2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
София, 13.10.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4178/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Общината [населено място], срещу решение № 169 от 14.03.2014 г. по в. гр. д. № 1034/2013 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 309 от 19.04.2013г. по гр. д. № 8057/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която е отхвърлен иск за установяване правото на собственост на общината върху недвижим имот – трафопост „М.“, находящ се в [населено място],[жк], със застроена площ 32 кв. м. и представляващ съвкупност от сграда и енергийно съоръжение, а след отмяна на първоинстанционното решение, искът за собственост на земя с площ от 29 кв. м., върху която трафопостът е изграден, е отхвърлен.
Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] е подал писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
В обжалваното решение въззивният съд посочил, че по предявения положителен установителен иск за собственост в тежест на ищеца е да докаже наличието на кумулативно предвидените в закона предпоставки за собственост на сградата: че се касае за обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на [община], и който не е включен в уставния фонд на търговско дружество. В случая няма данни трафопостът да обслужва само инфраструктурата на общината, доколкото е установено, че крайни потребители са физически лица и от там може да се направи извод, че се обслужват обекти, собственост на трети лица, а не самата община. Извод, че не се касае за обект от техническата инфраструктура на общината, според въззивния съд следва и от законовата регламентация, уреждаща статута на този вид имоти, действала и приложима от момента на въвеждане в експлоатация на трафопоста през 1972 г. до влизане в сила на пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на З., поддържан в исковата молба като основание на предявения иск /17.09.1991 г./ – чл. 2, ал. 1, чл. 4, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975 г. /ЗЕ – отм./, като не е доказано да е налице изключение по чл. 2, ал. 2 ЗЕ /отм./. Като част от електрическата мрежа и предвид специфичното си предназначение, трафопостът не може да бъде разглеждан като отделен изцяло самостоятелен обект на собственост, а съставлява част от единната енергийна система на страната, служеща за задоволяване потребностите от национално значение, собствеността върху която съгласно цитираните законови разпоредби, е била държавна, и не съставлява обект, обслужващ само територията на ищцовата община. Аналогична по отношение на характера на тези обекти, като служещи за задоволяване на потребности от национално значение, е и последващата правна уредба – чл. 68 ЗЕЕЕ /отм./. Според въззивния съд, с оглед собствеността и предназначението на обекта, които са законово регламентирани, дори същият да е изграден върху имот, отреден за благоустройствени и комунални мероприятия, това не променя неговите характеристики и не би го превърнало в обект, съставляващ част от общинската инфраструктура. Ето защо не е налице първата от предвидените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск.
Въззивният съд приел за недоказана и втората предпоставка за уважаване на иска, доколкото по силата на чл. 12 ЗЕ /отм./ дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползване, се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация „Енергетика“, и след като със закон е възложено на определени правни субекти осъществяването на дейностите по чл. 12, то обектите, служещи за извършването им, като изключителна държавна собственост по силата на чл. 2, следва да се считат предоставени на съответните предприятия по силата на закон и без наличие на изричен акт за това. Ето защо в случая е без значение дали трафопостът е бил изрично заприходен, тъй като включването във фондовете на енергийното предприятие е следствие от факта, че е бил част от общодържавната енергийна система, което от своя страна води до наличие на хипотеза по чл. 97, ал. 2 Н. /отм./ – въз основа на предоставянето, съответният обект следва да се заведе в счетоводството на предприятието, и доводите за липса на доказателства имотът да е бил предоставен на Държавното предприятие „Електроснабдяване – П.”, са приети за неоснователни, а твърденията относно доказателствената сила на счетоводната документация, на воденето на счетоводството и на направените в същото записвания, не се отразяват върху правилното решаване на спора. За неоснователен е счетен и доводът, че в акта от 1995 г. за държавна собственост на обекта не е вписано същият да е включен в капитала на търговско дружество. С оглед приетото предоставяне, на приложимостта на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на З. не се отразява фактът, че при влизането в сила на З. трафопостът не е бил в капитала на търговското дружество, тъй като преобразуването на [фирма] /чийто правоприемник за територията на югозападната част на страната е ответникът по иска/ е станало четири месеца по-късно. По приложението на ал. 2 на пар. 7 от ПЗР на З. съдът посочил, че макар да е приета по-късно, тя е функционално свързана с ал. 1 и поражда действие едновременно с нея, тъй като урежда отрицателната предпоставка недвижими имоти да не станат общинска собственост, ако са включени в капитала на търговски дружества с държавно имущество. Д. ищецът да е собственик на сградата по силата на приращението, освен че е въведен несвоевременно, е приет и за неоснователен – дори и да се установи, че сградата е построена върху имот, собственост на ищеца, то доколкото ЗЕ /отм./ се явява специален по отношение на ЗС, и при приетия за неоснователен довод, че законът не се прилага като противоречащ на Конституцията на РБ, съдът заключил, че за обектите, собствеността върху които е регламентирана изрично със закон, не би могло да се приложи общото правило на чл. 92 ЗС.
По отношение на терена, върху който е построена сградата, се поддържа, че същият по силата на закона е публична общинска собственост и правото на собственост на ищеца се основана на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Съдът приел за установено, че по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1967 г., действащ към 17.09.1991 г. и към 01.06.1996г., както и понастоящем, трафопостът попада в терен извън регулация и следователно не са налице предпоставките на поддържаното правно основание, тъй като по силата на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС преминават в собственост на общините застроените и незастроените имоти, попадащи в подробните устройствени планове на населеното място и не се предвижда преминаване на собствеността на имоти извън границите на регулационните планове, какъвто е настоящият случай. Ето защо предявеният установителен иск за собственост на земята е приет за неоснователен и е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на пар. 7, ал. 1 и 2 от ПЗР на З., обектът на спора – енергиен обект сграда – трафопост, преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г. и 2. ако съответният енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на З., дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа – по тези въпроси въззивното решение противоречало на решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр. д. № 4382/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение на № 921 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 2704/2008 г. на ВКС, І-во г. о., като въпросите са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като, съобразявайки изложените от въззивния съд решаващи мотиви, въпросите са изградени на фактически изводи, каквито съдът не е направил. Съображенията за отхвърляне на иска са за това, че предпоставките на пар. 7, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от ПЗР на З. не са налице, а не защото е прието, че въпреки наличието на тези предпоставки трафопостът не може да премине в собственост на общината. Освен това първото представено решение е по приложението на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на З. спрямо други по вид и предназначение обекти – котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда, правото на собственост върху които, за разлика от енергийните обекти, не е предмет на специална правна регламентация, а видно от второто, предмет на спора е урегулиран поземлен имот, какъвто не е в настоящия случай. Ето защо не може да се извърши и сравнение за противоречиво разрешавани въпроси.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК са поставени въпросите: 1. допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект – трафопост, в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./ и 2. след преминаване на дейността по електроразпределението от държавните предприятия в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете /и конкретно спорният трафопост/ в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на З. – 17.09.1991 г., респективно, ако липсва каквато и да е документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса, като например: оборотна ведомост, от която се установяват конкретните дълготрайни материални активи, които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или друг документ за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. По поставените въпроси касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, изразена в: решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ІІІ-то г. о., решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на І-во г. о.; решение № 898 по гр. д. № 691/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 33 от 06.04.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 96 от 06.07.2010 г. по т. д. № 886/2009 г. на І-во т. о., решение № 258 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1679/2009 г. на І-во г.о., решение № 1079 от 01.12.2005 г. по гр. д. № 511/2003 г. на ІV-то г. о. Първият от тези въпроси не е обусловил решаващите изводи, защото съдът не е приел наличие на презумпция за заприходяване на имота в баланса на електроразпределителното дружество, а е изложил съображения защо следва да се приеме, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие, което от своя страна води до хипотеза по чл. 97, ал. 2 Н. /от 1996 г. – отм./ – въз основа на предоставянето съответният обект следва да се заведе в счетоводството на предприятието. Двата въпроса нямат и самостоятелно значение за изхода на спора и следователно не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото са свързани с доказване на отрицателната предпоставка на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на З. – обектът да не е включен в уставния фонд на търговско дружество, докато двете предпоставки – на пар. 7, ал. 1, т. 7 и на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на З., при които държавните имоти преминават в собственост на общината, са дадени кумулативно и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията за собственост на общината. На последно място, решаваща за предоставянето на енергийния обект за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие е нормативната уредба, проследена от въззивния съд, а включването му в баланса на предприятието е последващо фактическо действие, предпоставено от тази уредба и при преценката дали предпоставката по пар. 7, ал. 2 от ПЗР на З. е налице, доказването му има второстепенно значение.
При предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК са поставени въпросите: 1. каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени и 2. длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания – касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 155 от 13.03.2007 г. по т. д. № 917/2006 г. на ВКС, ТК, и т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тези въпроси също не са определящи за изхода на делото, защото въззивният съд е основал извода си за принадлежност на обекта към имуществото на ответника не на счетоводни записвания, а на становището, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие по силата на закона. Неотносими към разглеждания случай са тълкувателното решение, според което въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, и решение № 155/2007 г. – то е по търговски спор за парично вземане, а не за право на собственост върху енергиен обект. По изложените в предходния абзац съображения, въпросите нямат и самостоятелно значение за изхода на спора.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал. 2 от пар. 7 от ПЗР на З., създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК -решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о., след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Като представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., според което нормата няма обратно действие, касаторът сочи, че се налага произнасяне по въпроса от Върховния касационен съд с тълкувателно решение. Становището на ВКС, намерило израз в задължителна съдебна практика /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/, е, че разпоредбата на пар. 7, ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР на З.. Въззивното решение е в съответствие с тази практика и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
В изложението касаторът поставя и процесуалноправни въпроси, като счита, че те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, изразена в т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като при решаването на спора по същество въззивният съд допуснал нарушение на свое основно задължение по чл. 271, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 273 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така, въззивното решение било постановено в противоречие с процесуални норми от императивен характер, а именно: с принципа на обективната истина – чл. 10 ГПК, довело до нарушаване на чл. 235, ал. 2 ГПК; с разпоредбите на чл. 182 ГПК и чл. 154, ал. 1 ГПК /отм./; налице е и грубо нарушение на принципа за разпределение на доказателствената тежест в процеса. Развитите в тази част на изложението доводи съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, на процесуални правила и необоснованост. Те са относими към касационното основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК и съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, което се произнася по предпоставките за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора и заявеното искане, на ответника следва да се присъдят 240 лева разноски за водене на делото във ВКС – адвокатско възнаграждение по анекс от 02.06.2014 г. към договор за правна защита и съдействие от 23.02.2012 г. и фактура от 02.06.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 169 от 14.03.2014 г. по в. гр. д. № 1034/2013 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Общината [населено място] да заплати на [фирма] разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 240 /двеста и четиридесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: