1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр.София, 15.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2123/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на В. А. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 332 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 865/ 2015 г., с което, след като е отменено (в обжалваната по въззивен ред част) решение на Благоевградски районен съд по гр.д.№ 2342/ 2014 г., са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма], [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, за което е издадена заповед № 38/ 18.09.2013 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „камериерка” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер 660 лв.
Жалбоподателката моли обжалването да бъде допуснато по материалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) може ли да се приеме за спазен срокът от 7 дни по чл.325 ал.1 т.1 КТ, когато писменото изявление на работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие не е датирано и не е установено кога същото е достигнало до работодателя; може ли, когато трудовият договор се прекратява при условията на чл.325 ал.1 т.1 КТ по инициатива на работодателя, заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение да се счита за предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна – [фирма] – оспорва жалбата с доводи, че поставените въпроси нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като практиката по разрешаването им е установена от Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК. Въззивното решение е съобразено с установената практика, а жалбоподателката не е изложила доводи, че тази практика е неправилна и че се нуждае от промяна.
Съдът намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за основателно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че ищцата е заемала въз основа на трудов договор длъжността „камериерка” при ответното дружество. На 23.09.2014 г. срещу подпис й е връчена заповед на законния представител на работодателя, с която трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Тази заповед съставлява предложение по чл.325 ал.1 т.1 КТ и след като ищцата я е подписала без възражения, тя е изразила съгласие за прекратяване на трудовия договор. Именно уволнителната заповед обективира волята и на двете страни за прекратяване на правоотношението между тях по общо съгласие и то е постигнато в седемдневния срок по чл.325 ал.1 т.1 КТ. Без правно значение е дали ищцата е подала и молба за прекратяване на трудовия договор, има ли дата на молбата и кога е подадена тя.
При така изложените от инстанцията по същество мотиви, материалноправният въпрос може ли да се приеме за спазен срокът от 7 дни по чл.325 ал.1 т.1 КТ, когато писменото изявление на работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие не е датирано и не е установено кога същото е достигнало до работодателя, не обуславя обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че материалноправният ефект на прекратяването на правоотношението е настъпил от адресното волеизявление на работника, което е прието от работодателя, а обратното – че работодателят е направил предложение, което работникът е приел. Правилността на фактическите констатации във въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед правните разрешения на въззивния съд, обусловили изхода от спора, но при установените от инстанцията по същество факти. Доколкото въззивният съд е приел писменото изявление на работника за факт без правно значение, не е обуславящ за крайните му изводи въпросът кога се счита спазен срокът за вземане на отношение от адресата на това изявление.
Вторият материалноправен въпрос обаче е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, съставлява предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, а подписването на заповедта от работника е равнозначно на приемане на предложението. Въпросът дали заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в този случай може да се приравни на предложение на работодателя е релевантен за крайните изводи на инстанцията по същество, тъй като положителният отговор по него е дал основание за отхвърляне на предявените искове. Този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както претендира жалбоподателката, тъй като по него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК съдебна практика (срв. решение № 146/ 07.05.2013 г. по гр.д.№ 141/ 2012 г., ІІІ г.о.). Въззивният съд обаче е разрешил въпроса в отклонение от така установената практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 332 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 865/ 2015 г.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, жалбоподателката е освободена от задължението за плащане на държавни такси, съгласно чл.83 ал.1 т.1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: