1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 533
[населено място], 10.07.2015г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2525 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от К. А., чрез Адвокатско дружество „М. и Р.” срещу решение № 107 от 23.01.2014г., постановено по т.д. № 1304/2013г. на Софийския апелативен съд, т.о. , шести състав, с което е потвърдено решение №37 от 9.01.2013г., по т.д. № 761/2011г. в частта, с която са уважени исковете на [фирма] срещу касатора [фирма]. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част по основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът се позовава на критериите за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] , чрез адв. Венцилав В., заявява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол, по изложени в отговора на касационната жалба съображения. Представя ксерокопия на съдебна практика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно и допустимо решение на въззивен съд, което поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК, подлежи на касационен контрол.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Предмет на обжалване пред Софийския апелативен съд е решение на СГС, постановено по т.дело № 761/2011г., с което са уважени обективно съединените исковете на [фирма] срещу касатора [фирма] по чл.79 и чл.86 ЗЗД по следните фактури : 1.за сумата от 60 000 лв. с ДДС, дължима по фактура №2409/6.03.2006г. по договор №197/16.02.2006г., ведно със законната лихва от 7.03.2011г. и иск по чл.86 ЗЗД за сумата от 22 134.50 лв. обезщетение за забава за периода от 6.03.2008г. до 7.03.2011г., 2. за сумата от 17 916 с включен ДДС , дължима по фактура №331/19.12.2008г. по договор №197/16.02.2006г. ведно със законна лихва и за сумата от 6 609.36 лв. обезщетение за забава за периода от 6.03.2008г. до 7.03.2006г. и 3. за сумата от 3 780 лв. с ДДС дължима по фактура №2738/14.09.2006г. ведно със законната лихва , считано от 7.03.2011г.
САС е приел, че между страните е подписано Приложение №1 към договор №197 от 16.02.2006г. / неподписан от страните/ , в което са описани спецификациите на три броя асансьорни уредби за монтиране в обект на дружеството – хотел, на обща стойност 137 916 лв. с ДДС, като цената е трябвало да бъде платена на три вноски. След преценка на събраните по делото доказателства, САС е потвърди изводите на първоинстанционния съд за възникнало между страните по делото облигационно правоотношение за доставка и монтаж на три броя асансьора в обект на ответника в КК „Слънчев бряг”. Две от фактурите №1409 и №2738 са включени в дневниците за продажба при ответника, по които е ползвал данъчен кредит. По първата фактура експертизата е установила плащане на сумата от 60 000 лв. За монтираните асансьори има издадени сертификати, в които е посочен фабричния номер на асансьора, съответстващ на договореното в Приложение №1 към договор №197/12.02.2006г. Като доказателство за приемане на работата съдът е приел осчетоводяване на фактурите от двете страни по делото, включването им в дневниците за продажба за съответния месец и ползването на данъчен кредит от ответника по издадените от ищеца [фирма] фактури. За дължима е счетена сумата от 3780 лв. / представляваща направен разход от ищеца за издаване на сертификати за краен контрол/, осчетоводена в счетоводствато на ответника и ползването на данъчен кредит. По възражението за погасяване на вземането за лихви по давност, съдът е приел, че след като вземаното е станало изискуемо от 24.08.2006г., съгласно т.3.2 б”в” от договора, погасените лихви са за периода до 6.03.2008г.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава допускането до касационно обжалване по допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е фактическо приемане на стоката по договор за доставка и монтаж, ако възложителят е ползвал данъчен кредит по издадените от изпълнителя фактури?; 2. Дължи ли плащане възложителят, ако е ползвал данъчен кредит по издадените от изпълнителя фактури, но не са настъпили всички комулативни предвидени в договорните отношения предпоставки за плащане на дължимото възнаграждения? Касаторът поддържа, че по така поставените въпроси липсва формирана съдебна практика, поради което въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
С оглед на мотивите на въззивния съд първият въпрос обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК доколкото касаторът не формулира кои са ненастъпилите комулативни предпоставки за плащане на възнаграждението.
Според дадените в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения по тълкуването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като по първия въпрос и първата част от втория въпрос има съдебна практика, задължителна за съдилищата, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК : решение № 138 по т.дело № 728/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. , решение №250 по т.дело № 535/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 48 по т.дело № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. Изводите на въззивния съд, че се дължи договореното възнаграждение за приетата от възложителя работа не е в противоречие с цитираната съдебна практика, основание за не допускане на решението до касационно обжалване. Не може да се счете, че е налице основание за промяна на тази практика, а и касаторът не излага аргументи от необходимост от нейната промяна.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед на изхода от касационното обжалване на основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на направените и документирани в договора за правна защита и съдействие от 25.06.2014г. разноски / адвокатско възнаграждение / в размер на 2450 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №107 / 23.04.2014г., постановено по в.т.дело № 1304/2013 г. Софийския апелативен съд, търговско отделение , шести състав.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] разноски 2450 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: