О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
гр.София, 26.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1494 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от синдика на „Ф – Тур“ ЕООД /н./, срещу решение № 2765/27.11.2018 г. по в. т. д. № 2872/2018 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 671/29.03.2018 г. по т. д. № 4355/2013 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявени при условия на евентуалност искове с правно основание чл. 108 ЗС срещу М. А. и К. Д..
В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Въззивният и първоинстанционен съд неправилно са разрешили въпроса за конкуренцията между правата на кредиторите на несъстоятелния търговец и третото лице – последващ приобретател на имота, които произтичат от фактическите състави на чл. 646, ал. 2, т. 2 и ал. 4 ТЗ /отм./ и разпоредбата на чл. 453 ГПК по аргумент от противното, с оглед на което са се мотивирали, че решението, с което е уважен отменителният иск не обвързва последващия приобретател на имота. В касационната жалба се изразява несъгласие с приложената от въззивната инстанция аналогия на общите разпоредби от ГПК, регламентиращи изпълнителното производство, тъй като целите на това производството са различни от тези на производството по несъстоятелност. Наред с това, в жалбата се сочи, че в атакуваното решение не е преценена правилно целта на чл. 646, ал. 2, т. 2 и т. 4 от ТЗ /отм./, която е да защити интересите на всички кредитори на несъстоятелния длъжник. По силата на цитираните нормативни разпоредби сделката, сключена между несъстоятелния длъжник и третото лице, след прогласяването й за нищожна, следва да се счита такава от момента на нейното сключване. Ето защо, въззивният съд е следвало да приложи принципа, че с отпадане правата на праводателя отпадат и правата на неговия правоприемник – в случая ответницата К. Д.. Тя не е придобила права, които не е притежавал прехвърлителят й. Изложеното, според касатора, се подкрепя от приетото с определение № 570/22.08.2013 г. по т. д. № 661/2011 г., ТК, II ТО на ВКС. Съдебната практика, обективирана в решение № 143/09.08.2016 г. по гр. д. № 195/2016 г. на ГК, I ГО, се явява второ становище, което е обратно на вече взетото от ВКС, че в хипотезата на чл. 646 ТЗ се визира абсолютна недействителност и тя се свързва с последиците на нищожността по чл. 26 ЗЗД. Твърдяното противоречие се сочи като основание за допускане до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – съдът се е произнесъл по материално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, и чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на решението. В подкрепа на твърденията за наличие на основания за достъп до касация се сочи и противоречие с решение № 4/11.03.2014 г. на Конституционния съд по к. д. № 12/2013 г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. I ГПК. Според касатора в цитираното решение е прието, че при нищожност законодателят дава предимство на кредиторите на несъстоятелността, на които сделките, регламентирани от чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 от ТЗ /отм./, са непротивопоставими по силата на закона, а не на третите добросъвестни лица. Обратно, относителната недействителност настъпва като последица от влязло в сила съдебно решение за уважаване на предявен от синдика или кредитор на несъстоятелността конститутивен иск. След като законодателят в § 15 ПЗР на ЗИДТЗ /ДВ бр. 20/28.02.2013 г./ е постановил, че предявените до влизане в сила на изменението искове по чл. 646, ал. 2 ТЗ /изм./ се решават по досегашния ред, то следва да се търси тяхната нищожност, а не недействителност. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният въпрос, който според касатора е обусловил изхода на спора пред въззивната инстанция, а именно :
1. „Кое от формираните две становища в практиката на ВКС следва да се приложи при конкуренция на права между кредиторите на несъстоятелния търговец и третите лица след успешно проведен иск по чл. 646, ал. 2, т. 2 и т. 4 ТЗ /отм./?“
При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.
В отговора на К. А. Д. се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба не е изведен ясен и точен материално правен или процесуално правен въпрос, който да касае конкретния правен спор от значение за решаване на делото, по който съдът да се е произнесъл съгласно изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Сочената в касационната жалба практика само привидно касае сходство в казусите. Отделно от това, в отговора се твърди, че цитираното от касатора определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /както се приема и в ТР № 2/28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, поради което не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Наред с това, от касатора не е формулиран конкретен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 4/11.03.2014 г. на КС по к. д. № 12/2013 г. Според ответника по касация не е налице и очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, тъй като не е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да доведат от своя страна наличие на основание по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В случай, че бъде допусната до касация подадената от синдика на „Ф ТУР“ ЕООД /н./ жалба, е направено искане въззивното решение да бъде преценено като правилно.
От ответника по касация М. А. не е постъпил отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционния отхвърлителен акт, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите, изложени от първостепенния съд в решение № 671/29.03.2018 г. по т. д. № 4355/2013 г. Приел е, че ответникът М. А. не владее имота, по отношение на който е предявен иск по чл. 108 ЗС, поради което не е налице една от предпоставките за уважаването му. По евентуално предявения срещу К. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС е преценил, че влязлото в сила съдебно решение, с което е уважен предявеният от синдика на „Ф – ТУР“ ЕООД /н./ срещу „Ф – ТУР“ ЕООД /н./ и М. А. иск по чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ /отм./, не е противопоставимо на К. Д.. Не е споделил твърденията на синдика, че уваженият иск по чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ /отм./ има последиците на уважен иск по чл. 26 ЗЗД и чл. 27 ЗЗД. Позовал се е на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС № 143/09.08.2016 г. по гр. д. № 195/2016 г., ГК, I ГО.
Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материално правният или процесуално правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Релевираният от касатора въпрос няма характера на правен такъв по смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение, тъй като не се отнася до конкретен материално правен или процесуално правен аспект на спора, който въззивният съд е обсъдил в решаващите си мотиви. Това налага извод, че зададеният от касатора въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация.
В случай, че чрез анализ на изложеното в касационната жалба съдържание бъде извлечен релевантен правен въпрос и същият се отнася до правния ефект на съдебното решение по уважен иск с правно основание чл. 646, ал. 2 ТЗ /изм., в редакцията му към 1998 г./, то следва да се приеме, че решението на Апелативен съд София не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, обективирана в цитираното от касатора решение № 143/09.08.2016 г. по гр. д. № 195/2016 г., ГК, I ГО и служебно известното на състава решение № 76/06.08.2019 г. по гр. д. № 1904/2018 г. на ГК, I ГО на ВКС, т. е. не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото в касационната жалба определение № 570/22.08.2013 г. по т. д. № 671/2012 г. на ВКС ТК, II ТО няма характера на акт, с който състав на ВКС се произнася по същество на касационна жалба, поради което не може да се подведе под понятието „практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК“. В този ред е и изложеното в мотивировъчната част на т. 1 от ТР № 2/28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГТК. Тук следва да се отбележи и обстоятелството, че със ЗИДГПК обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. беше допълнена разпоредбата на чл. 290 ГПК с нова алинея трета и отменена разпоредбата на чл. 291 ГПК като понастоящем осъществяваното по конкретни спорове казуалното тълкуване на закона от състави на ВКС няма задължителен характер. При постановяване на решения по реда на чл. 290 ГПК съставите на ВКС нямат правомощието да уеднаквяват противоречива практика, а това може да се постигне само по реда на чл. 292 ГПК с постановяване на тълкувателно решение. По сега действащата нормативна уредба касационната инстанция при произнасяне по конкретни спорове може само да осъвременява създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или с оглед изменения на законодателството. Отнесено към подадената по настоящото дело касационна жалба, ако се приеме, че касаторът всъщност претендира основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а не по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то отново се налага извод за отказ да бъде допуснато въззивното решение до касация, тъй като в нито един от двата, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдебни акта не е възприето соченото от жалбоподателя разрешение, а именно, че при уважен иск по чл. 646, ал. 2 ТЗ /изм./ се стига до недействителност от категорията на чл. 26 и 27 ЗЗД, т. е. абсолютна такава. Отделно от това, в известните на състава решение № 105/25.11.2009 г. по т. д. № 90/2009 г. на ТК, I ТО и решение № 67/15.04.2011 г. по т. д. № 746/2010 г. на ТК, II ТО изрично е прието, че не става дума за абсолютна недействителност,т. е. ефектът на прогласената недействителност/нищожност не настъпва erga omnes, както при нищожността в хипотезата на чл. 26 ЗЗД, а става дума за ограничена само в отношенията между кредиторите и длъжника непротивопоставимост на сделката, сключена с трето лице. За останалите субекти тази сделка е действителна. Това разрешение е приложимо и с оглед указаното в § 8 и § 14 от ПЗР на ЗИДТЗ /ДВ, бр. 20/28.02.2013 г./, които установяват действие на чл. 646, ал. 7 ТЗ и за заварените производства по чл. 646, ал. 2, т. 2 и т. 4 ТЗ /отм./. Не се казва и нещо различно в решение № 4/11.03.2014 г. по к. д. № 12/2013 г. на Конституционния съд на Република България, с което е отхвърлено искането на Общото събрание на съдиите в Търговска колегия на ВКС да бъде установена противоконституционност на § 14, ал. 1 в частта „и искови производства за попълване масата на несъстоятелността“ и изцяло на § 14, ал. 2 и § 15 от ПЗР на ЗИДТЗ /ДВ, бр. 20/ 28.02.2013 г./. В мотивите на решението е посочено, че с новата уредба се цели усъвършенстване на съществуващата правна рамка и отстраняване на вътрешните противоречия в чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ. Отчетена е волята на законодателя да измени съществуващите правила, за да бъдат удовлетворени изискванията за правна сигурност и защита правата на трети добросъвестни лица. Обратното действие на закона според КС е оправдано, защото е по – справедливо. Ето защо, настоящият състав на съда не намира да е налице и соченият допълнителен селективен критерий – противоречие на въззивното решение с акт на Конституционния съд на Република България – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения допълнителен селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.
Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и чл. 280, ал. 2 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2765/27.11.2018 г. по в. т. д. № 2872/2018 г. по описа на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.