9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
[населено място] ,15,06,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май , през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 616 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и на конституираните в производството трети лица – помагачи на ответника – кредитори на [фирма], против решение № 462 / 09.03.2015 год. по т.д.№ 1933 / 2014 год. на Софийски апелативен съд, съответно :
Касаторът [фирма] обжалва решението в частта му с която е потвърдено решение № 186 / 20.01.2014 год. по т.д.№ 7560 / 2012 год. на СГС , в частта му с която е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск , с правно основание чл.694 ал.3 вр. с ал.1 ТЗ вр. с чл.99 вр. с чл.92 ЗЗД, за установяване вземане на ищеца от ответника,на основание договор за цесия от 03.05.2011 год.,в размер на лихвата за забава върху главницата по цедираното вземане, договорена в размер на 6 % годишно или за сумата от 294 280,52 евро.Страната счита решението неправилно,като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – несъобразяване на събрани по делото писмени доказателства: 1/ Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 28 по нот. дело № 28 / 11.02.2010 год., в който е възпроизведено съдържанието на договора за заем от 10.11.2005 год.,сключен между ответника и цедента и изрично е посочен размер на натрупаната,съгласно клаузата на договора, до момента на съставяне на нотариалния акт, лихва за забава.Страната счита,че в тази си част нотариалният акт се ползва с материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ и като неоспорен от ищеца е следвало да се кредитира като доказателство за действително договорена между страните по договора за заем лихва за забава, в размер на 6 % годишно върху заетата сума ; 2 / коригиран отчет – форма С. – 4 / 30.09.2011 год., входиран в БНБ на 23.11.2011 год. , за второто тримесечие на 2011 год. , с декларирани в същия лихви в размер на 182 657 евро; 3 / годишните отчети на дружеството за 2009 г. и към 06.10.2011 година. Касаторът оспорва верността на извода за липса на счетоводни данни за начислявана лихва върху заетата сума за периода 2007 – 2010 год. в ГФО на дружеството – ответник,като намира че по начало са необходими специални знания, с каквито съдът не разполага,за да би установил съдържанието на счетоводните записвания, респ. да обоснове такъв извод.
Касаторите – трети лица помагачи на ответника – оспорват въззивното решение в частта му,с която,и след отмяна на първоинстанционното, е уважен предявеният иск с правно основание чл.694 ал.3 вр. с ал.1 ТЗ, за главницата по договора за цесия,сключен между Р. К. П. и [фирма], в размер на 1 522 140,59 евро. Акцентират на допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.183 пр. второ ГПК, досежно отказа му да изключи от доказателствения материал оспорения, представен в копие и след извършена констатация по оригинала на документа , договор за цесия. Считат, че съдът не е извършил прецизна преценка за достоверност на датата на договора за цесия, неустановима от събраните по делото доказателства, като кореспондираща с посочената в договора дата. Оспорват извода за ирелевантност на обстоятелството, че наредители на паричния превод, приет като извършен в изпълнение на договора за заем са две лица – Р. П. и Е. П., но само първият от тях е сключил договора за заем. Следователно Р. П. е могъл да прехвърли чрез цесия само половината от предоставената сума по договора със [фирма].
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната, с доводи за необосноваване на основание за допускане на касационното обжалване .
Ответната страна – [фирма] – не е депозирала отговор.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът, предявявайки установителния иск по чл.693 ал.3 вр. с ал.1 ТЗ, предпоставките за предявяването на който, поради изключването му от списъка на кредитори с приети вземания в производството по несъстоятелност на [фирма], не се оспорват, се легитимира като кредитор с договор за цесия от 03.05.2011 год., сключен с цедента Р. П., на вземане към [фирма], в общ размер от 1 816 421,11 евро, от които 1 522 140,59 евро- главница и 294 280,52 евро,натрупана върху същата лихва за забава, което вземане произтича от сключен между цедента и длъжника договор за заем от 10.11.2005 година, изрично предвиждащ и размера на дължима при забава лихва. Представеният в копие договор за цесия е подписан от всяка от страните, положили подписите си и върху всяка от страниците му. Съгласно представения договор за заем,Р. П. се задължава да предостави на ответното дружество безлихвен / без възнаградителна лихва / заем от 1 522 158 евро, при уговорено погасяване на една или повече погасителни вноски , най – късно до м. декември 2007 година. При забава на заемателя е договорена лихва в размер на 6 % годишно. Със споразумение от 21.03.2011 год. страните по договора за заем са постигнали съгласие, че към датата на същото задължението на заемателя възлиза на 1 522 140,59 евро главница и натрупана до същия момент лихва за забава 294 280,52 евро.Представено е извлечение от разплащателна сметка на ответното дружество,за кредитирането й към 21.11.2005 год. със сумата по главницата , по нареждане на Р. П. и Е. П., без посочено основание за плащането.С декларация форма С. – 1 , входирана на 24.11.2005 год.,съгласно чл.6 ал.1 т.1 от Наредба № 27 на БНБ за сделки по предоставяне или получаване на финансови кредити в размер равен или по-голям от равностойността на 5 000 лева , ответното дружество е декларирало предоставен кредит, с цел – финансиране на инвестиционен проект, от финансов заем с чуждестранно лице – кредитор Р. П., сключен на 10.11.2005 год. , за срок до 31.12.2007 год., с дата на получаването му – 21.11.2005 год. и размер – 1 522 149,59 евро. Във форма С. – 4 от 23.11.2011 год. / отчет за финансови кредити между местни и чуждестранни лица към БНБ / ответното дружество е декларирало просрочена главница от 1 522 141 евро и просрочена лихви от 182 657 евро, като общата сума е посочена като предмет на продажба на вземане. В нотариален акт от 11.02.2010 год. за учредяване на договорна ипотека върху имоти на ответното дружество,в полза на заемодателя Р. П. и за обезпечаване на вземането му по договора за заем, е посочен размер на задължението към датата на подписване нотариалния акт,съответно: 1 522 158 евро – главница и лихва за забава, начислима от 01.01.2008 год. , в размер на 193 060,37 евро .
Ответното дружество не е оспорило иска и твърдените от ищеца обстоятелства.
Конституираните трети лица – помагачи на ответника – кредитори на несъстоятелността, с приети вземания – не са депозирали отговор на исковата молба, но в искането си за конституиране са изразили опасения от симулативен процес за установяване на вземането,доколкото представляващият ищеца управител е бивш такъв на ответното дружество – до 16.03.2011 год.,поради което,според същите страни – ищецът и ответникът се явяват свързани лица, по смисъла на пар.1 от ДР на ТЗ.Това са и мотивите, поради които съдът по несъстоятелността е изключил приетото от синдика вземане на [фирма] – качество на свързани лица на ищеца и ответното дружество и недостоверни дати на договора за цесия и уведомлението до длъжника за същата.
Третите лица – помагачи на ответника са оспорили истинността на представените с исковата молба писмени доказателства,но без конкретизация на оспорването,като е открито производство по оспорването им и са изискали оригиналите на същите,на основание чл.183 ГПК.Автентичността на документите – договор за заем,за цесия и споразумението от 21.03.2011 год. – е потвърдена от съдебно-почеркова експертиза,приета по делото. В с.з. от 16.05.2013 год. е извършена констатация за идентичност между копие и оригинал на документите и установена такава,изключая договор за цесия,като различието се ограничава до фигуриращ в оригинала само по един подпис върху страниците на документа, при поставени два в приложеното по делото копие , както и в липса на печат на ищеца – цесионер, при наличен такъв в копието на документа.При повторна констатация от въззивния съд е конкретизирано, че непоставянето на подписи на всяка от страните касае само предходните, не и последната страница на документа, след текста му.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска.Въззивният съд е отменил частично иска, досежно установяване вземане от главницата по договора за заем, на основание сключения договор за цесия, като е приел, че от събраните по делото доказателства – аналитичен дневник на ответника за периода 01.11.2005 год. – 30.05.2012 год., извлечение от сметката му в [фирма],операторски валутен превод / С./ от 18.11.2005 год., декларация форма С. – 1 от 24.11.2005 год., вкл. заключенията на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза за осчетоводяването на сумата от 2 977 хил. лева в ГФО на ответника за периода 2007 – 2011 год. – се установява по безспорен начин факта на получена,по нареждане на Р. П. и Е. П. сума от 1 522 140,59 евро, осчетоводена от ответника като дългосрочен заем от съдружника Р. П..Липсата на основание в нареждането за плащането й съдът е счел ирелевантно обстоятелство, доколкото няма данни за каквито и да било други правоотношения между страните по договора за заем,кредитирайки в подкрепа на този извод и следните обстоятелства: основанието на осчетоводяването й от ответното дружество, вкл. точното съвпадане на сумата по превода / С. / и осчетоводената,съвпадението по време на предоставянето и декларирането й в БНБ,данните за дългогодишното й последващо осчетоводяване като пасив от заемополучателя.Съдът се е позовал на това, че така съобразените писмени доказателства не биха могли да се съставят тенденциозно,за нуждите на процеса,с оглед отразяване данните им в публичен по характер регистър. Съдът е приел, че липсата на подпис на една от страните на страниците на договора за цесия / изключая последната, като въззивният съд е извършил повторна констатация с оригинала,поради непрецизност на констатацията на първоинстанционния относно това дали и последната страница не носи втори подпис / и на печат върху последната страница, не установяват неистинност на документа,тъй като тези реквизити не са задължителни елементи от волеизявленията на страните.Данните от форма С. – 4 / 30.09.2011 год., с която е деклариран нулев кредитен остатък по кредита от Р. П., поради „ уведомление за продажба на вземане „ от м. май 2011 год. / дата на цесията 03.05.2011 год./ , съдът е кредитирал в обосноваване на извод за съществуването на цесията към втората половина на м.юни 2011 год.,в подкрепа на който е съобразено и заключението на съдебно-икономическата експертиза, за осчетоводяване на вземането,респ. задължението при всяка от страните по договора за цесия – счетоводното му отписване от цедента, респ. записване от цесионера,за периода следващ сключването на договора за цесия. Извършването на превода на главницата по договора за заем от Р. П. и Е. П., доколкото само първият е страна – цедент, според съда е ирелевантно обстоятелство, тъй като „третите лица не могат да се позовават на това обстоятелство … доколкото това съставлява релевиране не на техни, а на чужди права „.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за лихвата за забава, като е счел , че за разлика от главницата,за същата липсват категорични други / изключая споразумението от 21.03.2011 г. / доказателства за начисляването й в исковия период от страните по договора за заем . Както споразумението, така и договора за заем, като оспорени от третите лица – помагачи на ответника досежно достоверността на датите им, съдът е счел, че не следва да се кредитират като доказателство за договорена лихва за забава от 6 % годишно, считано от 01.01.2008 година.В тази връзка съдът се е позовал на липса на данни за дължима лихва в С. – 1 до БНБ от 24.11.2005 год./ макар че съгласно договора би била дължима след 01.01.2008 год. и няма как да фигурира в тази справка /, посочил е разминаването между посочения в С. – 4 от 30.09.2011 год. за второто тримесечие на 2011 год. размер на лихвата от 182 657 евро с действителен такъв, ако би била начислявана съгласно договореното, с характер на неустойка за забава – 297 071 евро / съгласно изчисления на съда / .За разлика от счетоводните данни за главницата, съдът е приел, че не са налице такива за лихвата, както в обявените ГФО за периода 2007 – 2010 год., така и в счетоводството на ответното дружество.Обратен извод,според съда,не може да се обоснове от представения нотариален акт,поради съставянето му в края на олихвяемия период.
Касаторът [фирма],както в инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.280 ал.1 ГПК, така и в предоставеното отделно такова, не е формулирал въпрос, възпроизвеждайки доводите си за невярност на констатациите на съда относно съдържанието на ГФО, коментирано в резултат на служебно извършена справка в Търговския регистър, на неправилност на изводите му,формирани въз основа на събраните доказателства,но и при игнорирането на релевантни такива, съответно – за процесуално нарушение в неангажирането на специални знания за установяване на произхода на осчетоводените от ответника, като пасив за процесния период , суми , респ. за установяване на произхода на задълженията в този размер ,вкл. от дължимо съгласно клаузите на договора за заем обезщетение за забава, с характер на неустойка.Предложен е анализ на данните,съобразно осчетоводения пасив на ответника за 2009 год., впрочем коментиран от въззивния съд с размера му от 2 977 000 лева – за задължения над една година, каквото е процесното по главницата, и който размер се равнява на 1 522 115,93 евро – близък до главницата по заема.Значим според касатора,обаче , е размера на осчетоводени 464 000 лв. – задължения до една година,където твърди включен и размера на процесната лихва,макар натрупана за по-дълъг от година период.Аналогично твърди относима друга сума,фигурираща в последващи отчетни справки към НСИ и отчет за приходи и разходи към датата на несъстоятелността.Изложението съдържа обосноваване на основания по чл.281 т.3 ГПК, за неправилност на въззивното решение,различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК, преценими едва след допускане на касационното обжалване.Неформулирането на какъвто и да било правен въпрос – обосновал решаващите изводи на въззивния съд, вкл. обусловил същите като резултат от превратно прилагане на процесуална норма, в съответствие със задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС,е достатъчно за недопускане на касационното обжалване,предвид неудовлетворяване на общия селективен критерий.
Дори предвид акцентирането от касатора на обосноваван от въззивния съд извод,без ангажирането на необходими за формирането му специални знания, да би се предположил правен въпрос с това съдържание / макар правомощие на настоящата инстанция е единствено уточняването и конкретизирането на поставен от страната въпрос, а не цялостното му формулиране от съда /, то сочените от страната актове не обосновават допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Несъстоятелно е позоваването на т.3 от ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, доколкото разрешението в същото се основава на задължение на съда по смисъла на чл.162 ГПК.В процесния случай,обаче,специалните знания не са относими към установяване размер на иначе установено по основание вземане. Преценяваните от съда счетоводни записвания са относими към установяване основанието на претенцията за лихва върху главницата по договора за заем, в изрично уговорения размер и за целия претендиран период,като предмет на последващата цесия в полза на ищеца. При това, довод за нарушение на чл.162 ГПК и изобщо довод, свързан с нарушение на първоинстанционния съд, в недопускане на поискана от ищеца експертиза, въззивната жалба не съдържа.Само при наличието на такъв довод, т.3 от цитираното тълкувателно решение, би била относима към обосноваване на допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване.Определенията на ВКС в производство по чл.288 ГПК не формират сила на пресъдено нещо и не съставляват относима към хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК задължителна или казуална съдебна практика / така ТР № 2 / 28.09.2011 год. по тълк.дело № 2 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС /. Решение № 429 по гр.д.№ 1151 / 2009 год. на ВКС е допуснато по правния въпрос за приложението на принципа на служебното начало, прогласен в чл.7 ГПК по отношение задълженията на съда по чл.131 ГПК и чл.146 ал.2 ГПК – свързани с настъпването на преклузиите, съгласно чл. 133 ГПК и чл.266 ГПК. Приложението на тези процесуални норми не е предмет на касационен довод, нито на коментар в изложението по чл.280 ал.1 ГПК. Решение № 228 по гр.д.№ 1060 / 2014 год. на ВКС е постановено по правния въпрос: длъжен ли е въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ищеца, да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника и третото лице – помагач.И такъв касационен довод липсва. Макар страната да се е позовала на несъобразени от въззивния съд доказателства, съставляващо съществено нарушение на съдопроизводствените правила,на практика се касае за съобразени,но с извод, противен на обоснования според страната извод от същите тези доказателства, относимо към порока необоснованост на решението. Даденото от задължителната съдебна практика разрешение, обаче,по начало не касае несъобразяване на доказателства, а непроизнасяне по възражения – две различни по съдържание процесуални нарушения. Аналогични са и съображенията във връзка с реш.№ 376 по гр.д.№ 2956/2013 год. на ВКС, допуснато по правния въпрос „ може ли съдът да основе изводите си само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни„, както и по правен въпрос,обусловен от спецификите на иск по чл.344 КТ, неотносим към случая. Отделно от неформулирането на процесуалноправен въпрос с това съдържание, не е налице и нарушение от вида, визиран в така разгледания в решение № 376 правен въпрос.Както се посочи по-горе, съдът е съобразил всички доказателства, но обосновал въз основа на тях изводи,с които страната изразява несъгласие. Р..№ 463 по гр.д.№ 1261 / 2009 год. на ВКС е постановено по чужд на касационните доводи правен въпрос : относно задължението на съда да определи правната квалификация на иска,без да се съобразява с поддържаната такава от страните.Аналогично се явява неотносимо и реш.№ 283 по т.д.№ 1609/2014 год. на ВКС , постановено по правния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения на страните, съгласно чл.271 вр. с чл.272 и чл.236 ал.2 ГПК.Следователно, цитираната съдебна практика би била неспособна да обоснове допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, дори касаторът да би формулирал правен въпрос, относим към поддържаните от същия в касационната му жалба по същество доводи за неправилност на въззивното решение, доколкото разрешенията в тази практика са относими към съвършено различни доводи за неправилност по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите – трети лица помагачи на страната на ответника са формулирали следните два въпроса , относими към касационния им довод за нарушение на чл.183 предл. второ ГПК: 1/ Длъжен ли е съдът да изключи писмено доказателство, когато по реда на чл.183 ГПК се установи,че представеното от същото копие не е идентично с оригинала,т.е. че страната не е изпълнила задължението си за представянето на оригинала ? и 2/ Съставлява ли нарушение на императивните процесуалноправни норми неприлагането на чл.183 пр. второ ГПК, поради неизключването на писмено доказателство, за което съдът и при констатация с оригинала на документа,е установил несъответствие ? . Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на въззивното с решение № 239 по гр.д.№ 1050 / 2012 год. на ІV г.о. на ВКС и реш.№ 362 по гр.д.№ 536 / 2010 год. на ІІ г.о. на ВКС.
Въпросите не обосновават общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е основано на извод за липса на идентичност между документа в копие и представения оригинал – в съществените им за пораждане на правните последици на сделката по цесията елементи и реквизити / каквито съдът не е споделил,че са и подписи на страните върху всяка отделна страница на документа, извън подписването му след изложението на волята им, нито полагането на печат на цесионера,редом с подписа на представляващото го лице.Респективно, не е налице нарушение на чл.183 пр. второ ГПК,тъй като не е кредитирано като доказателство копие от документ, въпреки установена неидентичност с оригинала, в същественото му, задължително за настъпване на правните последици на сделката съдържание.Фигурирането на втори подпис върху страниците на представеното копие не означава задължително различен от представения без втори подпис оригинал на документа,от който е снето.Възможно е подписване на копие, след което копиране на документа или съставянето на повече от един оригинал.Дори да се приеме, че покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, въпросите не са обосновани с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Р.. № 239 е задължителна съдебна практика по съвършено различен правен въпрос,включващ само като предпоставка приложението на чл.183 предл. второ ГПК и конкретно : може ли на отпаднало основание / чл. 55 ал.1 пр. трето ЗЗД / да се претендира връщане на дадено по договор, който съдът и с оглед приложението на чл.183 пр. второ ГПК е приел, че не е съществувал,както и има ли конкуренция при исковете по чл.55 ал.1 ЗЗД и дали следва да се отхвърли претенцията за неоснователно обогатяване само поради погрешна правна квалификация посочена от ищеца.Р.. № 362 е постановено по правния въпрос за приложението на чл.183 ГПК ,но в специфичната хипотеза на непредставяне оригинал, а заверено за вярност с оригинала от издалия го държавен орган копие, доколкото последното се кредитира като официален по характер документ.По начало поставените от касаторите въпроси не са свързани с тълкуването на процесуалната норма на чл.183 ГПК, а с извод за правилното или неправилното й прилагане в конкретния случай,т.е. предпоставят отговор за правилността на въззивното решение,не и за специфики в приложението на чл.183 пр.2 ГПК, неизводими единствено от съдържанието на нормата.
С оглед преждеизложеното, касационното обжалване не следва да се допусне и по двете касационни жалби.
Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 462 / 09.03.2015 год. по т.д.№ 1933 / 2014 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :