2
Определение на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
[населено място], 31.07. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 245 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е въззивно определение на Добричкия окръжен съд № 94/06.02.2012 г. по ч.гр.д. № 20/2012 г., с което е потвърдено определение № 281 от 23.11.2011 г. по гр.д. № 359/2011 г. на Тервелския районен съд, ГО, І-7 с-в, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на исковете, предявени от М. К. Т. от [населено място], област В. срещу Висшия съдебен съвет [населено място].
Недоволен от определението на Д. е жалбоподателят М. К. Т. от [населено място], който го обжалва в срок като счита, че същото е неправилно и моли да бъде отменено като незаконосъобразно и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове с правно основание чл. 1, ал. 1 З., вр. с чл. 49, чл. 52 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Подробни съображения са изложени в частната жалба.
В представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, се релевират и трите хипотези на чл. 280, ал. 1-3 3 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационен контрол, като са посочени материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които жалбоподателят твърди, че са обусловили изхода на делото, както следва: допустимо ли е производство за непозволено увреждане от правораздавателна дейност срещу ответника-деликвент – Висш съдебен съвет/В./ и следва ли държавният орган в лицето на В. да носи отговорност за непозволено увреждане от осъществен граждански деликт, което да попада в предметния обхват на чл. 1, ал. 1 З., реализирането на която да става по гражданскоправен ред и следва ли държавният орган в лицето на В. да бъде освободен от отговорност за причинени имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, от съдебна грешка, допусната при правораздавателната дейност на съда, на деликтно основание – чл. 45 и сл. ЗЗД, както и по какъв ред следва да бъде ангажирана гаранционно обезпечителната отговорност на държавния орган от деликтно поведение на негови длъжностни лица в състава на негов орган – съдии от В. за претърпени вреди от съдебна грешка – по реда на специалния закон З. или по реда на генералния деликт – чл. 45 и сл. ЗЗД. По въпроса за допустимостта на предявените искове е посочено, че въззивното определение противоречи на разрешението, дадено в т. 6 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, на решение № 81/01.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 798/2008 г., ТК, ІІ т.о., в което е прието, че въззивният съд дължи произнасяне по същество по спорното материално право, предвид очертания в жалбата обем на правораздавателна дейност, решение № 25/22.02.2010 г. на ВКС по т.д. № 657/2009 г., ТК, І т.о., в което е прието, че в задължение на съда е да се произнесе по предявения иск в рамките, очертани от основанието и петитума. Относно въпроса за възможността да се ангажира отговорността на държавния орган в лицето на В. за гражданския деликт като специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД в областта на З. като специален закон е посочена противоречива съдебна практика – решение № 1084/22.10.2007 г. на ВКС по гр.д. № 1212/2006 г., ГК, ІV-А г.о., решение № 738/21.11.2006 г. на ВКС по т.д. № 348/2006 г., ТК, І т.о., решение № 571/15.05.2006 г. на ВКС по гр.д. № 166/2005 г., ГК, ІV-Б г.о., в които е прието, че отговорността на държавата е особен вид гаранционно-обезпечителна отговорност, основана на деликтно поведение на конкретни длъжностни лица в състава на нейните органи, от което ищеца е претърпял вреди, от което се извежда и активната легитимация по иска. Поставен е и въпросът – имат ли предимство общностните правни актове на ЕС пред вътрешното национално право на страната, по силата на чл. 5, ал. 4 К., както и въпросът – следва ли в случая преимуществено да се приложи чл. 56 К., при липса на друго защитимо право на защитимо основание – за обезвреда, с оглед задължението на РБългария като високодоговаряща страна по чл. 13 Е.. Поставени като процесуалноправни са и въпросите: допустимо ли е чрез инцидентен установителен иск да се иска установяване на преюдициално правоотношение спрямо спорното право – незаконно действие на лица от състава на В., довели до граждански деликт, и за зачитане на правните му последици спрямо обусловеното правоотношение; относно правната квалификация на предявените искове, относно приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и по въпроса за приоритета на Европейското общностно право пред вътрешното право на страната, което му противоречи – чл. 5, ал. 4 К.. Позовава се на решение № 168/18.01.2011 г. на ВКС по т.д. № 1164/2009 г., ТК, І т.о., решение № 51/07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 623/2008 г., ТК, ІІ т.о., решение № 691/02.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1620/2009 г., ГК, І г.о., решение № 199/17.12.2009 г. на ВКС по т.д. № 386/2009 г., ТК, ІІ т.о., решение № 1084/22.10.2007 г. на ВКС по гр.д. № 1212/2006 г., ГК, ІV А г.о. и определение № 302 от 13.04.2009 г. на ВКС, ГК, І г.о. по гр.д. № 4343/2008 г. Твърди, че въззивното определение противоречи на задължителната съдебна практика на Е., изразена в решение на Е. от 12.02.2004 г., дело П. срещу Франция, решение на Е. от 24.11.2005 г., дело К. срещу България, решение на Е. от 30.09.2004 г., дело М. срещу България. Твърди, че разрешаването на тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
Ответникът по частна жалба Висш съдебен съвет [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
След преценка на доводите на жалбоподателя и обстоятелствата по делото, съдът намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно производство.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че като е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявените искове от касатора срещу В., първоинстанционният съд е постановил законосъобразно определение. Приел е, че ищецът е предявил срещу ответника следните искове: инцидентен установителен за прогласяване нищожността на определение № 1763/13.10.2008 г. на ОС-Варна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона и осъдителни искове – за сумата 764,28 лв.,ведно със законната лихва, претендирана на основание чл. 1, ал. 1 З., вр. с чл. 45 и чл. 52 ЗЗД, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на съдебни разноски в полза на две от трите новоконституирани от В. дружества – [фирма] и „Б. – Тягов подвижен състав/Локомотиви/”Е. и сума в размер от 16,21 лв. законна лихва върху горната главница; сума в размер на 10 000 лв. – обезщетение за причиненото на ищеца физическо и психическо неудобство и дискомфорт от „непропорционалното” и неправомерно конституиране на [фирма], Б.-Товарни превози”Е. и Б.-Т./Локомотиви”Е., като пасивно солидарно отговорни ответници по иска му, ведно със законната лихва; сума в размер на 5 100 лв., представляваща обезщетение за причиненото на ищеца психическо неудобство, притеснение, психически и емоционален стрес от ограниченото му право на достъп и справедлив съд в аспекта на чл. 6, т. 1 Е.; сума в размер на 5 100 лв., представляваща обезщетение за причиненото на ищеца психическо неудобство, притеснение, огорчение и разочарование от обективността и справедливостта на съда, както и че е превърнат в жертва на въззивен състав при В., както и сумата от на 5 100 лв., представляваща обезщетение за причинено на ищеца физическо и психическо неудобство, дискомфорт и стрес от заплащането на съдебни разноски в полза на Б.-ПП”Е., Б.-Товарни превози”Е. и Б.-Т./Локомотиви”Е., като пасивни и солидарни длъжници, каквито разноски не им се следвали. Тези искове са предявени по повод влязло в сила съдебно решение на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени претенциите на касатора срещу Б.-ПП”Е., Б.-Товарни превози”Е. и Б.-Т./Локомотиви”Е. за установяване на дискриминационно отношение по чл. 71 З.. и за обезщетяване на причинени му неимуществени вреди. За да приеме, че предявените искове са процесуално недопустими съдът е приел, че разпоредбата на чл. 1, ал. 1 З. предпоставя защита против актове, действия или бездействия на административни органи, какъвто ответникът В. не представлява. Освен това исковете са недопустими и на основание чл. 2 З., доколкото липсва незаконосъобразен съдебен акт по чл. 2, ал. 1 З.. Приел е също така, че не са нарушени разпоредбите на чл. 6, вр. с чл. 13 Е., поради отказа на съдилищата от Варненския съдебен район да разгледат исковата му претенция, тъй като тя е разгледана от Тервелския районен съд, поради отводът на съдиите от Варненския съдебен район. По отношение на предявения иск за прогласяване нищожността, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД на определение № 1763/13.10.2008 г. по в.гр.д. № 874/2008 г. на В., въззивният съд е приел същият за процесуално недопустим, тъй като постановяването на съдебни актове не се подчинява на правилата на ЗЗД и тяхната нищожност не може да бъде съобразявана на основание този закон. Това е така, тъй като преценката за нищожност на съдебните актове се извършва служебно от по-горестоящите съдебни инстанции в рамките на въззивното и касационно производство, но не и в отделно производство, било като главна или като инцидентна установителна претенция. Що се отнася до претенцията му срещу В. за вреди, съдът е приел, че тя не може да се основава на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 З., тъй като тя предвижда право на обезвреда за гражданите за вреди от актове, действия или бездействия на адмистративни органи, какъвто В. в случая не е. Не е налице и хипотезата на чл. 2 З., тъй като соченият от ищеца съдебен акт – определение № 1763/13.10.2008 г. по в.гр.д. № 874/2008 г. на В., с което са конституирани съответници в производството не попада в нито една от посочените в чл. 2 З. хипотези. От друга страна, ако националното право изключва изрично претенцията, както в настоящия случай соченият от ищеца увреждащ го съдебен акт не попада в изрично изброените в чл. 2, ал. 1 З., то самият Европейски съд по правата на човека възприема позицията, че в този случай не може да има защитимо право, което да доведе до прилагането на чл. 6 Е.. Освен това съдът е приел, че по аргумент на противното на разпоредбата на чл. 8 З., ищецът може да претендира присъждане на обезщетение за вреди, причинени му от съдебен акт, непопадащ в хипотезите на чл. 2 З., по общия ред на обезвреда от непозволено увреждане, визиран в чл. 45 и сл. ЗЗД. В този случай обаче ищецът не е насочил иска си срещу пасивно легитимиран ответник, тъй като В. не представлява работодател по см. на КТ, нито възложител на работата по правораздаване, извършвана от съдилищата. Освен това и исковете по чл. 1 и чл. 2 З. са недопустими като насочени срещу пасивно нелегитимирана страна в процеса. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 7 З. изрично предвижда, че ответници по този закон са органите, издали актовете, от които се претендира обезвреда. В. представлява орган, който по силата на К. и ЗСВ назначава и освобождава магистрати, но не е орган, който да влияе пряко върху процеса на правораздаване, т.е. не е възложител на работата във връзка с правораздаването, каквито са Прокуратурата на РБ и различните по степен съдилища.
ВКС на РБ, състав на ІІІ ГО, намира, че в случая не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен акт.
Касационното обжалване е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, респ. определение. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпроса от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба, а може само да го уточни и конкретизира – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на тези изисквания допускането на касационно обжалване в случая е обусловено от поставени от касатора правни въпроси от материално и процесуално естество, свързани с решаващите изводи на въззивния съд в атакувания съдебен акт, а именно: относно правната квалификация на предявените искове, пасивната легитимация и приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, които са решени от въззивния съд както в съответствие с трайната съдебна практика, така и с тази, представена от касатора и описана по-горе, а именно, че предявените искове от касатора срещу В. са недопустими, поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация. Останалите въпроси, както и тези, свързани с приложението на европейското общностно право пред вътрешното право на страната, което му противоречи в конкретния казус, не са обусловили изхода на делото, поради което не е налице главното основание за приложното поле на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. То би намерило приложение, ако съдът се произнесе по същество на предявените искове, а в случая производството по делото е прекратено, поради тяхната недопустимост.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроса предявените срещу В. искове за обезщетение за вреди в хипотеза, която не е сред лимитативно изброените в чл. 2 от З.. Това е така, тъй като отговорът на този въпрос няма да се отрази на крайния резултат по атакувания съдебен акт с оглед съдържащия се в последния сам по себе си решаващ извод за недопустимост на предявените искове, поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Добричкия окръжен съд № 94/06.02.2012 г. по ч.гр.д. № 20/2012 г., по частна касационна жалба с вх. № 1166/23.02.2012 г. на М. К. Т. от [населено място], област В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
,