О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
С., 20.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова
гр. дело № 1337/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. М. В., [населено място], чрез пълномощника и адвокат Б. Ц., срещу въззивно решение от 06.12.2016г. по гр. дело №337/2016 г. на Окръжен съд –Монтана.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че е налице основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси : 1.Длъжен ли е въззивният съд да да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните и да прецени всички доказателства като постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона; 2.При липса на елемент от фактическия състав на чл.70,ал.1 ЗС – владение на правно основание, годно да направи владелеца собственик, следва ли съдът да приеме, че той е добросъвестен владелец и да приложи разпоредбата на чл.79,ал.2 ЗС. Прилагат се решения на ВКС на които се твърди, че обжалваното противоречи.
Ответниците по касационната жалба [фирма], седалище [населено място] и И. А. М., [населено място], считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по съображения, изложени в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 10.08.2016г. по гр.д.№620/2011г. на Районен съд-Монтана. С последното е прекратено производството по делото по отношение на [фирма] – И. А. /заличен от търговския регистър на 29.12.2006 г./, по предявените от В. В. и К. В. искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.33 ал.2 ЗС и е отхвърлен предявеният от тях иск по чл.108 ЗС по отношение на И. М. А. и [фирма], че са собственици на 2/6 идеални части от недвижим имот – зеленчукова култура, находяща се в землището на [населено място], м.Ч. дол, цялата с площ 0.155 дка, имот № 024011. Отхвърлен е и искът, предявен от В. В. и К. В. за признаване правото им на изкупуване на продадените 2/3 идеални части от Ц. И. М. и М. М. И. по отношение на същия имот – зеленчукова култура, цялата с площ 0.155 дка, имот № 02401.
Въззивният съд е приел, че К. В. и В. В. заедно с ответниците Ц. М. и М. М. са наследниците на М. В., починал 1974 г. и в това им качество по реда на ЗСПЗЗ е признато и възстановено правото на собственост върху зеленчукова градина, находяща се в землището на [населено място], цялата от 0.155 дка, втора категория, съставляваща имот № 024011. Този имот с площ 0.155 дка е заличен, като е обединен с други имоти и е образуван в № 024120. С нотариален акт № 45/02.06.2006г. Ц. М. и М. М. са продали на И. А. в качеството му на [фирма] целия имот -зеленчукова култура, находяща се в землището на [населено място] с площ 0.155 дка, № 024011. Представили са удостоверение за наследници на Мл.В., в което не фигурират имената на останалите сънаследници К. и В. везиреви. С решение № 2/29.12.2006 г. на Окръжен съд-Монтана по ф.д. № 608/ 2006 г. е вписано прехвърляне на търговското предприятие на [фирма] като съвкупност от права, задължения и фактически отношения на [фирма], съгласно нотариално заверен договор от 27.12.2006 г. и ЕТ е заличен от търговския регистър. Въззивният съд е приел за неоснователна претенцията по чл.33,ал.2 ЗС. От обсъдените от него писмени доказателства е стигнал до извод, че те са узнали за извършената сделка още в края на 2009г., поради което не са налице предпоставките за реализиране защита по чл. 33, ал. 2 от ЗС. За да отхвърли иска с правно основание чл.108 ЗС за процесните 2/3 ид.ч. от имота въззивният съд е приел за основателно поддържаното от ответника [фирма] възражение за придобивна давност, тъй като продажбата на чужд недвижим имот не е нищожна. Владението на купувача по такава сделка е добросъвестно, защото е получено на правно основание – действителна сделка. И когато не е знаел, че продавачът не е собственик, той би могъл да придобие недвижимия имот на основание петгодишно давностно владение, считано от датата на извършената сделка. С решението по фирменото дело е вписано прехвърляне на търговското предприятие на като съвкупност от права, задължения и фактически отношения на ответното дружество съгласно нотариално заверен договор от 27.12.2006г. При прехвърлянето на търговското предприятие процесния имот е включен в договора за продажба на търговско предприятие и е станал собственост на дружеството –купувач.От придобиването на този имот на 02.06.2006г. едноличният търговец го е владял , а след прехвърляне на предприятието това владение е продължено от дружеството. Съгласно чл.82 ЗС владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя.За да е допустимо такова присъединяване е необходимо да е налице правопроиемство между предишния и настоящия владелец на имота, което в случая е налице, тъй като ответното дружество е придобило имота чрез придобиване на предприятието на ЕТ. Давностният срок е започнал да тече от 02.06.2006г. и дружеството като добросъвестен владелец е придобило собственоста на имота с кратката придобивна давност.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес.Той трябва да е включен в предмета на спора пред въззивния съд, да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи мотиви като обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, следва да се приеме, че решението е в съотвествие с установената съдебна практика. Според нея въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдил е сочения от касатора договор за прехвърляне на предприятието на ЕТ в полза на Е. и е приел, че с него е прехвърлен и процесния имот и въз основа на правоприемството е налице и присъедивяне на владението по реда на чл.82 ЗС. Вторият въпрос не може да се приеме като относим. Това е така защото касае приетото от въззивния съд по съществото на спора с твърдение за необоснованост на изводите на съда. Касаторът твърди фактическа обстановка, каквато не е установявана от въззивния съд, тъй като въззивният съд е приел, че договорът за покупко-продажба от 2006г. е годно правно основание да направи купувача собственик, но прехвърлителят не е бил такъв, поради което не е могъл да прехвърли повече права от колкото притежава.При това положение първият приеобретател е бил добросъвестнен, какъвто е и последващият, присъединил владение по реда на чл.82 ЗС. Формулираното от касатора в последната част на изложението не представлява правен въпрос, а е въпрос по съществото на спора по чл.33,ал.2 ЗС с твърдение за необоснованост на изводите на съда.Касаторът твърди, че изводите за предявяване на иска след срока по чл.33,ал.2 ЗС не кореспондират с приетите по делото доказателства и са направени при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което представлява оплакване по чл.281,т.3 ГПК, което не може да послужи като пряко основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл.288 ГПК.
Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне в сочената хипотеза на чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита в размер на 500 лева.
По горните съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 06.12.2016г. по гр. дело №337/2016 г. на Окръжен съд –Монтана.
ОСЪЖДА К. М. В., [населено място], да заплати на [фирма], седалище [населено място] и И. А. М., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: