2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
Гр. С., 05.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 280/2012 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат В.К. от АК-Я. срещу въззивното решение на Ямболския окръжен съд № 207/28.11.2011 г. постановено по в.гр.д.№ 378/2011 г. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Ямболския районен съд № 238/03.06.2011 г. по гр.д.№ 2858/2010 г. в частта му, с която е уважен предявеният от [фирма] [населено място] иск по чл. 422 ГПК и е признато за установено, че ответникът-касатор дължи на ищеца сумата 14318.10 лева – главница по издадената в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, представляваща частично неизплатена цена на доставен панорамен асансьор по договор от 18.07.2006 г. Със същото въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение, окръжният съд е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца и сумата 598.48 лв. /която сума е разликата над 14 318.10 лв. до размера на сумата 1 4916.58 лв. – главница по издадената заповед по чл.410 ГПК/, както и сумата 298.33 лв. – разноски в заповеднато производство. Присъдени са в полза на ищеца и 1414.41 лв. съдебни разноски общо за производството пред двете инстанции.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта, с която е признато за установено, че ответникът – касатор дължи на ищеца сумата 14916.58 лв. по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и недопустимо – в частта, с която въззивният съд се е произнесъл относно дължимостта на сумата 298.33 лв. представляваща разноски в заповедното производство, по отношение на които няма предявено искане. Излагат се съображения, че необосновано в противоречие със събраните доказателства съдът е отхвърлил като неоснователно направеното от ответника възражение за прихващане общо на сумата от 21 873 лв. представляваща обезщетение за вреди, които ответникът е претърпял в резултат на неизпълнение от страна на ищеца на задълженията му по сключения договор за доставка на панорамния асансьор.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Излага съображения, че в противоречие с константната практика на ВКС въззивният съд недопустимо се е произнесъл по въпроса за направените разноски в заповедното производство без ищецът да е предявил искане за това. Навежда доводи, че е налице произнасяне и по съществения материалноправен въпрос: претърпял ли е вреди по смисъла на чл.82 ЗЗД възложителят по договор за изработка в резултат на забавеното изпълнение от страна на изпълнителя, както и вследствие изпълнение на задължението му да отремонтира появили се дефекти на вещта в гаранционния срок. Твърди, че и по този въпрос е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване позовавайки се на приложеното към жалбата решение № 60/11.05.2009 г. по т.д.№ 559/2009 г. на ВКС, ТК-ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, производството е образувано по иск предявен на основание чл. 422 ГПК. Предмет на този иск е дължимостта на вземането на издадената в полза на ищеца по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение за сумите: 17909 лв.-главница, 6659.68 лв. мораторна лихва, произтичаща от неизпълнено задължение по търговска сделка ведно със законната лихва върху главницата считано от 09.06.2010 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 491.37 лв. – разноски по заповедното производство. По делото е безспорно установено, че ищецът е доставил макар и със забава спрямо уговорения срок процесният панорамен асансьор, при което положение възложителят по договора за изработка дължи неизплатения остатък от договорената цена. Във връзка с реализираната забава първоинстанционният съд е уважил направеното от ответника възражение за прихващане с негово насрещно вземане за неустойка за забавено изпълнение в размер на 3590.90 лв. на основание чл.7.1 от договора, която сума е приспадната от дължимия размер на главницата по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал, съдът е приел за неоснователно направеното възражение за прихващане за сумата 16 800 лв. претендирана от ответника като обезщетение за вреди по чл.82 ЗЗД изразяващи се в заплатено от него обезщетение на наемателя на ресторанта намиращ се на третия етаж на сградата, до който е следвало да се превозят директно клиентите му с процесния панорамен асансьор. Изложени са съображения, че с оглед конкретните данни по делото липсва причинна връзка между претендираните вреди и виновно неизпълнение на договорни задължения от страна на ищеца, тъй като отделно от процесния панорамен асансьор, хотелският комплекс разполага с още два вътрешни асансьора, с които се осигурява достъп до ресторанта на третия етаж включително и за външни лица освен гостите на хотела. Посочените изводи са възприети от въззивния съд, който е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която е уважен установителният иск за главницата до размера на сумата 14 318.10 лв. Изложени са съображения, че съгласно чл.82 ЗЗД неизправната страна носи отговорност само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. По отношение на възражението за прихващане за сумата 5073 лв.- разходи за ремонта претендирани на основание чл. 265 ал. 1 изр.1 и 2 ЗЗД въззивният съд е приел крайните изводи за неоснователност на първоинстанционния съд излагайки съображения, че възложителят не е упражнил правата си в предвидения шестмесечен срок по ал.3 и същите са се погасили. С оглед изхода на делото по отношение на главницата въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение в частта относно признатите на ищеца разноски в заповедното производство, като е приел за установено че [фирма] дължи такива разноски в размер на сумата 298.33 лв.
При тези данни по отношение на поставения от касатора процесуален въпрос за недопустимост на обжалваното решение в частта му относно размера на дължимите разноски за заповедното производство, които не били изрично заявени от ищеца в исковата му молба, настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Както вече беше посочено, предмет на предявения иск по чл.422 ГПК е дължимостта на вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК включваща главница – 17909 лв., мораторна лихва, – 6659.68 лв., както и сумата 491.37 лв. – разноски в заповедното производство. Направените в заповедното производство разноски представляват законна последица от издадената заповед за изпълнение, и са включени в съдържанието й съгласно чл.412 т.6 ГПК. В хипотезата на предявен установителен иск по чл. 422 ГПК относно издадената заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК изпълнителният лист се издава след влизането й в сила въз основа на влязло в сила съдебно решение за установяване на вземането. Ако в исковото производство се установи, че съществува само част от вземането, то изпълнителният лист ще се издаде за съдебно признатото вземане независимо от съдържанието на заповедта за изпълнение, като отговорността за разноските в заповедното производство следва да се определи от съда, разгледал иска по чл.422 ГПК. Уважаването или отхвърлянето на иска по отношение на оспореното основно вземане рефлектира и върху отговорността за разноските и техния размер като последица от уваженото заявление. Съдът разглеждащ установителния иск се произнася за разноските в заповедното производство в зависимост от резултата по спора и без кредиторът да е направил изрично искане, тъй като претенцията за разноски няма самостоятелен характер на отделен иск в производството по чл. 422 ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС – напр. определение № 17/03.06.2011 г. по ч.т.д.№ 315/2011 г. на ВКС, ТК, І т.о. постановено във връзка с допуснато касационно обжалване на преграждащ съдебен акт на въззивен съд съдържащо произнасяне по поставения правен въпрос. Обжалваното въззивно решение в частта му за разноските в заповедното производство не е недопустимо. То е постановено в съответствие със закона и цитираната съдебна практика, която е задължителна на по долустоящите съдебни инстанции. Приложените съдебни решения на които се позовава касаторът в случая са неотносими, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и касаят обезсилване на въззивни решения по непредявен иск.
Неоснователно се явява и искането за допускане на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос: претърпял ли е възложителят по договора за изработка вреди по смисъла на чл.82 ЗЗД вследствие забава в доставката от страна на изпълнителя и неизпълнение на задължението му да отремонтира появилите се дефекти в гаранционния срок. Така поставеният въпрос е фактически, а не правен и разрешаването му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело, а не е свързан с приложението на определена материалноправна норма. Видно от съдържанието на касационната жалба, наведените от жалбоподателя доводи във връзка с допустимостта на касационно обжалване представляват всъщност оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Твърдяните процесуални нарушения относно извършената от съда суверенна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства довели според касатора до необоснованост и незаконосъобразност са пороци отнасящи се до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Що се отнася до конкретните изводи на съда относно изпълнението на договорните задължения от страните, същите са относими единствено към настоящия спор и не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Различния резултат в представеното към жалбата решение по т.д.№ 559/2009 г. на ВКС, ТК-ІІ т.о. се дължи на различните факти по това дело и е обусловен от събрания доказателствен материал.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Ямболския окръжен съд № 207/28.11.2011 г. постановено по гр.д.№ 378/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: