О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
София 03.05.2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1260/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Пловдивската апелативна прокуратура срещу решение №197 от 12.04.2011 г. по гр. дело №120/2011 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено решение №1640 от 24.11.2010 г. по гр. дело №88/2010 г. на Пловдивския окръжен съд и П. на Р. Б. е осъдена да заплати на С. Л. Л. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ сумата 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление и е потвърдено първоинстанционното решение в частта относно осъждането на П. на Р. Б. да заплати на С. Л. Л. сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие задържане и принудително му отвеждане в психиатрично заведение за настаняване за освидетелстване за срок от 30 дни.
Касационна жалба е постъпила и от С. Л. Л., [населено място], срещу същото решение в частта, с която са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление за сумата до 10 000 лв. и за обезщетение за неимуществени вреди вследствие задържане и принудително му отвеждане в психиатрично заведение за настаняване за освидетелстване за срок от 30 дни за сумата до 8 000 лв.
Въззивният съд е преценил, че съобразно характера и степента на търпените болки и страдания за обезщетяването на ищеца са необходими посочените по-горе суми. Изложени са подробни мотиви за основателността на исковете в тези размери. Прието е, че срещу ищеца е било образувано наказателно производство за престъпление – кражба на телефон на стойност 200 лв., което по смисъла на чл. 218в НК се преследва по тъжба на пострадалия, когато живее в едно домакинство с обвинения. Наказателното производство е продължило десет месеца и половина. Периодът, в който върху психиката на ищеца се оказва активно въздействие, както от самото обвинение, така и от несигурността за резултата от него, е четири месеца. В следващия период до постановяване на съдебното определение по частното наказателно дело, образувано по жалба на ищеца, въздействието вече няма същия интензитет, тъй като се спори не за самото прекратяване на производството, а за основанието на което това е трябвало да стане. От свидетелските показания се установява, че ищецът е бил стресиран от факта, че е обвинен в кражба, от факта, че е извършено претърсване на дома му и в очите на детето си той може да изглежда крадец. За интензитета на тези му страдания следва да бъде съобразено обстоятелството, че той е адвокат по професия и обвинението е несъвместимо с нея. Освен това живее и работи в малък град, където всичко веднага се разбира и обсъжда. Трябва да се вземе предвид и това, че в този период върху него е имало и други въздействия от принудителното му задържане в психиатричен диспансер и бракоразводен процес, които са се наслагвали и не могат точно да бъдат отграничени. Не са доказани твърденията, че по тази причина не е наеман от клиентите като адвокат, принудил се е да напусне града през 2006г. и до момента не може да се утвърди. С оглед всичко това и критериите за справедливост е прието, че сумата от 1000 лв. ще бъде достатъчна да бъде обезщетен ищецът за понесените неимуществени вреди. Основателен и доказан е и вторият обективно съединен иск по чл. 2 ал.1.т. 1 ЗОДОВ. В хипотезата на разпоредбата на чл. 2 ал.1 т. 1 са включени всички случаи на задържане под стража, а не само случаите в които то е взето като мярка за неотклонение. Ищецът е задържан под стража по разпореждане на прокурор и отведен за принудително освидетелстване за срок от 30 дни в психиатрично заведение. От това незаконно действие безспорно се търпят неблагоприятни въздействия, като следва да се вземе предвид срокът на задържането, конкретните прояви на тежестта на преживяванията, като се отчетат личността, начина на живот и авторитета на лицето. От свидетелските показания се установява, че принудителното освидетелстване е било понесено изключително тежко от ищеца. Той е страдал, че искат да го изкарат „луд“. Освен това не му била дадена възможност да се погрижи за детето си, което живеело с него, да го вземе от училище, да намери при кого да го остави, да му обясни защо ще отсъства. За интензитета на преживяванията имат значение личността на ищеца и неговата привързаност и ангажираност с детето му, професията му на адвокат, която предполага общуване с различни хора и поддържане на определено ниво на авторитет. Не е доказано, че това е повлияло на обема на работата му като адвокат след това, че е станало причина да напусне града година и половина след това и че е повлияло на първата инстанция в бракоразводния процес да предостави родителските права върху роденото по време на брака дете на майката. Действително на тази инстанция упражняването на родителските права е предоставено на майката, но няма мотиви, че за това е повлияло задържането в психиатрично заведение. Тъкмо обратното съдът е приел, че и двамата са добри родители и полагат грижи за детето. Правото да се претендира обезщетение за вреди възниква след признаване по предвидения законен ред на незаконността на действието. Тази незаконност е призната на 19.01.2005 г. когато постановлението на районния прокурор е отменено от Пловдивската окръжна прокуратура.
П. на Р. Б. е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по процесуалноправни и материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите, относно необходимостта неимуществените вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Посочени са ТР №1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС и ППВС №4/23.12.1968 г. Представени са съдебни решения. Освен това се твърди, че въпросът дали П. на Р. Б. отговаря по чл.2, т.1 ЗОДОВ в случаите, при които е приложена незаконно административна мярка по Закона за народното здраве/отм./, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Според С. Л. Л. в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК относно критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №197 от 12.04.2011 год. по гр. дело №120/2011 г. на Пловдивския апелативен съд Повдигнатите въпроси от касаторите, с изключение на последния от изложението по чл.284, ал.3, т.1 на П. на Р. Б., обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касаторите. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от П. на Р. Б. процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установена съдебна практика. Съобразена е и посочената от този касатор задължителна съдебна практика, че само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства. От представените съдебни решения не може да се направи обоснован извод, че въпросите за критерия по чл.52 ЗЗД при определяне обезщетението за неимуществени вреди са решавани противоречиво от съдилищата. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. Според нея разпоредбата на чл.52 ЗЗД задължава съда да определя размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. За да се приеме, че размерът на присъденото обезщетение е завишен или занижен, трябва да бъдат представени решения, при които при аналогични случаи са присъдени различни значително по-ниски или по-високи обезщетения за неимуществени вреди. Това не е направено. Последният повдигнат от касатора П. на Р. Б. въпрос не обуславя крайното решение, защото е без значение дали неимуществените вреди, причинени от незаконно приложена административна мярка по Закона за народното здраве/отм./ по разпореждане на прокурор подлежи на обезщетяване по ЗОДОВ или по ЗЗД.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №197 от 12.04.2011 г. по гр. дело №120/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.