6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
Гр. С., 05.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 364/2012 г.
Производството е по чл.288 във вр.с чл.280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място], обл.В. подадена чрез процесуалния му представител М.П. срещу решението на Варненския апелативен съд № 299/09.12.2011 г. Постановено по в.т.д.№ 232/2011 г. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 577/26.11.2010 г. По гр.д.№ 1463/2009 г. В осъдителната му част, с която е уважен предявеният от [фирма] гр.Ст.З. иск по чл.266 ЗЗД и е осъден ответника-касатор да заплати на ищеца сумата 97 040.17 лв. – дължима по договор за цесия от 16.04.2009 г., представляваща стойността на извършени от цедента [фирма] [населено място] строително – монтажни работи по договор с ответника-възложител от 30.10.2007 г. ведно със законната лихва, както и сумата 17 552.65 лв. съдебни разноски. Със същото въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част апелативният съд е уважил обективно съединения иск по чл.86 ал.1 ЗЗД като е осъдил ответника да заплати 5375.25 лв. мораторна лихва за забавено плащане на посочената главница за периода от 01.02.2009 г. до 29.08.2009 г., както и сумата 1036 лв. съдебни разноски. Отменено е и определението по чл.248 ГПК от 28.02.2010 г. По първоинстанционното дело в частта му, с която е отказано изменение на решението в частта му за разноските и е осъден ответника да заплати 1162 лв.-съдебни разноски по първоинстанционното дело, както и сумата 7595 лв.-съдебни разноски за въззивната инстанция.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал съдържанието на подписаните между страните по договора споразумения от 16.09.2008 г. и 23.01.2009 г., което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Наведени са доводи, че искът е преждевременно заведен, а присъдените по делото съдебни разноски са прекомерни, като претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер предвиден в Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 т.1 и т. 3 ГПК по поставения материалноправен въпрос: правилно ли е да се счита всяко последващо споразумение за отменящо предходното и определящо нов срок, когато такъв не е изрично посочен, както и по процесуалния въпрос: когато се намалява поради прекомерност адвокатското възнаграждение, трябва ли съдът да се съобразява с трикратния размер предвиден в пар.2 от допълнителните разпоредби на Наредба № 1/2004 г. Поддържа, че посочените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС позовавайки се на приложените определения на различните състави на ВКС постановени по ч.гр.д.№ 46/07.02.2011 г. на ІV г.о., по ч.гр.д.№ 155/2011 г. на ІV г.о. и по ч.гр.д.№ 305/2009 г. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма] гр.Ст.З. чрез процесуалния си представител адвокат Ал.Комсииски излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество-направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените от него съдебни разноски за настоящото производство в размер на сумата 4800 лв. представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по договора за правна помощ от 13.03.2012 г. и фактура с касов бон № 372/13.03.2012 г.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, производството е образувано по иск предявен на основание чл.266 ЗЗД за сумата 97040.17 лв. представляваща частично неизплатена цена по договор за изработка, обективно съединен с иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за мораторна лихва за забавено плащане, която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата. Процесното вземане ищецът е придобил с договор за цесия от изпълнителя [фирма] [населено място] към [фирма] [населено място] – възложител по сключения между тях на 30.10.2007 г. договор за доставка и монтаж на окачени тавани. По делото е безспорно установено, че уговорената работа е извършена и приета, което се потвърждава и от двустранно подписаните актове обр.19 и издадените данъчни фактури, по които има извършени частични плащания, като след приспадане на гаранцията по чл.6 от договора, остава дължима претендираната сума. Със споразумение от 16.09.2007 г. страните по договора са постигнали съгласие остатъка от паричното задължение да се изплати след продажба на жилищата във вилното селище „Екостар-1” където са били извършени процесните СМР. С последващо споразумение от 23.01.2009 г. тъй като вилното селище е завършено и има извършени продажби, което води до генериране на постоянен приход за възложителя , кой се е задължил да изплаща месечно на изпълнителя по 25000 лв. за погасяване на задълженията си. При тези фактически данни, след извършен цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, тълкувайки съдържанието на постигнатите двустранни споразумения в тяхната хронологична последователност, съдът е уважил изцяло иска по чл.266 ЗЗД и частично – за сумата 5375.25 лв. претенцията за мораторна лихва за периода от 01.02.2009 г. до 20.08.2009 г., като е присъдил и дължимите разноски по компенсация, като е уважил частично възражението на ответника за прекомерност на претендираните от ищеца възнаграждения на процесуалния му представител, които са били намалени по преценка на решаващия съд.
Видно от съдържанието на касационната жалба, формулираните от касатора материалноправни въпроси са: правилно ли е да се счита всяко последващо споразумение за отменящо предходното и определящо нов срок и може ли да се приеме, че изпълнението на договора се предоговаря, след като изрично не е посочен нов срок в последващото споразумение. Така поставените въпроси са фактически, а не правни и разрешаването им е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело, а не е свързано с приложението на определена материалноправна или процесуална норма. Наведените в касационната жалба съображения относно допустимостта на касационно обжалване представляват всъщност оплаквания за необоснованост и неправилно тълкуване на постигнатите между страните споразумения от 16.09.2008 г. и от 23.01.2009 г. Суверенно право на решаващия съд при преценката на доказателствения материал е да кредитира или не дадено доказателство. Що се отнася до направените изводи в резултат на извършената цялостна преценка на фактическия доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват основания за касиране по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал. 1 ГПК и указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Неоснователно се явява и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му разноските касаещи присъденото адвокатско възнаграждение. В тази част подадената жалба има характер на частна касационна жалба. Видно от данните по делото, първоинстанционният съд е уважил частично направеното от ответника възражение за прекомерност на претендираното от ответника възнаграждение на процесуалния му представител, като на основание чл.78 ал. 5 ГПК е намалил размера на адвокатското възнаграждение за извършените правни услуги свързани със защитата му в първоинстанционното производство от претендираните 19800 лв. на 14115 лв. /разликата до определената обща база от 19086.97 лв. представлява изплатени държавни такси и изплатени възнаграждения за вещи лица./ На тази база първоинстанционният съд е изчислил по съразмерност съобразно уважената част от предявените искове и е присъдил в полза на ищеца сумата 17552.65 лв. разноски , като е оставил без уважение молбата му по чл.248 ал.1 ГПК за допълване на решението в частта му за разноските. Проверявайки правилността на първоинстанционното решение във връзка с подадените от страните въззивни жалби, апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му относно присъдените разноски, като след частична отмяна на определението по чл.248 ал.1 ГПК е присъдил допълнително в полза на ищеца сумата 1162 лв. представляваща дължимия ДДС по пар. 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за адвокатските възнаграждения, както и сумата 360 лв.- възнаграждение за адвоката на ищеца по образуваното изпълнително дело за налагане на допуснатите обезпечителни мерки. Присъдено е и 6300 лв. адвокатско възнаграждение за защитата на ищеца пред въззивната инстанция. Така определения размер на присъдените адвокатски възнаграждения е справедлив и съответствува на фактическата и правна сложност на делото, значителният материален интерес на предявените искове, извършените многобройни процесуални действия по исковото и обезпечителното производство. Този размер с оглед данните по конкретното дело не е прекалено висок, поради което е прието за неоснователно искането за намаляването му до минималния размер, предвиден в Наредбата за съответния вид дейност. В тази връзка, ирелевантен се явява поставеният от касатора въпрос относно приложението на пар.2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. и може ли да се намали поради прекомерност адвокатски хонорар до минималния размер предвиден в наредбата. Въпросът за прекомерността на адвокатското възнаграждение винаги е конкретен и е изцяло в зависимост от данните на съответното дело, като преценката за това е предоставена изцяло на решаващия съд. В случая такава преценка е извършена от двете съдебни инстанции и изводите им не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на постановеното въззивно решение, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените и поискани от него разноски за касационното производство в размер на сумата 4 800 лв. Представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по приложения към отговора на касационната жалба договор за правна помощ и съдействие № 133/13.03.2012 г.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 299/09.12.2011 г. постановено по в.т.д.№ 232/2011 г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] обл.В., ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] гр.Ст.З., ЕИК[ЕИК] сумата 4800 /четири хиляди и осемстотин/ лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: