4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ . 534
С., 22.07.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.05.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 883 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 27.05. 2010 год., по гр.д.№ 342/2010 год., с което е потвърдено решение № VІІІ-1682 от 29.12.2009 год., постановено по гр.д.№ 5040/2009 год. на Бургаския районен съд и са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора, като ищец, солидарно срещу [фирма], [населено място], Я. област и К. Д. Н., със съдебен адрес [населено място] обективно съединени искове по чл.327, ал.1 ТЗ за сумата 7 115 лв., представляваща стойността на доставена и неплатена стока по сключен между страните договор за покупко- продажба при условия на отложено плащане от 22.12.2008 год., въз основа на 4 конкретни експедиционни бележки, издадени в периода 30. 06. 2008 год.- 08.07.2008 год. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 4 554 лв. – неустойка за забава за периода 01.03.2009 год.- 13. 07.2009 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона – чл.20 ЗЗД, във вр. с чл.327 ТЗ и на процесуалното правило на чл.272 ГПК, във вр. с чл.236 ГПК – основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Твърдението е, че значими по см. на чл.280, ал.1 ГПК в случая са разрешените от въззивния съд материалноправен въпрос „относно съществуването на облигационното правоотношение между страните на основание договор за покупко- продажба при условията на отложено плащане от 22.12.2008 год., който, тълкуван по правилото на чл.20 ЗЗД в съвкупност с посочените в исковата молба експедиционни бележки и показанията на св. М.Д. следва да се приеме, че преструктурира съществуващ дълг по доставка на стоки, предхождащ същия” и процесуалноправен въпрос- „дали решаващият съд може да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и без да изложи самостоятелни съображения”.
Обстоятелството, че даденото от въззивния съд разрешение на последния противоречи на възприетото в обратен смисъл с решение № 221/ 15. 04. 2002 год., по гр.д.№ 677/2001 год. на І-во г.о. на ВКС становище, според касатора, обуславя допускане на касационното обжалване на осн. чл.280, ал.1 т.2 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на липсата на установените от законодателя предпоставки за факултативен касационен контрол и алтернативно срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следното:
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обосновавайки предпоставките за допускане на касационно обжалване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право, който да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по делото, по отношение на който даденото в приложеното решение на І–во г.о. на ВКС № 221/ 15. 04.2002 год., по гр.д.№ 677/2001 год. на І-во г.о. различно разрешение на същите да създава твърдяното противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Доколкото такъв въпрос не би могъл да бъде изведен и от съдържащите се в обстоятелствената част на изложението доводи, без да бъде нарушено диспозитивното начало и принципът за равенството на страните, то в случая главната процесуална предпоставка за достъп до касационно обжалване – отсъства.
Липсата и, при въведената от законодателя факултативност на касационното обжалване, обуславя както обективна невъзможност касационната инстанция да извърши преценка за наличие на твърдяното от жалбоподателя основание, доколкото различният краен резултат по делата би могъл да произтича не от дадено различно разрешение на обективно идентични правни въпроси, а и от различните установени, въз основа на конкретния доказателствен материал по делата факти и обстоятелства, така и значението на поставения правен въпрос за крайния правен резултат по делото, т.е. – дали предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК са наистина осъществени.
В. за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че дори и да се приеме, че уточнени от касационната инстанция, съобразно правомощията и според т.1 на ТР №1819.02.2010 год. от ОСГТК на ВКС, поставените от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси се свеждат съответно до начина на тълкуване на договора и до задължението на въззивния съд самостоятелно да мотивира съдебния си акт и като обусловили крайния правен резултат по делото те попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, то не е налице визираният критерий за селекция.
Всъщност по отношение на горепосочения материалноправния въпрос, такъв критерий въобще не е въведен, което е самостоятелно и достатъчно основание, за да бъде отказан и при формулиран правен въпрос достъпа до касационен контрол.
Що се касае до цитираното решение на ВКС, като обосноваващо противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на посочения процесуалноправен въпрос, то следва да се има предвид, че същото е поставено при действието на различен от влезлия в сила от 01.03.2008 год. ГПК, процесуален закон, в който процесуалното правило на чл.272 ГПК- отсъства.
Следователно, доколкото по действащия ГПК е налице изрично създадена от законодателя процесуална възможност за въззивния съд, като съд по съществото на спора, при съвпадение между приетите от него за установени, след самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, фактически и правни констатации с тези на първоинстанционното решение, да препрати към мотивите на последното и по този начин да ги направи свои, както е процедирано и по настоящето дело, то възприето в различен смисъл разрешение в горепосочения съдебен акт на ВКС обективно не би могло да създаде твърдяното противоречие.
Отделен в тази вр. е въпросът, че необсъждането на всички събрани доказателства по делото от страна на решаващия съд е порок, който като относим единствено към процесуалната законосъобразност на обжалваното решение, дори и евентуално да е налице се явява ирелевантен към предпоставките за допускане на касационното обжалване, поради което не подлежи на разглеждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.281, т.3 ГПК,.
Водим от тези съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 27.05. 2010 год., по гр.д.№ 342/2010 год..
ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на К. Д. Н. , със съдебен адрес [населено място], сумата 450 лв. / четиристотин и петдесет лева/, представляваща деловодни разноски за настоящето производство – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв. М. Т. – Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: