О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
[населено място] , 15,06, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№3514/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №109/16.06.2015г. по в.гр.д.№225/15г. на Пловдивски апелативен съд , с което е отменено решение №2227 от 24.12.2014г. по гр.д.№275/14г. на ПОС и е отхвърлен предявения от касатора срещу М. М. С. иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД – за заплащане на сумата 57 819,12 лв.,представляваща получени без основание обезщетения по чл.220 , чл.224 и чл.222 ал1 от КТ,ведно със законната лихва.
В касационната жалба срещу решението на въззивния съд са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон и за допуснати процесуални нарушения при постановяването му. Твърди се,че съдът не е обсъдил релевантни за спора доводи,факти и доказателства,а недопустимо е концентрирал вниманието си само върху трудовия договор на С. и поради това е достигнал до неправилния извод,че същият е осъществявал само функции на търговски представител.Счита за необоснован извода на П. ,че ответникът е изпълнявал едновременно функции по трудов договор и договор за управление,като твърди,че същият се опровергава от доказателствата по делото.Излага пространни съображения в подкрепа на доводите си,че след избора на С. за управител на дружеството трудовият му договор е бил отменен и дерогиран,тъй като същият не би могъл да бъде работодател сам на себе си.Намира решението на въззивния съд за постановено в противоречие с материалните норми на чл.141 ал.7 от ТЗ, §1 от ДР на КТ и чл.20 от ЗЗД.
Ответникът по касация М. М. С. е оспорил касационната жалба с твърдения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване,а по същество – за неоснователност на изложените в нея доводи.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд , като е обсъдил и анализирал подробно събраните по делото доказателства,е приел като безспорно установено,че ищецът е бил съдружник в ответното дружество от момента на учредяването му през 2008г.; с безсрочен трудов договор от същата година, сключен с дружеството чрез управителя А., е приел да изпълнява длъжността „ръководител търговско представителство“ при определено работно време , работно място и при месечно трудово възнаграждение,променяно впоследствие с анекси към договора; през 2009г. по решение на О. е избран за втори управител на дружеството,наред с А.,като с отделен договор за възлагане на управлението е приел да изпълнява тези функции безвъзмездно; на 07.05.2013г. по решение на О. е освободен като управител и със заповед от същата дата е прекратено трудовото му правоотношение поради съкращаване на щата,като със същата е наредено да му бъдат изплатени обезщетения за неспазено предизвестие,за оставане без работа и за неползван платен годишен отпуск; сумите за обезщетенията в общ размер на исковата претенция са постъпили в патримониума му. По основните спорни въпроси дали сключеният трудов договор представлява по същността си договор за управление и дали е възможно да съществуват паралелно две различни правоотношения между страните е изходил от съдържанието , а не от наименованието на договорите,като е съобразил правната теория и съдебната практика,приемащи,че договорът за управление е граждански договор за поръчка.Констатирал е,че договорът от 2008г. съдържа всички основни елементи на трудовия договор,намерил е същия за действителен и като такъв – пораждащ желаното правно действие,създавайки задължения за двете страни.Посочил е,че трудовият му характер не може да бъде опроверган от липсата на посочване на длъжността в НКПД , нито от свидетелските показания,които съдът е намерил за недопустими,с оглед забраната на чл.164 ал.1 т.5 от ГПК, вътрешно противоречиви,като ги е кредитирал,преценявайки възможната заинтересованост на свидетелите,предвид отношенията им с дружеството. Съдът е констатирал липсата на данни за прекратяване на трудовия договор преди 2013г.,последващото сключване на договора за управление,разликата в изпълняваните функции по двата договора и от това е заключил,че двата договора имат различен предмет,сключени са на различно основание и няма законова забрана да съществуват паралелно. Като краен извод е посочил,че получените от ответника суми са платени на правно основание,което прави предявения иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД неоснователен.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на решението по въпроса относно едновременното съществуване между едни и същи страни на трудово и мандатно правоотношение по повод договор за управление на търговско дружество. Счита,че по този материално-правен въпрос е налице допълнителното основание за допускане на решението до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Така поставеният въпрос осъществява общия критерий,въведен с чл.280 ал.1 от ГПК вр. т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото е включен в предмета на спора и съдът е отговорил положително на него, което е обусловило и извода му за неоснователност на иска. Допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК касаторът е обосновал само с твърдението,че липсва установена задължителна съдебна практика по този въпрос.Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед измененията в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или, за да бъде тя осъвременена,предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Аргументи за приложимост на критерия по т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК в този смисъл не са изложени от касатора,което навежда на извод за необоснованост на предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
На второ място е формулиран въпросът какъв е характерът на правоотношението,което съществува между управителят на едно търговско дружество и представляваното от него дружество. Твърди се от касатора,че в атакуваното решение този въпрос е разрешен от съда в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК /допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/.Цитират се в тази връзка решения № 226/10.07.2013г. по гр.д.№1298/12г. на ВКС IV г.о. и №306/25.06.2012г. по гр.д.№1387/11г. на ВКС IV г.о.,с които е прието,че правоотношението по договора за управление на търговско дружество има мандатен,а не трудов характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското законодателство. В атакуваното решение липсва извод,направен в противоречие с тази практика,на който да е основан крайния изход на спора между страните.Видно от мотивите му, въззивният съд,без да отрича гражданско-правният характер на сключения между страните договор за управление,е намерил,че е налице валидно основание за плащане,предвид съществуващия паралелно с този и трудов договор между страните,възникнал преди договора за управление и прекратен едновременно с него. Следователно не се констатират нито общия,нито допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – противоречие на решаващите изводи на П. със задължителната практика на ВКС по поставения въпрос.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №109/16.06.2015г. по в.гр.д.№225/15г. на Пловдивски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.