2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 533
гр. София, 31.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2418 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, ЕТ „ГЕЯ-99-Йовка Йорданова”, срещу решение № 110 от 17.05.2018г. по в.т.д. № 158/2018г. на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 915/28.12.2017г. по т.д. № 323/2017г. на Окръжен съд – Варна е уважен предявеният от „Булкарго” ООД срещу касатора осъдителен иск за заплащане на основание чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД на сумата от 30 000 лева – подлежащ на връщане аванс по оферта № 04121/30.04.2014г. за доставка на лабораторно оборудване, ведно със законната лихва от 16.03.2017г. до окончателното й изплащане, сумата от 8274,87 лева – мораторни лихви върху главницата за периода от 30.06.2014г. до 15.03.2017г., като жалбоподателят е осъден да заплати и разноски по делото.
В жалбата и приложението към нея се поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, поради което се иска обезсилването му. Недопустимостта се извежда от: 1/ наличие на произнасяне изцяло извън очертания предмет на делото; 2/ липсата на мотиви; 3/ незачитане на силата на присъдено нещо между страните по приключил с влязло в сила решение спор с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД, предмет на т.д. № 2145/2014г. по описа на ОС – Варна, по който искът на „БУЛКАРГО” ООД срещу ЕТ „”ГЕЯ-99-Йовка Йорданова” за осъждане на ответника да върне сумата от 30 000 лева, като платена във връзка с преддоговорни отношения за сключване на договор за продажба на лабораторно оборудване по оферта № 04121/30.04.2014г., е отхвърлен, поради наличие на сключен договор за продажба на лабораторно оборудване по оферта № 04121/30.04.2014г., а не по договор по чл. 23 ЗЗД за обезщаване действието на трето лице /”Уникредит Лизинг” АД/, по който ищецът е обещател, а ответникът – кредитор. Алтернативно в жалбата са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, тъй като е постановено при съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът сочи, че индивидуализиращите белези на договора за покупко-продажба на оборудването са извършени едва с горецитираната оферта. След заплащане на аванса по офертата между страните е водена кореспонденция с оглед евентуално заместване на купувача от лизингово дружество. Впоследствие условията по предложения от „БУЛКАРГО” ООД проект на договор за лизинг съществено се различават от условията по офертата и дружеството е било уведомено за това. Счита, че при тези обстоятелства не е длъжен да приема заместване на купувача, тъй като договорът вече е бил сключен между страните с извършеното плащане по офертата и съответно намира за неправилен изводът на съда, че е неизправна страна. Намира за безспорно установено по делото наличието на сключен договор за търговска продажба, по който ищецът е заплатил авансово сумата от 30 000 лева, така както е посочено в офертата, а останалите 90% от цената се дължат 10 дни преди доставяне на стоката. Подчертава, че липсват данни ищецът да не се е съгласил с това условие. Също така намира за неправилен отказът на въззивния съд да разгледа предявеното в условията на евентуалност възражение за прихващане. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „БУЛКАРГО” ООД, в представения си отговор оспорва жалбата като излага подробни съображения. Счита, че дори да се приеме, че процесният договор не е прекратен, поради сбъдване на уговореното между страните прекратително условие, ответникът по иска не може да задържи претендираната сума, тъй като е ирелевантно за допустимостта и основателността на претенцията по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД как е прекъсната облигационнота връзка – чрез прекратяване, разваляне или „констатиране на недействителност”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първостепенното решение и уважи предявеният осъдителен иск, въззивният състав е достигнал до извода, че ответното дружество в качеството му на кредитор е отказал да сключи окончателния договор за покупко-продажба. Съдът се е позовал на разменената кореспонденция и гласните доказателства. Приел е, че няма спор, че между страните и трето лице „Уникредит лизинг” АД са водени предшестващи и следващи плащането по процесната оферта преговори за финансиране на покупката от същия и за предоставяне на оборудването на ищеца чрез него под формата на финансов лизинг. Съответно в тяхно изпълнение ответникът е съгласувал офертата с евентуалния лизингополучател – ищеца, а последният му е заплатил като самоучастие във финансиране на продажбата искания с офертата на ответника аванс 30 000 лева. В аргумент е посочил чл. 27 от проектодоговора и в Приложение № 2 към него, където е предвидено такова авансово плащане на лизингополучателя направо към продавача, което да се счита извършено от купувача на продавача. Поради изложеното е заключил, че съгласуването на офертата и заплащането на аванса по нея по своята правна същност представлява договор по чл. 23 ЗЗД за обещаване действието на трето лице /”Уникредит лизинг” АД/, по който ищецът е обещател, а ответникът – кредитор. Обещателят се задължава да осигури поведението на третото лице – т.е. да направи така, че третото лице да сключи договора за покупко-продажба с ответника. В случая е налице покриване на волите на страните във връзка с устно уговорената покупко-продажба на лабораторно оборудване с участието на лизингодател. Липсата на съдействие от кредитора е мотивирало ищеца, който е осигурил финансирането на по-голямата част от сделката да стане чрез опосреденото участие на евентуалния купувач и лизингодател „Уникредит лизинг” АД, да се откаже с имейл от 29.05.2014г. /на л.16 – л.17/ от предварителното договаряне. Съдът е достигнал до извод, че не се касае до настъпване на прекратително условие, тъй като няма данни такова да е било уговорено с договора с характер на такъв за обещаване действията на трето лице, а е налице разваля от ищеца на същия договор, поради отказ на ответника да сключи окончателен договор за покупко-продажба с третото лице съобразно с предварителните уговорки между него и страните по делото. Съдът се е аргументирал и с факта, че ищецът си е осигурил друго такова лабораторно оборудване на лизинг от същия лизингодател –„Уникредит лизинг” АД, а ответникът е продал осигуреното оборудване на друг купувач и не предлага изпълнение на ищеца дори само на стойността на заплатения му аванс, каквото предложение му е направил ищецът с имейл от 2.06.2014г. на л. 18, но ответникът не е приел. Възражението на ответника за прихващане до размера на иска на твърдяно негово вземане срещу ищеца за обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи от договорено неизпълнение на същия, е счетено за неоснователно, тъй като вината за разваляне на договора е на ответника, а не на ищеца.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на спора, като включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?; Твърдяно противоречие с решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ІІ т.о. на ВКС; 2/ Длъжна ли е всяка страна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича за себе си изгодни правни последици?; Твърдяно противоречие с решение № 95/21.07.2016г. по т.д. № 1280/2015г. на І т.о. на ВКС, решение № 25/27.01.2012г. по гр.д. № 1832/2000г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 670/15.11.2010г. по гр.д. № 695/2009г. на ІV г.о. на ВКС; 3/ При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът длъжен ли е да тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД?; Твърдяно противоречие с решение № 502/26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 105/30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. ІІ т.о. на ВКС и решение № 46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ІІ т.о. на ВКС”. Касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2, предложение второ и трето ГПК.
ВКС намира за неоснователно твърдението на касатора за наличие на евентуална недопустимост на решението, поради липса на мотиви и формирана сила на присъдено нещо относно характера на договора. Липсата на мотиви е порок, водещ до неправилност на едно решение, като по влязлото в сила решение по иска по чл.55, ал.1, пр.2-ро ЗЗД силата на присъдено нещо обхваща фактическия състав на неосъществено, а не на отпаднало основание, който е предмет на настоящото дело. Незачитането на силата на присъдено нещо относно характера на договора, ако се приеме, че такова е налице, не касае допустимостта на акта.
Относно твърдението за евентуална недопустимост на решението, поради произнасяне извън предмета на спора, настоящият състав на ВКС, намира следното:
Предметът на спора се определя от фактите, от които в исковата молба се извежда спорното право. В нея ищецът е поддържал, че на 28.04.2014г. на среща между страните и третото лице – „Уникредит лизинг” АД, е постигнато споразумение „Булкарго” ООД да закупи необходимите машини от ответника по иска – настоящ касатор, а плащането да бъде извършено чрез лизингова компания, като едно от условията на кредитиращата институция е било дружеството – ищец да участва частично със собствени средства във финансирането на покупката. ЕТ „Гея -99 – Йовка Йорданова” е отправил до ищеца оферта № 04121 / 30.04.2014г., като на същата дата ищцовото дружество е превело по сметката на ответника 30 000 лева, представляващи самоучастието на ищеца в сделката, с което между страните по делото е сключен предварителен договор за покупко-продажба, като съобразно уговорката, постигната на срещата на 28.04.2014г., вещта е следвало да бъде заплатена окончателно от лизингодателя „Уникредит лизинг” АД. Посочено е, че условието за плащане от кредитиращата институция не може да се сбъдне, поради което не може да се сключи окончателен договор, с което отпада основанието за задържане на преведената по сметката на ответника сума от 30 000 лева. В допълнителната искова молба се поддържа, че между страните е сключен договор за покупко-продажба на процесното оборудване. Сделката е сключена под условие – плащане на цената от кредитираща институция, което не се е изпълнило, поради което облигационната връзка е прекратена. Изрично се сочи, че хипотезата на чл.55, ал.1, пред. 3-то ЗЗД е възможна не само, ако договорът е развален или унищожен, но и когато е прекратен, като е подчертано, че в настоящия случай договорът е прекратен, а не развален, поради виновно неизпълнение. Прекратяването е, поради отпадане на възможността да се сбъдне уговореното между страните условие – относно начина на плащане на цената по сделката – чрез участието на и от кредитиращата институция. Твърди се, че се касае до прекратително отрицателно условие, тъй като сбъдването му е предпоставка за изпълнение, а несбъдването – предпоставка за прекратяване на договора.
За да уважи иска по чл.55, ал.1, пред.3-то ЗЗД, въззивната инстанция, е приела, че договорът между страните е за обещаване действието на лизинговата компания; същият не съдържа прекратително условие; налице е неизпълнение от страна на ответника на задълженията му по договора, с оглед на което ищецът е развалил договора, като предвид неизправността на ответника като страна по делото, възражението му за прихващане с насрещни вземания за вреди е неоснователно; евентуално е настъпило т.нар. от съда „фактическо прекратяване” на договора.
С оглед горните констатации относно твърденията на ищеца в исковата молба и разгледаните от апелативния съд факти, настоящият състав на ВКС, счита, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, пред. 2-ро ГПК за проверка наличие на евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт в хипотеза на произнасяне на съда извън наведените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства, определящи предмета на спора, който не се формира от направената от съда правна квалификация.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 765,50 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 110 от 17.05.2018г. по в.т.д. № 158/2018г. на Апелативен съд – Варна.
УКАЗВА на касатора ЕТ „ГЕЯ-99-Йовка Йорданова” в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 765,50 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.