2
гр. д. № 50273/2016 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 533
София, 02.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 50273/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1904 от 25.09.2015 г. по гр. д. № 4813/2014 г. Софийски апелативен съд е отменил решение от 06.08.2014 г. по т. д. № 5038/2013 г. на СГС, ІV г. о.и вместо него е решил спора по същество като е осъдил „Ч. Разпределение България”, [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 45 816.00 лв., получена на отпаднало основание, както и законната лихва от предявяване на иска 09.09.2013 г. до окончателното й изплащане и 6100 лв. разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от „Ч. Разпределение България”, [населено място]. Поддържа, че ищецът не е бил процесуално легитимиран да предяви иска, той като не е носител на правото на иск, поради сключен валиден възмезден договор. Развити са доводи и за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон.
Искането за допускане на касационна проверка се обосновава с формулирани правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са: 1. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна мрежа да има и друг, недоговорен източник и ако да, кое е основанието за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическия факт; 2. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорно установени парични задължение до датата на отпадане на основанието. Твърди се, че по тези въпроси е формирана практика на съдилищата извън ВКС, която е противоречива, поради което те обуславят основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационна проверка.
Поставени са още въпросите: 3. Възможно ли е съдът без да оповести промяна на квалификацията на претендираните права, които в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК съдът е определил като произтичащи от договор за достъп, а въззивният съд е определил като произтичащи от смесен фактически състав, от това да приеме, че разпределението на доказателствената тежест е различна, но без да дава указания за това, да направи извод, че ответникът не е доказал разходите, които е направил за изпълнение на поетото задължение да осигури достъп до електроразпределителната мрежа; 4. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправна норма, която прилага и от чиито диспозитив извежда релевантни за спора факти. Поддържа се, че те са решени в противоречие на задължителна практика, поради което обуславят основанието по чл. 280, ал.1, т. 1ГПК.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Претендира разноски за касационната инстанция, но към отговора на касационната жалба не е представил доказателство да е направил такива.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Предмет на спора между страните е искането на [фирма], като производител на енергия от възобновяем източник от собствената му ? ид. ч. от фотоволтаична електрическа централа с наименование „ПЕ Е. 1”, изградена в землището на [населено място], за връщане на платените от него суми в размер на 45816.00 лв., поради отпадане с обратна сила на основанието за плащането им, а то е отменено от Върховния административен съд решение № 33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са били определи временни цени за достъп.
От фактическа страна съдът е приел за установено, че между ищеца по иска [фирма], [населено място] и „Ч. Разпределение България”, [населено място] е сключен договор за достъп до разпределителната мрежа на 17.10.2012 г. В същия е посочено, че цената за достъп се определя с решение на ДКЕВР. Този орган с решение № С-33 от 14.09.2012 г. е определил временни цени за достъп до разпределителната мрежа считано от 18.09.2012 г. В изпълнение на сключения договор и така определените цени за достъп ищецът е заплатил сумата 45 816.00 лв. за периода от 18.09.2012 г. до 19.06.2013 г., което е установено с представени фактури. Извършеното плащане не се оспорва от ответника.
Решението на ДКЕВР, за определяне на временна цена за достъп, е било отменено с решение от 25.05.2013 г. по адм. д. № 12494/2012 г. на Върховен административен съд , ІV отд., потвърдено с решение от 19.06.2013 г. по адм. д. № 6082/2013 г., постановено от петчленен състав на ВАС.
Въз основа на това въззивният съд е направил извод, че искът е основателен, претендираната сума е платена на отпаднало основание, поради което ответникът дължи връщането й.
Възражението, на ответника, че основанието за заплащане стойността на предоставената услуга не е отпаднало е намерено за неоснователно. Съдът е приел, че задължението за плащане възниква от сложен фактически състав договор и административен акт, като с последния се определя цената. Липсата на единия елемент от този състав има за последица ненастъпване на правното действие на сложния фактически състав. Поради отпадането на единия елемент се заличава действието на целия фактически състав, а това обуславя отпадане на основание за заплащане на цената за предоставения достъп. Към момента на извършването на плащането са били налице всички елементи от сложния фактически състав, поради което е било налице валидно правоотношение между страните. С отмяната на единия елемент – административният, е преустановено действието на правоотношението, поради което платеното по него е на отпаднало основание и се дължи връщането му.
Първият въпрос не обуславя основание за допускане на касационна проверка. Съдът е приел, че източникът на задължение е договорно правоотношение, което възниква от осъществяването на сложен фактически състав: договор и административен акт на колегиален административен орган, със специална компетентност. С административният акт се определя цената на уговорената услуга. Страните по договора за предоставяне достъп до електропреносна мрежа не са компетентни да определят тази цена, което следва от разпореденото в закона – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Решението на органа представлява индивидуален административен акт съгласно чл. 36а, ал. 2 ЗЕ. Отмяната му има обратно действие съобразно чл. 177, ал. 1, изр. 2, чл. 183 и по аргумент за противното от чл. 195, ал. 1 АПК. Въз основа на това съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и даденото на отпаднало основанието следва да бъде върнато.
Вторият въпрос не е разрешаван от съда. При формиране на решаващия извод съдът не се е ръководил от това дали договора е за продължително или периодично действие. Въпросът не може да бъде определен като общо основание за допускане касационна проверка по него.
Като трети въпрос се иска допускане на касационна проверка по това възможно ли е съдът без да оповести промяна на квалификацията на претендираните права, които в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК съдът е определил като произтичащи от договор за достъп, а въззивният съд е определил като произтичащи от смесен фактически състав, от това да приеме, че разпределението на доказателствената тежест е различна, но без да дава указания за това, да направи извод, че ответникът не е доказал разходите, които е направил за изпълнение на поетото задължение да осигури достъп до електроразпределителната мрежа.
Възприетото от въззивния съд относно фактическия състав, от който е породено договорното правоотношение между страните, не съставлява изменение на квалификацията на иска. Въззивният съд също е приел, че вземането на ищеца произтича от отпадането на правното основание, на което е направил плащане, каквото е твърдението в исковата молба. Въззивният съд е анализирал правопораждащите факти и е достигнал до извода, че договорът за достъп до електропреносната мрежа възниква от осъществяването на сложен фактически състав, поради това, че страните не могат свободно да уговарят цената на тази услуга, а това е възложено на КЕВР по разпореждане на закона. С това не е променена правната квалификация на иска, а е уточнена характеристиката на правопораждащия факт.
Въпросът, който се извежда от трите разгледани по-горе, се свежда до въпроса за източника на задължението на ответника. Като се твърди, че по него няма формирана задължителна практика, се иска допускане касационна проверка по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Твърдението е неоснователно. По въпросът е формирана задължителна практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК като Р№ 157 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. , ІІ т. о.; Р № 155 от 11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ІІ т. о.; Р № 28 от 28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г., ІІ т. о.; Р № 104 от 27..06.2016 г. по т. д. 0 1610/2015 Г. , ІІ т. о. В тях е прието, че отмяната на индивидуален административен акт има обратно действие, поради което се заличават всички правни последици настъпили от момента на издаването му, от което е направен извод, че плащането е извършено на основание, което след това е отпаднало, поради което е налице неоснователно обогатяване, уредено в хипотезата на чл. 55, ал.1, т. 3 ЗЗД.
Четвъртият въпрос е изведен от некоректното твърдение, че съдът не е посочил правната квалификация на иска. Въззивният съд след анализ на установените факти е определил правната квалификация (стр. 4 от решението). Съдебният акт е мотивиран и отговаря на изискванията за редовност, установени в посочената задължителна практика ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и на ТР № 1/2013 г. Въпросът не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Искането за присъждане на разноски, направено от ответника по касация [фирма], [населено място] е неоснователно, тъй като страната не е представила доказателство да е направила такива за касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1904 от 25.09.2015 г. по гр. д. № 4813/2014 г. Софийски апелативен съд.
Оставя без уважение искането на [фирма], [населено място] за присъждане на разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: