О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София, 16.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1582/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. П. П., действащ като [фирма] и като едноличен собственик на капитала и управител на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез неговия процесуален представител адв. Н. С., против решение на Окръжен съд – Монтана, постановено на 03.10.2016 г. по в.гр.д. № 157/2016 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите парични искове с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на събраните по делото доказателства и мотивиране на изводите на въззивния съд.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос дължи ли въззивният съд собствен анализ на доказателствата по делото или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. А. Й. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Районен съд- Лом, постановено на 03.02.2016 г. по гр.д. № 1495/2014 г. С него са отхвърлени предявените от [фирма] против В. А. Й. искове с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД и 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без основание на собствения на ищеца недвижим имот, представляващ дворно място /стопански двор/ в землището на [населено място], обл. Монтана, за времето от 27.11.2009 г. до 17.06.2014 г. в размер на 8 200 лв. и мораторна лихва върху тази сума в размер на 4 164.68 лв., както и за заплащане на обезщетение за ползване на собствената на ищеца сграда- работилница, намираща се в този имот, за времето от 27.09.2011 г. до 17.06.2014 г. и 2 075.12 лв. мораторна лихва върху тази сума. Потвърдено е първоинстанционното решение и в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против В. А. Й. искове по чл. 59, ал.1 и чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на собственото на ищеца дворно място/ стопански двор/ за периода от 17.06.2014 г. до 27.11.2014 г. в размер на 800 лв. и мораторна лихва върху тази сума в размер на 463.34 лв., на сумата 1068 лв., представлявяваща обезщетение за ползване без основание на собствената на ищеца работилница за същия период и 258.60 лв. мораторна лихва върху нея.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод, че ответникът е ползвал недвижимите имоти, собственост на ищеца, извън периода от есента на 2013 г. до края на м. март 2014 г. , за който се съдържа признание в отговора на исковата молба, но това ползване е било със знанието и съгласието на собственика. Макар да е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели и е приел, че само двама от тях заявяват да са виждали в различни периоди в двора и в постройката да се съхраняват чужди селскостопанска продукция и техника, но не знаят чия собственост са били те. Предвид данните по делото, че ответникът извършва дейността си като земеделски производител съвместно с друго лице- Л. Г., срещу когото ищците също са предявили искове за заплащане на обезщетение за ползване на имота без основание за същия период, и обстоятелството, че свидетелите изрично са заявили, че не знаят дали техниката е собственост на ответника В. Й., на Л. Г. или на други лица, въззивният съд е приел, че не може да се направи обоснован извод, че през процесните периоди ответникът Й. е ползвал имота, за да се ангажира отговорността му по чл. 59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползите, от които собственикът на имота е бил неоснователно лишен.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос не осъществява предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като не кореспондира със съдържанието на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд не се е задоволил само да посочи, че препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, както се поддържа от касатора, но и сам е извършил анализ на събраните по делото гласни доказателства, и е изложил убедителни съображения защо приема, че те не доказват твърдяните от ищците факти и обстоятелства, относими към фактическия състав на чл. 59, ал.1 ЗЗД. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС при изпълнение на задължението си при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение да направи собствени изводи по съществото на спора.
Доводът на касаторите, че събраните по делото гласни доказателства налагат фактически изводи, различни от направените от въззивния съд, по съществото си представлява оплакване за необоснованост на обжалваното въззивно решение, което не се обхваща от приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК и не може да бъде обсъждано в тази фаза на касационното производство.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд- Монтана, постановено на 03.10.2016 г. по в.гр.д. № 157/2016 г., в обжалваното му част по исковете с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: