5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
гр. София,30.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3119 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ” ЕООД, представлявано от адв. В. В., срещу решение № 1423 от 20.06.2017г. по т.д. № 1911/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 205 от 27.01.2017г. по т.д. № 3060/2015г. на СГС, ТО, VІ-7 състав и касаторът е осъден са заплати на Музикаутор – Сдружение на композитори, автори на литературни произведения и музикални издатели за колективно управление на авторски права, сумата 2160 лева разноски. С потвърденото първоинстанционно решение „Сънфуудс България” ЕООД е осъдено да заплати на Музикаутор– Сдружение на композитори, автори на литературни произведения и музикални издатели за колективно управление на авторски права на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 22 479,30 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за ползване на права по договор от 28.02.2012г. за периода от 01.01.2014г. до 31.03.2015г., ведно със законната лихва от 08.05.2015г. до окончателното изплащане на сумата, сумата 19 131,84 лева за периода от 16.01.2014г. до 08.05.2015г., на основание чл.92 ЗЗД и чл.4 от договора, както и сумата 4371 лева – разноски.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и с процесуалните правила и е необосновано. Поддържа, че договорът между страните е без предмет /тъй като предметът е неопределен и неопределяем/, сключен при липса на валидна облигационна обвързаност между страните. Твърди, че ищецът изцяло основава претенцията си на договора и оспорената от касатора заповед на министъра на културата. Счита, че ищецът не е доказал и използване от касатора на произведенията от репертоара му през периода, за който се претендира плащане. Твърди още, че ищецът не е доказал, че има договори именно с авторите на произведения от репертоара, който се твърди, че е предоставен с договора, че притежава права на управление, както и че произведенията на авторите са представени за ползване на касатора. Поддържа, че заповед № РД 09-0026/31.01.2012г. на министъра на културата е нищожна и следва да бъде констатирана нищожността й по пътя на косвения съдебен контрол. Излага и съображения за прекомерност на уговорената неустойка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Когато гражданското правоотношение е сложен фактически състав и правопораждащият факт е административен акт, за чието издаване законодателят е определил компетентен орган, съдът длъжен ли е да извърши косвен контрол на административния акт и ако констатира, че е издаден при липса на компетентност, да го обяви за нищожен, а гражданското правоотношение за изначално нищожно? Твърди, че въззивният съд, като не е извършил косвен контрол за нищожност на административния акт, се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 61 от 08.07.2011г. по гр.д. № 669/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., ТР № 2 от 14.05.1991г. по гр.д. № 2/1991г. на ОСГК на ВС, решение № 2294 от 18.02.2013г. по адм.д. № 14728/2012г. на ВАС, ІV г.о., ППВС № 5/23.09.1976г., ППВС № 1/28.05.1979г.
2. Въззивният съд в производството пред него длъжен ли е по пътя на косвения контрол да констатира нищожността на административния акт, въз основа на който е възникнало договорното правоотношение, дори ако това основание не е въведено във въззивната жалба, след като административният акт, който е правопораждащ факт по отношение на гражданското правоотношение, е издаден в нарушение на императивна норма на закона? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация Музикаутор – Сдружение на композитори, автори на литературни произведения и музикални издатели за колективно управление на авторски права, оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Твърди, че първият въпрос се релевира за първи път в касационната жалба и тъй като такова оплакване не е било направено във въззивната жалба, в съответствие с чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не се е произнасял по въпроса. Поддържа още, че заповедта на министъра на културата няма характера на правопораждащ факт, тъй като министърът на културата не определя размера на дължимите възнаграждения, а само ги утвърждава, и тарифи могат да съществуват, и без да бъдат утвърдени от съответния административен орган. Във връзка с втория въпрос поддържа, че нормата на чл.40е, ал.3 ЗАПСП има процесуален, а не материалноправен характер, поради което не е налице хипотезата, предвидена в ТР № 1 от 09.12.2013г. Счита, че приложените съдебни актове са неотносими към същността на спора. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил изцяло на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил и мотиви по наведените във въззивната жалба доводи. Приел е, че от представения и приет като доказателство договор от 28.02.2012г. се установява, че между страните през процесния период е съществувала облигационна обвързаност, с който ищецът е отстъпил авторски права по смисъла на ЗАПСП, конкретизирани в Приложение № 1, които ответникът като ползвател може да използва публично или чрез записи в обекта /обектите/ си, за което е уговорено заплащането от ползвателя на годишно възнаграждение. Въззивният съд е счел, че при изследване на съдържанието на относимите по спора договор, приложение № 1 и Правила е изключен извод, че компонент при определяне на дължимото възнаграждение е реалното фактическо използване на произведенията, обект на договора, а възнаграждението е обвързано с характеристиките на конкретния обект/обекти на ползвателя, в който ще се използва, като произведенията, обект на отстъпеното право, са конкретизирани, без да са правени каквито и да е уточнения, свързани с реално използвания обем, количество, части от отстъпеното право, от които зависи дължимото възнаграждение.
Въззивният съд е приел, че сключения договор с „Токсити Пъблишинг” ЕООД с предмет доставяне и използване на каталог от музикални произведения не освобождава ответника от задълженията му по договора с ищеца.
Изложил е съображения за неоснователност на възражението за нищожност на неустойката, като е приел, че неустойка за забава в размер на 0,5% от дължимата сума за съответния период за всеки ден забава от първия ден на забавата, но не повече от размера на сумата за съответния период, не противоречи на добрите нрави, тъй като съответства на размера на действително настъпилата вреда. Посочил е, че договорът е свързан с осъществяваната от ответника обичайна дейност и че по отношение на това дружество е търговска, поради което е приложима разпоредбата на чл.309 ТЗ, според която неустойката не може да бъде намалявана поради прекомерност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Поставените от касатора въпроси са свързани със задължението на гражданския съд да упражни на основание чл.17 ГПК косвен контрол по отношение на административен акт. Въпросите са предпоставени от твърдението на касатора, че заповед № РД 09-0026/31.01.2012г. на министъра на културата, по отношение на която твърди, че е нищожна като издадена от некомпетентен орган, има правопораждащ характер по отношение на гражданското правоотношение, от което произтича спорното право. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивния съд, който, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд и излагайки собствени мотиви, не е приел, че спорното право произтича от сложен фактически състав и правопораждащият факт е административен акт, а е приел, че вземането на ищеца произтича от сключен между страните граждански договор, въз основа на чиито клаузи е разрешил спора. Действително в сключения договор е посочено, че възнаграждението, дължимо от ответника за предоставеното му ползване, е определено съгласно правила, утвърдени на основание чл.40е, ал.8, изр.2 от ЗАПСП със заповед за министъра на културата. Съгласно закона обаче възнагражденията, събирани от организациите за колективно управление на авторски права, не се определят от министъра на културата, а само се утвърждават от него с оглед възложените му правомощия по осъществяване на надзор върху дейността на тези организации – чл.40а, ал.1, т.4 ЗАПСП, като съгласно чл.40а, ал.3 от същия закон министърът може да делегира тези правомощия на оправомощен от него заместник – министър. По изложените съображения поставените въпроси не съответстват на фактите по делото и нямат отношение към решаващите изводи на въззивния съд, с оглед на което не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Поради липса на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на соченото допълнително основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такива не са поискани и доказани от него.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1423 от 20.06.2017г. по т.д. № 1911/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: