3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 533
гр. София, 16 май 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5106 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 125692/06.10.2016 г. на И. Г. Д. срещу въззивно решение от 29.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 369/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № II-61-140/07.11.2014 г., поправено с решение от 06.11.2015 г. по гр.д. № 22409/2014 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против О. д. на М. на в. р.– С. иск с правно основание чл. 252, ал. 4 ЗМВР /отм./ за заплащане на сумата 7 319, 16 лв., представляваща разлика в стойността на обезщетение, дължимо при прекратяване на служебното му правоотношение в системата на М..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроси, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, касаят предпоставките за възникване правото на служителя да получи обезщетението по чл.252 ал.1 и ал.4 от ЗМВР /отм./ за прослужени години в системата на М. – при първоначално и последващо прекратяване на служебното правоотношение; както и за базата, на която се формира това обезщетение, когато при последващо встъпване в служебно правоотношение служителят получава по-висока работна заплата.
Ответната страна по жалбата – О. д. на М. на в.р. – С., не е подала отговор в законоустановения срок.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че служебното правоотношение на жалбоподателя, по силата на което е заемал длъжността „старши полицай“ в „Охрана на обществения ред“ на „Охранителна полиция“ при РУП – Е., е прекратено със Заповед №1478/08.10.2012 г. на Директора на ОД на М. – С. Посочено е, че при предходни прекратявания на служебното правоотношение, жалбоподателят е получил в пълен размер обезщетението за прослужени години в системата на М. от общо 20 работни заплати, изплатени му както следва: 16 месечни заплати при прекратяване на правоотношението на основание чл.253, ал.1, т.6 ЗМВР на 06.07.2000г. и 4 месечни заплати при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл.245, ал.1, т.13 ЗМВР на 11.05.2010 г. Съобразно тези факти, въззивният съд е приел, че правото на ищеца за получаване на обезщетението за прослужени години в системата на М. е погасено, тъй законът не допуска размера на обезщетението да надвишава броя от двадесет работни заплати, а осъществилите се впоследствие обстоятелства – встъпване в ново служебно правоотношение, респ. получаването на по-висока работна заплата от лицето, са без правно значение, тъй като изплатеното веднъж обезщетение не подлежи на индексиране съобразно увеличеното брутно трудово възнаграждение. В заключение е направен извод, че служителят е бил напълно обезщетен при предходни прекратявания на служебното му правоотношение и претенцията за сумата 7 319.16 лв., претендирана като разлика в размера на базата за изчисляване на обезщетението от 20 работни заплати, е неоснователна.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поставените в изложението въпроси са правно значими, но не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като са разрешени от въззивния съд в съответствие със създадената задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС.
С решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /напр. решение № 730/ 28.10.2010 г. по гр.д. № 389/2009 г., IV г.о.; решение № 814/05.11.2009 г. по гр.д. № 4706/2008 г., III г.о.; решение № 406/08.07.2010 г. по гр.д. № 1280/2009 г., IV г.о. и др./ е прието, че при последващо освобождаване от служба от органите на М. на в.р. на служителя се изплаща обезщетение по чл. 261 ЗМВР /отм./, респ. чл.252 ал.4 ЗМВР /отм./, ако при първото освобождаване е заплатено обезщетение, по-малко от 20 месечни брутни работни заплати. Обезщетението при повторното освобождаване е за допълнително прослужените години в системата на М., но сборът на брутните възнаграждения по първото обезщетение и това при последващото, не може да надвишава двадесет – така, както и ако служителят е работил повече от 20 години без прекъсване в органите на М.. Размерът на обезщетението при повторното освобождаване се изчислява на базата на последното брутно трудово възнаграждение и се умножава с броя на прослужените по второто правоотношение години, нужни за допълване на отработените по първоначалното правоотношение до максималния брой от 20. Законът съобразява последиците от едно вече приключило правоотношение , без да ги преурежда. Поради това, при последващо освобождаване се приспадат съответният брой изплатени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение за тях е вече погасено. Обратното разбиране предполага индексиране на вече изплатено обезщетение, посредством преизчисляването му на друга база, каквато възможност законодателят не е предвидил. Както при първоначалното, така и при последващото освобождаване от служба, обезщетението се определя съобразно последното трудово възнаграждение за брой прослужени години, като при условията на чл. 252, ал. 4 ЗМВР /отм./ се приспада не получената сума при първоначалното освобождаване, а полученият съобразно прослужените години брой заплати.
В случая, приетото от въззивната инстанция не е в отклонение с цитираната константна съдебна практика на ВКС, поради което не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 29.07.2016г., постановено по възз.гр.д. № 369/2015 г. по описа на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.