5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София, 15.09.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание трети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 4146/2013 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ М. П. К. с фирма „А.-М. К.”, [населено място] чрез процесуалния му пълномощник срещу решение № 3941 от 28.05.2013 г. по гр. д. № 15481/2012 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № І-48-152 от 06.01.2012 г. по гр.д.№ 13719/2010 г. на Софийски районен съд в осъдителната му част е отхвърлил предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 30, ал. 2, т. 2, във вр. с ал. 3, т. 2 и във вр. с чл. 33, ал. 1, т. 1 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи (отм.) за заплащане на сумата 300 лв. – обезщетение за причинени вреди вследствие на неоторизирани от държателя две транзакции, извършени на 04.05.2006 г., като потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 14 000 лв.
В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Касаторът твърди, че дори и да се възприеме извода на съда, че не е използвал достатъчно надеждни средства за защита на своите данни от посегателства в електронната среда, то не би могло да се приеме, че същият е проявил груба небрежност при условие, че своевременно е уведомил банката-ответник. Изразява несъгласие с извода, че това не е сторено непосредствено след извършване на транзакцията и че забавата от 3 дни, два от които са почивни може да му бъде вменено във вина и да се квалифицира като груба небрежност.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1./ „При иск с правно основание чл. 33, ал. 1 от ЗППЕПИПС (отм.) какво следва да се разбира под „незабавно уведомяване” за неблагоприятните последици за клиент на банката в резултат на узнаването от други лица на средствата за идентификация, настъпили преди получаване на уведомление на страната”; 2./ „При иск с правно основание чл. 33, ал. 1 от ЗППЕПИПС (отм.) подлежи ли на изследване от съда, съответно на доказване от страните наличието, респ. отсъствието на „груба небрежност” и „полагане грижата на добрия търговец” в действията както на банката – издател на Е., така и на оправомощения държател на Е.” и 3./ „Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила отказът на въззивния съд за предоставяне при поискване на подходящ срок на страната за представяне на писмена защита в производство при търговски спор. По въпрос № 1 се поддържа допълнителното основание по т.2 с представяне на решения на ВКС и САС, а по останалите въпроси основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита искането за допускане на обжалването за неоснователно, а по същество заявява становище за правилност на обжалваното решения. Подробни съображения са изложени в отговор, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за недоказана една от предпоставките за ангажиране отговорността на банката – издател на платежен инструмент за отдалечен достъп, а именно, че е налице неправомерна употреба на платежния инструмент от лице, което не е било оправомощено за това. След преценка на събрания по спора доказателствен материал от решаващият състав е направен извод, че твърдяното проникване в компютъра на ищеца, за каквото има данни по делото на съставлява основание да се вмени в отговорност на банката ответник, която няма достъп до личен на клиента ключ, а в тежест на последния е да пази в тайна както персоналния ключ, така и своята парола чрез предприемане на адекватни мерки за осигуряване на сигурност, вкл. и чрез антивирусни програми и други програми за защита, които ищецът не доказал да ги е осигурил. Изложено е, че след като данните, получавани от банката по електронен път се смятат винаги за валидни подписани писмени изявления на клиента, тя не отговаря за вреди и пропуснати ползи, произтичащи от изявленията на клиента, то няма основание за извод, че банката отговаря за неправомерни действия на трети лица, още по-малко пък при наличие на вирус в компютъра на ищеца с неустановен начин на заразяване. Посочено е освен това, че няма и фактически твърдения ищецът да е уведомил незабавно за процесните преводи банката по телефона, от което е направен извод за неизпълнение на чл.23 от ОУ към договора, според който при възникване на основателно съмнение, че персонален ключ, парола или друго средство за електронно идентифхициране са станали известни на трети лица, клиентът е длъжен да осигури тяхната промяна, блокиране или унищожаване, като едва след това клиентът следва да уведоми и в писмена форма с цел блокиране на достъпа до системата интернет банкиране, което в случая било сторено едва на третия ден. Освен това като се позовал на заключението на вещото лице от СТЕ, според което ищецът притежавал IP адреси с него може да се работи от различни компютри, съдът е приел за неоснователно възражението му, че преводите са извършени без негово знание и съгласие чрез проникване в единствено ползвания от него компютър.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос несъмнено е от значение за спора, но той няма обуславящо значение, поради което макар и доказано противоречивото му разрешаване, същият не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Освен с неизпълнението за незабавно уведомяване на банката и предприемане на предвидените в чл.23 от ОУ мерки за сигурност, въззивният съд е аргументирал изводите си за отсъствието на основания за ангажиране на отговорността на банката-ответник с недоказаността на твърденията на касатора, че преводите са направени от собствения му компютъра и ако е от същия, че той е бил заразен с вирус към момента на нареждане на преводите.
Формулираният в изложението процесуалноправен въпрос, относим към тежестта на доказване по предявен иск с правно основание чл. 33, ал. 1, т. 1 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи (отм.) не може да се счете за обуславящ изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В цитираното тълкувателно решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281, т.3 ГПК. Видно от съдържанието на касационната жалба и на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът всъщност поддържа доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила относно разпределението на доказателствената тежест в този процес, които обаче не могат да се преценяват в производството по селекция на касационните жалби. От друга страна, дори и да се счете за доказана основната предпоставка за достъп до касация, не е установено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Тежестта на доказване е в зависимост от конкретното материално правоотношение и съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна трябва да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В производството по иск с правно основание чл.33, ал.2 във вр. с ал.1 ЗППЕПИПС (отм.) не са изключени общите правила на ГПК относно разпределението на доказателствената тежест, а предвид многобройната и последователна практика по приложението на чл.154, ал.1 ГПК, аналогичен на чл.127, ал.1 ГПК (отм.) и липсата на неяснота или непълнота в процесуалния закон, налагащи неговото тълкуване, не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването. Що се отнася до твърдението на касатора, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, с позоваване на постановени от въззивни съдилища решения е изцяло неоснователно. Съгласно т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение, допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не би могло да се установява с твърдения за противоречие на въззивното решение на невлязъл в сила съдебен акт.
По отношение на третия формулирани в изложението въпрос не е налице общото основание за допускане на обжалването, тъй като липсва произнасяне по него от страна на въззивния съд.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд,Търговската колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3941 от 28.05.2013 г. по гр. д. № 15481/2012 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА ЕТ М. П. К. с фирма „А. –М. К.”, [населено място] да заплати на [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: