3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 533
гр. София, 28.09.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1579 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Д. Г. като [фирма], [населено място] срещу определение № 189 от 06.04.2017г. по ч.т.д. № 118/2017г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3 от 03.01.2017г. по т.д. № 162/2016г. на Добрички окръжен съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска.
Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано, тъй като въззивният съд е извършил смесване в предмета на спора и петитума по настоящото дело и водените между страните предишни дела. Поддържа, че в предходното производство по т.д. № 30/2013г. на Д. съдът се е произнесъл по направеното от нея възражение за прихващане, като е приел за установено със сила на пресъдено нещо, че е извършила подобрения на стойност 103 000 лева и е извършил прихващане срещу претендираните от страна на ответника по настоящото дело [фирма] 2 000 евро неустойка. Поддържа, че доколкото решението по това дело има установително действие, но липсват осъдителен петитум и диспозитив, не може да се снабди с изпълнителен титул, каквато е целта на настоящото дело. Поради това счита, че дори и да се приеме, че със сила на пресъдено нещо е установен размерът на извършените подобрения до 103 000 лева и това се отнася до цялата претенция, включително и до непредявената част, то съдът е следвало да прекрати производството само в частта над 103 000 лева до предявеното с исковата молба, но не и изцяло. Поддържа, че по отношение на претендираната сума в размер на 103 000 лева ще се ползва от сила на пресъдено нещо, формирана по т.д. № 30/2013г. на Д., а по отношение на останалата част ще докаже вземането си в настоящото производство. Твърди още, че претенцията й по настоящото дело се различава от предходната, доколкото е налице разлика както в обема, така и във вида на подобренията, включително и в качеството на извършителя на подобренията, като твърди, че е добросъвестен владелец. Сочи, че въззивният съд е приел, че липсва разлика в претендираните подобрения, а правната квалификация /добосъвестен или недобросъвестен владелец/ се извършва от съда, без да изложи никакви мотиви по отношение на идентичността на подобренията, както и без да даде квалификация на претенцията с оглед определяне на приложимия закон. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което твърди, че предявеният по-рано иск е само установителен, но е и частичен по отношение на пълния размер на претенцията й, което поражда въпроса при уважен частичен иск решението ползва ли се със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти спорното право по предявен друг иск за горницата, произтичаща от същото право? Твърди, че съдебната практика по този въпрос е противоречива, като сочи решение № 716/2010г. на ВКС, I т.о. и решение по гр.д. № 6594/2014г. на ВКС, II г.о., както и решение по гр.д. № 635/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение по гр.д. № 2042/2015г. на ВКС, III г.о., и това противоречие е дало основание за образуване на тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът [фирма] оспорва частната касационна жалба. Твърди, че в изложението са формулирани само два въпроса, които касаторът е отнесъл към основанията по чл.280 ГПК, първият от които е зададен общо и неясно като въпрос за пределите на силата на пресъдено нещо. Счита, че отнесен към делото, въпросът следва да се отнася до това дали обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират и по отношение на заявеното от ответника по иска насрещно материално право под формата на възражение за прихващане. Сочи, че този въпрос е разрешен в съдебната практика решение № 225 от 28.05.2011г. по т.д. № 631/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 707 от 13.07.2011г. по гр.д. № 1787/2009г. на ВКС, III г.о., определение № 594 от 23.09.2013г. по ч.гр.д. № 5495/2013г. на ВКС, IV г.о., от която въззивният съд не се е отклонил. По отношение на въпроса, дали при уважен частичен иск решението се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти спорното право по предявен друг иск за горницата, произтичаща от същото право, сочи, че такъв въпрос въобще не е предмет на делото и не е разрешаван от въззивния съд. Твърди също, че този въпрос, ако бъде отнесен към направеното в предходното дело между страните възражение за прихващане и силата на пресъдено нещо на това решение, е разрешен в съответствие с формираната съдебна практика – решение № 707 от 13.07.2011г. по гр.д. № 1787/2009г. на ВКС, III г.о., определение № 594 от 23.09.2013г. по ч.гр.д. № 5495/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 3 от 27.04.2016г. по гр.д. № 3999/2015г. на ВКС, II г.о. Излага подробни съображения за неоснователност на частната касационна жалба, като сочи, видно от представените съдебни актове по т.д. № 30/2013г. на Д., в рамките на това дела касаторката е предявила под формата на възражение за прихващане същото вземане, в същия размер от 1 096 482,06 лева, което е предявено с исковата молба по настоящото дело, и така заявеното възражение за прихващане е разгледано и прието за основателно до размер от 103 000 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че предмет на делото е осъдителна претенция на [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място] за заплащане на сумата 35 000 лева – част от дължимите на ищеца 1 096 482,06 лева, представляващи сумата, с която се е увеличила стойността на процесния имот вследствие на направените в него подобрения и съставляваща обогатяване на ответника по разваления договор за учредяване на право на строеж от 08.08.2008г. След като е обсъдил представеното решение по в.т.д. № 245/2014г. на Варненски апелативен съд, ТО, въззивният съд е счел за неоснователно твърдението в частната жалба, че претенцията по това дело се различава от тази по настоящото дело по вид и обем на подобренията, като е посочил, че по настоящото дело ищецът твърди, че до разваляне на договора за суперфиция е извършил значителни по вид и стойност дейности, което е довело до увеличаване на стойността на имота на ответника, с които на практика последният се обогатил, и вложените в строежа средства възлизат на 1 096 482,06 лева – стойността, която съдебно-счетоводната експертиза е определила по т.д. № 245/14г. на ВнАС. Достигнал е до извода, че е налице идентичност между страните по двете производства, налице е едно и също правоотношение, породено от сключения договор за суперфиция от 08.08.2008г. и неговото разваляне, едни и същи подобрения в имота, с една и съща стойност, която обаче въззивният съд по т.д. № 245/14г. на ВнАС е редуцирал до 103 000 лева. Въззивният съд е счел, че твърденията на ищеца за качеството на извършителя на подобренията – добросъвестен или недобросъвестен владелец, не обвързват съда досежно определянето на правната квалификация на предявения иск, поради което и не притежават онова правно значение, което частният жалбоподател им придава. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че цялото предявено с възражение за прихващане насрещно вземане на ответника се счита признато или отречено със сила на пресъдено нещо, а не само онази негова част, която е равна на вземането, предявено срещу него с иска, като относно разликата нов процес е недопустим. Поради това е достигнал до крайния извод, че силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по в.т.д. № 245/14г. на ВнАС, обхваща цялото насрещно вземане на ЕТ срещу [фирма], а това е отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на претенция за заплащане на горницата над извършеното по предходното дело прихващане.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от частния жалбоподател правен въпрос, отнасящ се до обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичен иск, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е обосновал извода си за недопустимост на иска с наличието на влязло в сила решение по предходно дело между страните, по което вземането, предмет на иска, е било предмет на възражение за прихващане и това възражение е било разгледано и счетено за основателно за сумата 103 000 лева, което е обусловило отхвърляне на предявения по това дело иск. Дори и с оглед изложените в частната касационна жалба и изложението твърдения и доводи да се приеме, че поставеният правен въпрос се отнася до силата на пресъдено нещо на решението по отношение на разгледаното с него и уважено възражение за прихващане, то касаторът не е доказал противоречивото му разрешаване от съдилищата. От друга страна, изводите на въззивния съд са съобразени с формираната съдебна практика. С решение № 707 от 13.07.2011г. по гр.д. № 1787/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено след допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважено възражение за прихващане, вземането по което надхвърля размера на предявената искова претенция, е прието, че съгласно чл. 221, ал.1 ГПК /отм./ формираната с влязлото в сила съдебно решение сила на пресъдено нещо обхваща цялото насрещно вземане на ответника срещу ищеца и това препятства възможността той да предяви по друго дело срещу същия ищец ново възражение за прихващане за разликата над извършеното по предходното дело прихващане, за което е постановено и е влязло в сила съдебното решение. Предвид изложеното и съобразно чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК формираната сила на пресъдено нещо по заявеното с възражението за прихващане вземане води до недопустимост на нов процес за същото вземане и задължава съда служебно да прекрати повторно заведеното дело. В този смисъл са и определение № 594 от 23.09.2013г. по ч.гр.д. № 5495/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 3 от 27.04.2016г. по гр.д. № 3999/2015г. на ВКС, ГК, II г.о..
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 189 от 06.04.2017г. по ч.т.д. № 118/2017г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТОне подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: