О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
София, 21.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2218/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1033 от 13.02.2019 г. по в.гр.д. № 6338/2018 г. на Софийски градски съд е обезсилено решение № 310014 от 10.01.2018 г. по гр.д. № 43362/2016 г. на Софийски районен съд в частта, с която на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № …. г. на нотариус с рег. № 039 на Нот камара, в частта, с която А. К. А., В. А. П. и А. А. А. са признати за собственици на основание давностно владение и наследство за разликата над 1/2 ид. част от описания в акта недвижим имот. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на А. К. А., В. А. П. и А. А. А., че по наследство от И. З. З. ищецът В. И. З. е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ дворно място с идентификатор …., находящо се в [населено място], СО, район Н., цялото с площ 447 кв.м, съставляващо ПИ пл.№ …. в кв. …. по плана на селото, заедно с построената в него жилищна сграда с идентификатор[ЕИК], на два етажа, със застроена площ 42 кв.м, лятна кухня с идентификатор …. със застроена площ 11 кв.м и гараж с идентификатор ….
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от В. А. П., А. А. А. и А. К. А. чрез техния пълномощник адв. Вл. П.. В жалбата са изложени оплаквания за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че изложените от въззивния съд мотиви са вътрешно противоречиви, не са съобразени с показанията на разпитаните по делото свидетели и с факта какво точно имущество ищецът е приел по опис. На следващо място поддържат, че неправилно съдът е приел, че жалбоподателите не са демонстрирали намерението си да своят целия имот за себе си, тъй като не са доказали да са отблъснали владението на съсобственика И. З., без да съобрази, че такава демонстрация не е била необходима, тъй като последният в продължение на повече от 26 години не е предявявал претенции към имота.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречието му с практиката на ВКС, в това число и задължителната такава – ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. относно елементите от фактическия състав на придобивната давност. На следващо място поддържат, че решението е очевидно неправилно- основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. И. З., действащ чрез своята майка и законен представител П. Б., изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на общия на страните наследодател К. Т. Д., починал на 12.10.1990 г. Същият е оставил наследници по закон своята дъщеря Л. К. А. и своя внук И. З. З., който наследява по заместване от своята майка Ц. К. З., починала преди общия наследодател /на 21.02.1990 г./.
Л. К. А. е починала на 03.05.2014 г. и е наследена от своя съпруг А. К. А. и децата си В. А. П. и А. А. А.. С нотариален акт № ….. г. А. А., В. П. и А. А. са признати за собственици на процесния имот на основание давностно владение и наследство.
И. З. З. е починал 12.05.20126 г.
Твърдението на ищеца, наследник по закон на И. З., е било, че ответниците не са придобили по давност притежаваната от неговия баща 1/2 ид. част, тъй като не са упражнявали фактическа власт върху целия имот, а до смъртта си неговият наследодател И. З. е упражнявал владение върху собствената си идеална част.
За установяване на твърденията си всяка от страните е ангажирали гласни доказателства. Според показанията на св. А. Р., посочена от ответниците, след смъртта на К. Д. в имота е останала да живее неговата дъщеря Л. със семейството си, които се грижили за имота и се изявявали като собственици – извършили са подобрения: смяна на дограма, вътрешни ремонти и възстановяване на гаража, който бил паднал. Свидетелката е заявила, че познава И. З., но никога не го е виждала през годините в имота, не е виждала и не знае той да е държал там свои вещи. В своите показания св. Г. Д., посочен от ищцовата страна, е заявил пред съда, че И. З. е посещавал имота основно в почивните дни- събота и неделя, като при някои от посещенията му свидетелят е бил заедно с него, влизал е свободно и се чувствал като у дома си, допреди 2-3 години преди да почине, когато при едно от посещенията е намерил входната врата заключена и ключът сменен.
Въззивният съд е приел, че след откриване на наследството на К. Д. на 12.10.1990 г. имотът е станал съсобствен между неговите наследници по закон Л. А. и И. З., поради което за да се направи извод, че Л. А., респ. нейните наследници, са придобили по давност идеалните части на сънаследника И. З., е било необходимо да се установи, че тя е променила намерението си и е започнала да държи целия имот като свой, като обективира това намерение по отношение на другия съсобственик. След обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел, че те установяват само факта на упражнявана фактическа власт, но не и променено намерение да се свои чуждата част. В подкрепа на този извод е посочил обстоятелството, че И. З. е посещавал често имота, чувствал се там като у дома си, оставал да преспи заедно с приятелката си, без ответниците и тяхната майка да са отричали правата му. Приел е също, че извършването на ремонти, промяната на партидите при доставчиците на комунални услуги и заплащането на консумативи за имота от ответниците не доказват намерението им за своене, тъй като това са действия по управление, свързани с ползването на имота.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за елементите от фактическия състав на придобивната давност. При положение, че процесният недвижим имот има наследствен произход, относно предпоставките, при които един от сънаследниците може да придобие по давност идеалните части на друг сънаследник, са приложими разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които при съсобственост, възникнала от наследяване, всеки наследник е владелец на собствената и държател на чуждите идеални части от правото на собственост върху общата вещ, поради което наследникът, който се позовава на придобивна давност върху чуждите идеални части, трябва да докаже не само, че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците. Константна е практиката на ВКС, че завладяването частите на останалите съсобственици трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Докато останалите сънаследници са в неведение относно промененото намерение на един от тях да завладее и да придобие техните идеални части, докато то не бъде изявено по несъмнен начин, сънаследникът-владелец не може да им противопостави владението си. Промяната на намерението предполага външна изява не просто чрез извършване на активни действия, а на такива, които не могат да се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на другите сънаследници. Поради това плащането на данъци и консумативи, и извършването на ремонтни работи от ползващия имота сънаследник не са обстоятелства, които сами по себе си да сочат, че този наследник е отблъснал владението на останалите, тъй като по силата на чл. 31, ал.1 ЗС той има право да ползва цялата вещ.
Произнасянето на въззивния съд по този въпрос е съобразено със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускането на постановеното решение до касационно обжалване.
Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г., на което се позовават жалбоподателите за да обосноват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, не третира този въпрос. То дава разрешение на въпроса дали позоваването на придобивна давност е елемент от фактическия състав на този придобивен способ, но позоваването само по себе си не може да доведе до придобиване на имота по давност, ако не е налице осъществено владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС.
Не се установява и релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Преценката дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите в касационната жалба съставляват оплаквания за неправилна интерпретация на доказателствата при формиране на вътрешното убеждение на съда и за необоснованост, които подлежат на проверка по чл. 281, т. 3 ГПК, но само след допусната касация.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1033 от 13.02.2019 г. по в.гр.д. № 6338/2018 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: