесия от 27.10.2014г., сключен между К. Е. М.- като цедент, и касатора – като цесионер.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необсновано. Твърди, че в противоречие с материалния закон и изричните клаузи в самия договор въззивният съд е приел, че било прехвърлено вземане, необезпечено с гаранция, като по този начин в разрез със закона цесионерът е поставен в по-неблагоприятно положение от праводателя си. Излага съображения за нарушаване на разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД, тъй като е заплатено на предишния кредитор въпреки уведомяването до длъжника за прехвърляне на вземането. Излага и довод за противоречие на извода на въззивния съд с чл.4, ал.1, чл.5, ал.1, чл.6, ал.1 и чл.23, ал.1 ЗГВБ, както и с транспонираната Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994г. относно схемите за гарантиране на депозити и с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009г. за изменение на Директива 94/19/ЕО. В тази връзка сочи, че от определенията в директивата е видно, че при определяне на гарантирания размер на влога се пресмята кредитното салдо, т.е. сборът от всички налични суми по сметките на вложителя в банката към датата на отнемане на лиценза й, без да се поставя изискване за начина, по който преди правно значимата дата е било формирано това салдо, като принципът е: един вложител – една гаранция. Излага и довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и не е обсъдил редица доводи и релевирани във въззивната жалба оплаквания. Твърди и необоснованост на изводите на въззивния съд поради несъобразяване с клаузите на сключения договор за цесия. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Притежава ли цесионерът гарантирано вземане по смисъла на ЗГВБ, ако праводателят му е имал правото на такова, и според договора между страните вземането е прехвърлено с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности по смисъла на чл.99, ал.2 ЗЗД? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 243 от 06.08.2017г. по т.д. № 3501/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 40 от 13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на ВКС, ТК, решение № 499 от 06.03.2013г. по гр.д .№ 1268/2011г. на ВКС, решение № 162 от 28.01.2013г. по т.д. № 453/2012г. на ВКС, решение № 69 от 18.02.2005г. по т.д. № 286/2004г. на ВКС, ТК, І т.о.
2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички относими към спора доводи на страната при подробно релевирани във въззивната жалба оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост, противоречие с европейска директива, както и с практиката на СЕС? Поддържа, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д .№ 4744/2008г. на ВКС, решение № 189/2005г., решение № 221 от 15.04.2002г. по гр.д .№ 677/2001г., решение № 2/1982г. на ВС.
3. Как се съотнася прехвърлената привилегия на цедента да получи гарантиран размер на влога си към собствената на цесионера привилегия да получи гарантиран размер на влога по собствения му договор за влог с банката, като се имат предвид и нормите на чл.3, ал.3 ЗПУПС и Общите условия на КТБ АД /н/? Поддържа, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по многобройните образувани дела по приложението на чл.23 вр. чл.4, ал.1 ЗГВБ /отм./ е формираната противоречива съдебна практика на САС, а липсва практика на ВКС.
4. Противоречи ли тълкуването на въззивния съд, с което се приема, че цесионерът няма право на гаранция по смисъла на ЗГВБ /отм./ на Директива № 94/19/ЕО? Касаторът твърди, че липсват мотиви на въззивния съд в тази насока и защо според него директивата е неприложима. Поради това моли да бъде допуснато касационно обжалване по посочения въпрос или за яснота в законодателството ни и предвид големия обществен интерес да бъде изпратено преюдициално запитване до компетентния европейски съд. В молбата, съдържаща искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, подадена във въззивното производство, са формулирани въпроси във връзка с допустимостта да бъдат разширявани допълнително от държавите – членки лицата, спрямо които се допуска изключение от схемата за гарантиране на депозитите, чрез приемане на нови ограничения в националното законодателство, и във връзка с възможността да бъде променен статутът на вложителите на вече обявена в несъстоятелност кредитна институция, чрез ограничения, въведени с последваща национална норма.
5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в съдебния си акт по изрично направения в жалбата довод за противоречие на първоинстанционното решение с практиката на СЕС и налице ли е такова противоречие? Твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като сочи Решение на СЕС /втори състав/ по дело С-127/14/ от 02.09.2015г.
Касаторът прави и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът Фонд за гарантиране на влоговете в банките, представляван от адв. И. Н., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: 1/ по първия въпрос не е налице соченото допълнително основание, тъй като въззивния съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС; 2/ по втория въпрос не са налице общата и специлната предпоставка за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доказателства, които касаят правнорелевантните факти по делото и всички доводи на страните, които имат значение за изхода му; 3/ третият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и от него не зависи изходът на делото; 4/ по четвъртия въпрос не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, а допълнителна предпоставка не е посочена, нито е обоснована; 5/ петият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като не е прието, че касаторът попада в категорията на вложителите, които са изключени от обхвата на схемата за гарантиране на влоговете, поради качеството му на цесионер, а от друга страна, твърдяното от касатора противоречие на решението с практиката на СЕС е въпрос на касационна проверка на същество. Поддържа още, че не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач „Корпоративна търговска банка” АД /н./ оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че с договор за прехвърляне на вземане от 27.10.2014г. К. М. – титуляр на банкова сметка в „КТБ” АД с размер на влога 411 021,23 лева, е прехвърлил част от вземането си в размер на 215 000 лева на цесионера „БГ Томи” ЕООД, ведно с лихвите върху тази сума, начислени към датата, на която цесионерът ще извърши прихващане със свои задължения към банката; че с уведомление вх. № 1330/12.03.2015г. К. М. е уведомил „КТБ” АД /н./, че е прехвърлил посочената част от вземането си на „БГ Томи” ЕООД, като останалата част от влога в размер на сумата 196 021,23 лева остава притежание на цедента; че на 12.03.2015г. в „КТБ” АД /н./ е постъпило изявление за прихващане от цесионера с пасивно вземане на банката спрямо дружеството по сключен договор за банков кредит от 11.11.2011г., което съм датата на прихващането е в размер на 663 846,78 лева; че цедентът по договора за цесия К. М. е получил гарантираната по закон сума от 196 000 лева; че към 06.11.2014г. ищецът е имал открита само една сметка в „КТБ” АД /н./ в лева с налично салдо от 42,50 лева; че за целите на осчетоводяване на извършената цесия на 22.04.2015г. в банката служебно е открита сметка, по която е осчетоводено прехвърляне на вземане в размер на 215 000 лева в полза на ищеца, както и че кредитът на ищеца е погасен чрез рефинансиране на 01.09.2015г. със средства, постъпили по сметка на банката.
При така установените факти въззивния съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е изложил и собствени съображения. Приел е, че към 06.11.2014г., когато е отнет лицензът на „КТБ” АД, по банковата сметка на ищеца е имало налична сума в размер на 42,50 лева. Съобразил е датата на сключване на процесния договор за цесия и пар.5 от ЗГВБ и е приел, че към разглеждания случай следва да намерят приложение разпоредбите на отменения ЗГВБ. Приел е, че спорният въпрос по делото е дали придобитото от цесионера вземане представлява гарантиран влог по смисъла на чл.4, ал.1 ЗГВБ /отм./. В тази връзка е изложил съображения, че предвидената в закона гаранция има за цел в случаите на банкова несъстоятелност да обезпечи вложителите в банковата система при наличие на специални предпоставки и при равномерно удовлетворяване на кредиторите на банката. Приел е, че при съобразяване на обезщетителния характер на плащането, придобитото от ищеца вземане, преминало в патримониума му по силата на договор за цесия, не е покрито от системата за гарантиране на влоговете в банките по реда на ЗГВБ /отм./. Посочил е, че в случая цедентът като вложител в банката, имащ право на гаранция от Фонда до размер на сумата 196 000 лева, с прехвърлянето на сумата 215 000 лева, която е извън максималния гарантиран размер от 196 000 лева, не е могъл да прехвърли на цесионера, частен правоприемник, право на гаранция върху сума, която по закон не подлежи на гарантиране, тъй като по отношение на тази сума ФГВБ не дължи плащане на самия цедент, ако не беше прехвърлил вземането. Поради това е заключил, че прехвърленото вземане е преминало в патримониума на ищеца необезпечено с предвидената законова гаранция по смисъла на ЗГВБ и в негова полза не е възникнало право да претендира заплащането му от Фонда по реда на чл.4 от същия закон.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение, че цедентът е имал право на гаранция по смисъла на ЗГВБ на прехвърлената част от вземането си, противно на приетото във въззивното решение. Въззивният съд е обосновал крайния си извод със съображения, че частта от вземането на цедента, която е предмет на договора за цесия, не е било гарантирано по смисъла на ЗГВБ, и поради това такава гаранция не е прехвърлена на цесионера, т.е. на цесионера е прехвълено негарантирано вземане. Поради това настоящият състав намира, че първият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на това не следва да се обсъжда наличието на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания на страните и по събраните по делото доказателства, като изложи собствени мотиви. По този въпрос въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика по приложението на чл.236 ГПК, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил мотиви по счетените за относими за изхода на делото доводи на страните. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Третият материалноправен въпрос също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващата му воля. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че с договора за цесия му е прехвърлена привилегията на цедента да получи гарантиран размер на влога, противно на приетото от въззивния съд, че с договора за цесия е прехвърлено негарантирано вземане.
Четвъртият въпрос представлява оплакване за неправилност поради противоречие на изводите на въззивния съд с Директива № 94/19/ЕО. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За пълнота следва да се посочи, че крайният извод на въззивния съд е обусловен от отреченото от него право на цедента на гаранция по отношение на частта от влога му, която е предмет на прехвърленото вземане, а не от качеството на ищеца на цесионер. С оглед на тези мотиви на въззивния съд, във връзка с които правен въпрос не е поставен, е неоснователно искането за отправяне на преюдициално запитване по въпроси, които не са обсъждани във въззивното решение, касаещи възможността за въвеждане на допълнителни категории лица, спрямо които се допуска изключване от схемата за гарантиране на депозитите, чрез включване на цесионерите.
Петият въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по доказателствата и фактите, които е счел за относими към разглеждания спор, като не е основал крайния си извод на съображения, произтичащи от статута на ищеца на цесионер и попадането му като такъв в кръга на лицата, които са изключени от схемата за гарантиране на депозитите, във връзка с което касаторът се е позовал на Директива № 94/19/ЕО. От друга страна, във въззивната жалба касаторът е изложил общ довод за противоречие на първоинстанционното решение с практиката на СЕС, без да се позове на конкретни решения. Доколко въззивното решение е в съответствие с посочената в касационната жалба практика на СЕС, е въпрос, касаещ правилността на решението, по който касационната инстанция не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационните жалби.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника Фонд за гарантиране на влоговете в банките следва да бъде присъдената сумата 1 536 лева, представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „БГ ТОМИ” ЕООД за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1161 от 11.05.2018г. по в.т.д. № 3962/2017г. на САС, ТО, 3 състав.
ОСЪЖДА „БГ ТОМИ” ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Фонд за гарантиране на влоговете сумата 1536 лева /хиляда петстотин тридесет и шест лева/ – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: