О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София, 31.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.05.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното
от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 266 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. П. П. от [населено място] против въззивно решение на Великотърновския апелативен съд № 229 от 11.09.2018г., по в.т.д.№ 165/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Габровския окръжен съд № 4 от 09. 01.2017 г., по т.д.№ 17 /2016 г. в частта за уважаване на предявения от „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ”АД, като акционер в „МЕРКУРИЙ П и П”АД, гр. Г. срещу настоящия касатор, в качеството му на ответник, специален деривативен иск по чл. 240а ТЗ за сумата 360 000 лева – причинени на дружеството вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на предявяване на иска 29.02.2016 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 15 754 лв.
В останалата част, с която исковата претенция по чл.240а ТЗ е отхвърлена за разликата над сумата 360 000 лв. до пълния заявен размер от 460 139 лв. въззивното решение е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован със следните алтернативно въведени основания:
· Липса на активна легитимация за предявяване на иск по чл.240а ТЗ от „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ” АД, дружество – безспорен акционер в търговско дружество „МЕРКУРИЙ П и П” АД с 50% участие в капитала, поради отсъствие на изрично решение на СД на последното – уставно изискване по чл.36, ал.4, във вр. с т.6 от Устава на ЮЛ- търговец;
· Липса на надлежна представителна власт в процеса, поради очевиден конфликт в интересите между представляван и представител и възложено с устройствения акт на „МЕРКУРИЙ П и П”АД представителство заедно и поотделно на двамата изпълнителни членове – Св.П. и Б.П., първият от които е и ответник;
· Висящо досъдебно производство по сл.дело № 16 / 2016 г. на СО към ОП [населено място] срещу ответника П., изискващо спиране на производството по делото, съобразно процесуалното правило на чл.229, ал.1, т.4 или т.5 ГПК .
· Произнасяне „свръх петитум”, поради недопустимо разширяване предмета на спора от 460 139 лв. до 532 060 лв.;
Поддържаното алтернативно касационно основание по чл.281, т.3 ГПК е по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
Позовавайки се на уговорената възнаградителната лихва за ползвания заем касаторът основно възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че поведението му като изпълнителен член на СД е било недобросъвестно и в нарушение на общото установеното задължение да изпълнява функциите си с грижата на добрия търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на поддържаната теза за добросъвестност сочи като конкретна причина за невръщане остатъка от дължимите суми – злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, обусловила ненужно налагане запор на банковата му сметка . Подробни доводи са въведени и във вр. с неприложимост на презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД към специфичната управленска отговорност по чл.240а ТЗ, както и във вр. с отсъствието на доказана конкретна вреда за дружеството – съищец, която да е в причина връзка с управленската дейност на ответника – един от двамата изпълнителни членове на СД в същото.
Правилността на решаващите правни изводи на въззивната инстанция касаторът оспорва и с оплакване за възприето в нарушение на процесуалния закон заключение на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, излагайки подробни писмени доводи.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е едновременно обосновано с вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт по см. на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, с оглед изложените по- горе подробни оплаквания в тази насока, с очевидна негова неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради наличие на основания за отвод на вещото лице – служебна и имуществена негова зависимост от адвокатското дружество, обслужващо ищеца и поставено решение въз основа на недоказани предположения и неясно заключение на експерта, както и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, последните по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право:1.„Необходимо ли е решение на СД за упражняване правото на иск по чл.240а от акционер- търговско дружество, ако неговият устав изрично предвижда такова решение?”; 2.”Презумира ли се вината при искове по чл.240, ал.2 ТЗ или доказателствената тежест се носи от ищеца?”;3.”Има ли вредоносно задължаване на дружеството, когато член на негов орган е сключил договор за заем в нарушение на чл.240б, ал.2 ТЗ, по който към момента на преценката падежите не са настъпили?”; 4.”Какъв е порокът на въззивното решение при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал.1, т.5 ГПК- когато при разглеждане на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор?”
Ответникът по касационната жалба „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ” АД, чрез процесуалния си представител адв. Ал.К. възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения по реда на чл.287, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания и претендира деловодни разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.
Отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил и от ответника в настоящето производство „МЕРКУРИЙ П и П”АД, чрез адв. Н.М., който оспорва както основателността на искането за достъп до касация, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, така и въведените касационни основания, поради тяхната недоказаност.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба,отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.10 г на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимост се извършва с произнасянето по съществото на подадената касационна жалба. Такава вероятност за недопустимост на атакуваното въззивно решение на Великотърновския апелативен съд в случая отсъства.
Общовъзприето в последователната съдебна практика и поддържано в правната доктрина е разрешението, че недопустимо е онова съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Макар и неизчерпателно, но като пример за недопустим съдебен акт в трайно непротиворечивата практика на ВКС се сочи липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, респ. на правото на съответния вид жалба или нарушение на диспозитивното начало – постановяването му при десезиране на съда(отказ или оттегляне на предявения иск), при липса на искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство, устно предявен иск, или устно изменен иск в отсъствие на насрещната страна и без същата да е уведомена за това, при иск за установяване на възражения, преклудирани от постановено и влязло в сила решение, по което ищецът е бил ответник и др.
Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени и в т. 9 на ППВС № 1/85 г., като съгласно дадените задължителни за съдилищата разяснения в сочените хипотези второинстанционния съд е длъжен да обезсили решението и да прекрати производството по делото.
Когато ,обаче, констатираната недопустимост е поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, втората инстанция следва да изпрати делото на компетентния орган или съд за разглеждане. При неразгледан от първоинстанционния съд иск на предявеното основание, или при произнасяне по иск, какъвто не е предявен, вместо предявения такъв, решението е недопустимо и след като го обезсили, втората инстанция изпраща делото на същия съд, за да разгледа иска, с който е бил сезиран.
В случая не е налице нито една от тези хипотези
Безспорно е, че първоначалният ищец – търговско дружество „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ” АД към момента на предявяване на косвения иск по чл. 240а ТЗ е акционер в „МЕРКУРИЙ П и П”АД и като притежаващ в акции (320 000) 50% от капитала му е активно материалноправно легитимиран да предяви този специален деликтен иск.
Обстоятелството, че като съищец в хода на процеса по реда на чл.26, ал.4 ГПК е конституирано и ТД „МЕРКУРИЙ П и П”АД, не обуславя различен правен извод. Освен, че възражението за липса на изрично решение на ОС, по отношение на последното е въведено след срока за отговор на исковата молба,то е и неотносимо към надлежното упражняване на правото на иск по чл.240а ТЗ. Според формираната непротиворечива съдебна практика титуляр на правото на иск по чл. 240а ТЗ е малцинство – част от ОС на акционерите, отговарящо на определени от законодателя условия, което упражнява право на съответното акционерно дружество, но от свое име. Затова и преценката дали да упражни или не така предоставеното му процесуално потестативно правомощие да сезира съда със специалния иск за обезвреда от управленски деликт, е обусловена единствено от волята на неговия носител. Несъмнено е, че тази воля на малцинството, обективно не може да е подвластна на който и да е орган на АД, вкл. на СД или на ОС на акционерите, доколкото съдействие или насрещно поведение от страна на дружеството – титуляр на спорното материално право, не е предвидено от законодателя като елемент от фактическия състав на чл.240а ТЗ. Отделен е въпросът дали ответниците по предявен деликтен иск, основан на чл.240а ТЗ, могат да противопоставят в процеса всичките си възражения, които имат срещу дружеството, вкл. и възражението, че са освободени от отговорност за дейността си като членове на управителен орган по решение на ОС на акционерите, но той е ирелевантен за определяне активната легитимация по същия.
Неоснователно е и позоваването на ненадлежна представителна власт за съищеца „МЕРКУРИЙ П и П”АД, като основание за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Според формираната трайно непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.29, ал.4 ГПК, обективирана в постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК определения: № 73 от 10.02.2015 г., по ч.т.д.№ 2690/2014 г. на ІІ т.о. ; № 859 от 20. 12. 2012 г., по ч.т.д.№ 732/12 г. на І т.о.; № 254 от 28. 03.2014 г., по т.д.№ 756 /14 г.; № 213 от 29.03.2013 г., по ч.т.д.№ 760/2012 г.; № 428 от 28. 07. 2017 г., по ч.т.д.№ 1366/2017 г. на ІІ т.о.; № 448 от 30.07.2015 г.1 по ч.т.д.№ 1309/2015 г. на ІІ т.о. и др. особен представител се назначава при наличие на противоположни интереси по конкретното дело между страна и нейния представител.В този см. съществуването на разногласие между законните представители на страна – търговско дружество е основание за назначаване особен представител на дружеството в хипотезата, в която представител действа от името на представлявания и от свое или чуждо име в един и същи граждански процес и интересите са им насрещни. В случая поради възложеното представителство заедно и поотделно на двамата изпълнителни членове на СД на „МЕРКУРИЙ П и П”АД – Св.П. и Б. П., първият от които е и ответник, сочената хипотеза не е налице. Съгласно вписването в търговския регистър, което въззивният съд е съобразил, изпълнителните членове на СД на дружеството – съищец могат да представляват дружеството както заедно, така и самостоятелно, което изклюва да е налице твърдяното противоречие.
Или доколкото по настоящето дело ответникът действа само в лично качество на ФЛ, а „МЕРКУРИЙ П и П”АД, призован като страна в процеса по реда на чл.26, ал.4 ГПК, се представлява надлежно от другия вписан в търговския регистър изпълнителен член на СД- Б.П., то възприетото от въззивната инстанция разрешение е в съгласие с общоприето съдебната практика относно предпоставките за назначаване на особен представител. Но дори да се възприеме тезата на касатора, явно аргументирана с необходимост от съгласие на всички изпълнителни членове на СД за съвместно изявена от тях обща воля за извършване на съответните правни действия от името на дружеството, които го обвързават, то евентуално допуснатото нарушение на чл.29, ал.4 ГПК би било основание за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, но не и за неговата недопустимост.
Що се касае до изразеното по реда на чл.287, ал.1 ГПК становище, то принципно се споделя от настоящия съдебен състав, като съответстващо на последователната практика на ВКС, но извън разглежданата хипотеза на органно представителство.
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение и поради неспиране на производството по делото правилото на чл.229, ал.1, т.5 ГПК.
Според последователната практика на ВКС, израз на която е решение по чл.290 ГПК № 116 от 15.05.2013 г., по гр.д.№ 745/2102 г. на ІV г.о., определение № 274 от 13.06.2011 г., по ч.гр.д.№ 270/2011 г. на І г.о.; определение № 378 от 28.05.2010 г., по ч.т.д.№ 383/2010 г. на ІІ т.о., определение № 44 от 26.01.2010 г., по ч.гр.д.№ 15/2010 г. на ІІ т.о. и др. наличието на образувано досъдебно производство не е основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Производството по гражданско (търговско) дело се спира, когато твърдяните престъпни обстоятелства имат обуславящо значение за решаването му и те са предмет на установяване в наказателно производство в съдебна фаза или когато гражданският съд е събрал доказателства за съществуването на такива престъпни обстоятелства, какъвто не е разглежданият случай.
Отделно е, че ГПК не предвижда задължителна за гражданския съд доказателствена сила на издадените в досъдебното производство актове, поради което решаващият, гражданскоправен спор, съд не е обвързан и от съдържащите се в тях констатации. С оглед доказателствата по конкретното разглеждано дело гражданският съд може винаги да приеме за установени различни фактите от тези в досъдебното производство и именно това несъответствие, но при евентуално влязла в сила впоследствие присъда в обратен смисъл, е преодолимо по реда на осъществявания от ВКС извънинстанционен контрол – арг. от чл.303, ал.1 т.2 ГПК.
С оглед решаващите мотиви на въззивния съд и предмета на въззивното производство, очертан с въззивната жалба на настоящия касатор, като въззивник, недоказано е и въведеното оплакване за произнасяне „свръх петитум”. Същото е аргументирано с недопустимо разширяване предмета на въведения с искова молба правен спор, което налага допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на обжалваното съдебно решение. Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в разглежданата хипотеза на предявен иск по чл.240а ТЗ произнасяне плюс петитум би било налице, както когато ищецът е претндирал присъждане на конкретно посочена в петитума на исковата молба сума, а решаващият съд е признал и присъдил по-голяма или е отхвърлил исковата претенция за по- голям от заявения размер, така и когато е излязъл извън рамките на ищцовите твърдения за обстоятелствата, съставляващи основание на иска му, но не така е процедирал Великотърновският апелативен съд по делото. С първоинстанционното решение Габровският окръжен съд е уважил частично предявения иск по чл.240а ТЗ въз основа на обстоятелствата, на които ищцовата страна се е позовала и съобразно заявеното в петитума искане за защита, като е осъдил ответника да заплита на „МЕРКУРИЙ П и П”АД сумата 360 000 лв. До пълния претендиран размер от 460 139 лв. исковата претенция е отхвърлена и поради липса на въззивна жалба, първоинстанционното решение в тази му част е влязло в сила. Сезиран с въззивна жалба срещу осъдителната част на решението на ГОС от ответника по делото въззивният съд се произнесъл в рамките, очертани със същата, потвърждавайки решението на първостепенния съд. Що се касае до посочените различни парични стойности в мотивите на въззивния съдебен акт в контекста на обсъжданото поведението на ответника и осъщественото прехвърляне на отделни суми от сметката на ищеца, чийто общ сбор надхвърля претендираната, то доколкото според разясненията в т.18 на Тълкувателно решение №1/ 04. 01. 2001 г., по т.гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, запазила действие и понастоящем, източник на силата на пресъдено нещо е само диспозитивът на съдебното решение,а мотивите на същото не са част от него, тези направени от решаващия състав на въззивната инстанция пояснения са ирелевантни за съответствието на вида и обема на дадената от него и търсена от страната защита.
Неоснователно е и позоваването на селективното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, аргументирано с наличие на основание за отвод на вещото лице по причина, че счетоводната кантора, в която същото работи се помещава в сграда, в която се намира и кантората на адвоката, представляващ ищцовото търговско дружество, останала несъобразена от въззивния съд, както и с невъзприемане доводите на ответника, настоящ касатор, за наличие и изпълнение на представените по делото договори за заем, за практическа невъзможност въз основа на приетото заключение да се установи наличие на вреда или размера на същата, преди извършването на счетоводен баланс на „МЕРКУРИЙ П и П”АД за 2016 г. и обусловен от сочените процесуални нарушения осъдителен съдебен акт, почиващ на предположения.
Квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като основание за селекция и достъп до касационно обжалване, се обуславя от съществуване на такова видимо тежко нарушение на закона, което може да бъде констатирано без необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, какъвто не е разглежданият случай, вкл. с оглед изложените аргументи. Според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила, или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК и допускането на касационно обжалване ще е обусловено от формалните предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК.
Следователно, доколкото в случая изясняването на въпроса дали са били налице предпоставките на чл.196, ал.1 във вр. с чл.22, ал.1 ГПК и дали отказът на Великотърновския апелативен съд да отстрани вещото лице, поради наличие на твърдяните от настоящия касатор основания за отвод и да допусне повторна съдебно- счетоводна експертиза, е постановен в нарушение на процесуалния закон и е довел както до неяснота на данните в приетото по делото заключение, така и до пренебрегване на основополагащия правен принцип за правото на страната на справедлив съдебен процес, се нуждае от извършване преценка на осъществените от въззивния съд процесуални действия и на обосноваността на изградените от него правни изводи, чрез съпоставка и анализ на правните аргументи, то не е налице очевидна неправилност, съобразно разяснените по- горе критерии и се налага обсъждане на поддържаните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК селективни основания по чл.280, ал.1 ГПК, както следва:
Съгласно уредбата на касационното производство по действащия ГПК факултативният инстанционен контрол над въззивните съдебни актове, осъществяван от ВКС е задължително предпоставен от наличие на изчерпателно посочените в чл.280, ал.1 ГПК процесуални предпоставки, от категорията на абсолютните. Преценката за тях е възложена на касационната инстанция, но формулирането и аргументацията им, т.е. обосноваване достъпа до касационно обжалване, са възложени в изключителна тежест на касатора – арг. от чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, изведен от касатора трябва да е от значение за решаващите правни изводи на съда по предмета на спора , но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първият от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не отговаря на посочените в задължителната съдебна практика критерии.
Обстоятелството, че същият е въведен след срока за отговор на исковата молба – за първи път с отговора на допълнителната искова молба вх. на ГОС № 1791/05.05.2016 г., с пощенско клеймо 04. 05.16 г. (л.469), означава, че няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото. Поради това не може да обоснове общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, независимо, че въззивният съд, несъобразявайки горното, се е произнесъл по него. Допълнителен аргумент в подкрепа на несамостоятелното значение на така формулирания правен въпрос е обстоятелството, че дори и търговското дружество „МЕРКУРИЙ П и П”АД да не е бил конституиран като страна в процеса, в качеството си на носител на спорното право, същото ще бъде обвързано от последиците на водения процес, именно поради принадлежността на правото на иск на ищеца, който го е предизвикал – „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ”АД. Във вр. с поставянето на същия този въпрос в контекста на въведеното оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, вече бе изразено подробно становище по- горе от настоящето изложение.
Отделен остава въпросът, че и според формираната съдебна практика по приложението на чл.240а както възникването, така и упражняването на правото на този иск не зависи от други предпоставки, освен от притежавания от малцинството % от капитала на АД. Що се касае до акционерното дружество, чието право е предявено от малцинството, то съгласно възприетото разрешение в решение № 360 от 04. 07.2006 г., по гр.д.№ 197/2005 г.на І т.о. на ВКС, което настоящият съдебен състав безусловно споделя, овластяването от закона да се води процес относно чуждото материално право, включва като своя последица важимост (обвързаност) спрямо неговия носител на последиците от водения процес – становище поддържано и в правната доктрина. Това означава, че силата на пресъдено нещо се разпростира както спрямо субституента, така и спрямо носителя на материалното право. Затова наред със субституента, но по служебен почин на съда, се конституира като страна и носителят на материалното право, независимо от неговата собствена преценка.
Въпрос № 2 като обусловил решаващата правна воля на въззивния съд и чрез нея крайния правен резултат по делото обосновава общото главно основание за достъп до касация.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
Според задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не съдържа твърдения, че е налице подобна хипотеза, или че съдът за първи път се произнася по конкретния правен спор, свързан с приложението на чл.240а ТЗ, респ. се налага изоставянето едно вече дадено тълкуване на закона, за да се възприеме друго.
Допълнителен аргумент за неприложимост на визирания критерий за селекция е и ясната, непротиворечива разпоредба на чл.240а ТЗ, която изчерпателно урежда предпоставките за реализиране отговорността на членовете на Съвета на директорите, респ. на Надзорния и на Управителен съвет на акционерното дружество при проявен от тях „управленски деликт” и активната легитимация за предявяването на иска.
Освен това, според формираната каузална практика на ВКС, с която въззивният съд изцяло се е съобразил и с която всъщност е даден отговор на поставения въпрос, специалната управленска отговорност е неограничена, виновна и резултатна – възниква и подлежи на ангажиране за обезщетяване в пълния им размер на вредите, които дружеството реално е претърпяло вследствие лошото управление, вкл. с косвения иск по чл. 240а ТЗ. Във всички случаи, обаче, съобразно общите правила на гражданската отговорност за вреди, трябва да е налице причинна връзка между поведението на съответния член на Съвета и претърпените от дружеството вреди. Несъмнено последните следва да бъдат установени по вид и размер, а отговорността е винаги умишлена или небрежна( при неполагане грижата на добрия търговец – чл.237, ал.3 ТЗ), като небрежната форма на вината се предполага.
Въпрос № 3 е не само некоректно поставен, тъй като въззивният съд, анализирайки събраните по делото доказателства, е отрекъл да е налице валидно възникнало заемно правоотношение между ищцовото търговско дружество „МЕРКУРИЙ П и П”АД и ответника, като негов изпълнителен член, но е и фактически обусловен, т.е. разрешаването му е въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото, поради което не притежава характеристиката на правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК и не обосновава общото селективно основание за достъп до касация. Обосноваността и процесуалната законосъобразност на тази преценка, които всъщност касаторът оспорва, като релевантни за касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, са извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК.
Поставеният процесуалноправен въпрос № 4, е подробно обсъден в настоящето изложение във вр. с въведеното от касатора оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, но разгледан с оглед предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК няма обуславящо значение за изхода на делото. Не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което има хипотетичен характер и не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде оставено без уважение.
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответника „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ”АД. Гр.София следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски. Същите възлизат на сумата 6 300 лв., неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК и реално заплатено, съгласно приложени по делото писмени доказателства: допълнение към споразумение за предоставяне на правни услуги от 26. 09.2018г., преводно нареждане от 13.12.2018 г. на „Уни Кредит Булбанк”АД и данъчна фактура № 629/12.12.2018 г.,адвокатско възнаграждение с ДДС на адв. Ал.К..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновския апелативен съд № 229 от 11.09.2018г., по в.т.д.№ 165/2017 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА С. П. П. от [населено място] да заплати на „МЕРКУРИЙ ИВЕСТМЪНТ”АД, със седалище гр.Г. и ЕИК:203758098 сумата 6 300 лв.( шест хиляди и триста лева), деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: