О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
гр.София, 26.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4042 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. К. против решение № 346 от 31.07.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 111 от 29.03.2019 г., постановено по в.гр.д. № 393 по описа за 2018 г. на Русенския окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 83 от 19.04.2018 г. по гр.д. № 646 по описа за 2017 г. на Районен съд-Бяла, Гражданско отделение, за отхвърляне на предявените от касатора срещу Т. С. Т. искове с правно основание чл.79, ал.1, предл. 2, във връзка с чл. 82 от ЗЗД за заплащане на вреди в размер на 10 176 лв., претърпени от виновно неизпълнение на договор за отглеждане и паша на овце, представляващи паричната равностойност на пашата на 38 броя овце и стойността на тяхната храна за периода от 01.10.2015 г. до 31.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното ? изплащане.
Касаторът твърди, че решението на Русенския окръжен съд е недопустимо, необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Допустимо ли е в диспозитива на въззивното решение да бъде посочено различно първоинстанционно решение от обжалваното пред въззивния съд?
2. Налице ли е договорна отговорност между страните в процеса, след като между тях няма и не съществува сключен правно валиден договор?
3. Не следва ли да се приеме, че разглежданият случай попада в хипотезата на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД по аргумент, че правилото да не се вреди другиму е установено в общата част на облигационното право и не се дерогира от наличността на договорна връзка?
4. Анализът на всички факти, доводи, аргументи и твърдения в исковата молба, отговора на исковата молба и установените по делото пред двете съдебни инстанции доказателства не дават ли достатъчно основание предявеният от ищеца иск да бъде квалифициран като такъв по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а не с дадената правна квалификация от въззивния съд -по чл. 79, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, вр. чл. 82 от ЗЗД?
5. Относно задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото и да се аргументира защо приема някои от свидетелските показания за достоверни, а други-за недостоверни.
Ответникът по касационната жалба Т. С. Т. не е подал писмен отговор в законоустановения преклузивен срок.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Първият въпрос в изложението е поставен във връзка с погрешното посочване в диспозитива на въззивното решение, че съдът потвърждава решение № 723 от 4.5.2018 г. по гр. д. № 7190 по описа за 2017 г. на Русенския районен съд, вместо обжалваното с въззивната жалба решение № 83 от 19.04.2018 г. по гр. д. № 646 по описа за 2017 г. на Районен съд-гр. Бяла. С определение № 139 от 26.03.2018 г., постановено по настоящото гр. д. № 4042 по описа за 2018 г. на ВКС, III ГО, делото е върнато на въззивния съд за отстраняване на тази очевидна фактическа грешка. Въззивното решение е поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 111 от 29.03.2019 г. по в.гр.д. № 393 по описа за 2018 г. на Русенския окръжен съд, Гражданско отделение, с което в диспозитива точно е индивидуализирано първоинстанционното решение. Следователно твърдяното от касатора в първия въпрос нарушение на съдопроизводствените правила вече е отстранено, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Касаторът е изложил в исковата си молба, че през месец август 2015 г. с ответника Т. Т. устно са се договорили ищецът да отглежда в наетата от него кошара собствените на ответника овце срещу задължението на ответника да му заплаща месечно възнаграждение за паша по 7 лева на овца през летния сезон и по 10 лева- през зимния и половината от дължимия наем на кошарата, както и да осигурява храна за животните. През октомври 2015 г. ответникът е предоставил на ищеца за отглеждане 11 овце, чийто брой се е увеличил във времето до 38 овце. Наведени са твърдения, че М. К. е земеделски производител, поради което закупените от ответника животни са регистрирани на името на ищеца. Т. Т. обаче само частично е изпълнил паричните си задълженията, като за периода от 01.10.2015 г. до 31.05.2017 г. не е осигурявал храната на животните и е заплатил на ищеца само 2200 лева от общо дължимата сума в размер на 12 376 лева, от които 5056 лв. за паша и 7320 лв. за храна. Ето защо ищецът е предявил срещу Т. Т. настоящия иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2-ро от ЗЗД, във вр. с чл. 82 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 10 176 лева за неизпълнение на договора за отглеждане и паша на животни. Ответникът в отговора на исковата молба е възразил, че е изпълнил изцяло поетите задължения, като през процесния период е закупувал необходимия за овцете фураж на обща стойност 4220 лв., а по отношение на наема на кошарата е посочил, че е следвало да бъде заплащан от получените от ищеца субсидии за отглежданите животни.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е приел за недоказани претенциите на ищеца за претърпени вреди. За безспорно между страните е счетено, че през процесия период от 01.10.2015 г. до 31.05.2017 г. са били обвързани от облигационно правоотношение, по силата на което ищецът е отглеждал в качеството на земеделски производител в наета от него кошара собствените на ответника овце, чийто брой първоначално е бил 11, но е нараснал постепенно през годините поради закупуване на нови овце и прираст от тях. При съвкупен анализ на събраните по делото доказателства- писмени разписки за закупуван от ответника фураж и свидетелски показания, е установено, че не е налице твърдяното неизпълнение от страна на Т. Т.. Прието е, че ответникът е осигурявал необходимата за отглеждане на овцете му храна. Заключението на вещото лице по изслушаната по делото съдебна-зоотехническа експертиза не е кредитирано като чисто хипотетично и неотносимо към разглеждания спор.
За неоснователна е счетена и претенцията на ищеца за заплащане на суми за паша на всяка овца, като е прието, че не е доказано ответникът да е поемал подобно задължение, поради което не са осъществени предпоставките за ангажиране на договорната му отговорност. Въззивният съд е променил правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд и вместо по иск с правно основание чл. 364 от ЗЗД, във вр. с 357 ЗЗД се е произнесъл по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2-ро от ЗЗД. Възприетата от въззивния съд квалификация на иска е била съобразена с фактите, изложени в исковата молба. Произнасянето на този съд обхваща точно спорния предмет на делото, а указанията на първоинстанционния съд относно доказателствената тежест не е било необходимо да бъдат променяни от второинстанционния съд. Затова по втория, третия и четвъртия въпрос, касаещи правната квалификация на предявения иск, въззивното решение е постановено в съответствие с т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това въззивният съд е съобразил разрешението на ТР № 2 от 29.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 2/2011 г., ОСГТК, според което неточната правна квалификация касае правилността на първоинстанционното решение, а не неговата допустимост.
При анализа на гласните доказателства въззивният съд ги е разделил условно на две групи, всяка от които изнася твърдения в полза на ангажиралата ги страна. Този съд е кредитирал показанията на Д. и Г., които свидетелстват за извършени от ответника плащания, тъй като техните твърдения кореспондират с писмените доказателства по делото-пет броя разписки, представени от ответника. Така извършената от въззивния съд преценка на доказателствата не противоречи по петия въпрос на касатора на цитираната от него практика на ВКС/решения № 160 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на Четвърто Г.О. на ВКС и № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на Второ Т.О. на ВКС/. Този съд логично е обосновал защо дава вяра на едната група свидетели. Освен това от мотивите на въззивния съд става ясно, че касаторът, който носи доказателствената тежест, не е установил какъв е бил уговореният между страните обем от права и задължения, затова и заключението на вещото лице по изслушаната по делото съдебна-зоотехническа експертиза е било прието като чисто хипотетично. Следователно въззивният съд нито е отказал да обсъди, нито е пренебрегнал някое доказателство, а е приложил последиците при неустановяване на факт, за който страната носи доказателствената тежест. Ето защо и по този въпрос въззивното решение съответства на приложимата практика на ВКС.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 346 от 31.07.2018 г., постановено по в. гр.д. № 393 по описа за 2018 г. на Русенския окръжен съд, Гражданско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: