О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 534
София, 16.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 797/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. Л. , действащ като Е. с фирма “К” срещу решение № 55 от 19.05.2009 г. по гр.д. № 56/2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение № 1* от 29.11.2008 г. по гр.д. № 1423/2000 г. на Бургаския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявения от С. И. Н. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл.97, ал.3 ГПК (отм.), като е прието за установено по отношение на него, че записът на заповед от 20.03.1996 г., издаден от С. И. Н. за сумата 210 000 щ.д. в полза на касатора и с падеж 31.05.1997 г. е неистински документ.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението поради постановяването му при наличие на всички отменителни основания, визирани в чл.281, т.3 ГПК.
В депозираното съобразно императивното изискване на чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с наличието на селективния критерий на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на процесуалноправният въпрос по приложението на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), който бил разрешен в противоречие с практиката на съдилищата – Решение № 980 от 15.10.2008 г. на ВКС по гр.д. № 840/2006 г; Решение на ВКС, с което се оставя в сила решение № 709 от 05.01.2004 г. по гр.д. № 847/2003 г. на Пловдивския апелативен съд и Решение № 164 от 03.01.2008 г. на Пловдивския районен съд, за което няма данни да е влязло в законна сила. Поддържа освен това, че въпросът кое точно поведение на страната е основание да се приеме, че същата е създала пречки за събиране на доказателства е решаван противоречиво както от ВКС, така и от съдилищата, обстоятелство, което налага уеднаквяването на практиката, тъй като това ще бъде от значение не само за точното прилагане на закона, но и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация С. И. Н. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество и за неоснователност на наведените оплаквания.
ВКС, ТК, състав на Второ отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не е налице соченото от касатора основания по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл.97, ал.3 ГПК (отм.) за признаване за установено, че процесният запис на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист е неистински документ, като в исковата молба и в хода на процеса е поддържано, че същият е попълнен на празна фирмена бланка на фирмата на ищеца, т.е. налице е кражба на неговия подпис.
За да счете предявеният иск за основателен, въззивният съд приел за установено, че след издаване на изпълнителния лист ценната книга е върната на ответника и тя е в негово държане. Освен това от приложеното следствено дело, прекратено поради изтичане на давността, предвидена в НК се установявало, че тя е била обект на графологично изследване, но липсвали данни за приобщаването й към делото. При така приетите за установени факти, непредставянето от ответника на оригинала на записа на заповед за изследване на положения върху него подпис на издателя в откритото производство по чл.154 ГПК (отм.) е преценено от съда с оглед изискванията на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) и въз основа на това е прието, че оспорването му е проведено успешно.
Следователно повдигнатият от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) е от значение за изхода на спора, тъй като е обусловил решаващите изводи на съда, но той не е разрешен в противоречие с цитираната практика.
С нормата на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), аналогична на чл.161 ГПК, в отклонение от правилата на доказването е предвидено правото на съда, като държи сметка за обстоятелствата по делото да приеме за доказани онези факти, за които страната, заинтересована от недоказването им, е създала пречки да бъдат доказани. Вярно, че не всяко поведение на страната е основание да се да се приложи нормата на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), а следва то да бъде преценено от съда с оглед обстоятелствата по делото, както е прието с приложените от касатора решения. Даденото от съда разрешение по повдигнатия въпрос обаче не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика. Страната създава пречки за събиране на доказателства, ако те съществуват, но тя не желае да ги представи.беждението си за съществуването на записа на заповед съдът е изградил въз основа на всички събрани по делото доказателства и в съответствие с постоянната практика по приложението на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) е приел, че поведението на ответника следва да се цени във връзка със заинтерисоваността му от недоказването на твърдяната неистинност на ценната книга.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за приложението на чл. 128, ал. 2 ГПК (отм.) има трайно установена съдебна практика, която се прилага и към аналогичната разпоредба на чл. 161 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай. Твърдяното различие в практиката произтича от различието в конкретните факти по всеки отделен случай, а не се дължи на неточно прилагане на закона – чл.128, ал.2 ГПК (отм.) поради неяснота или непълнота на правната норма, за да се налага корективното й тълкуване.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице сочения от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ отделение, Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 55 от 19.05.2009 г. по гр.д. № 56/2009 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: