4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.535
С.,20.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колеги, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 998/2011 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 9660 от 27.06.2011 г. по ч.гр.д. № 4323/2011 г. на Софийски градски съд. С обжалвания акт е оставена без уважение частната му жалба срещу постановеното от Софийски районен съд, 27 състав разпореждане от 11.11.2009 г. по ч.гр.д. № 47872/2009 г., с което е отказано да му бъде издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК срещу [фирма] за сумата 6 901.06 евро.
Частният касатор поддържа, че въззивното определение е неправилно и моли за отмяната му и за уважаване на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК. Развива подробни съображения срещу извода на съда за липса на индивидуализация на претендираното вземане, като счита, че посочването на основанието на вземането е извършено чрез посочване вида на документа.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допускане касационно обжалване се сочи това по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречието на въззивното определение със съдебната практика, обективирана в приложени от него заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове, издадени въз основа на документи по чл.417, т.9 ГПК, които в заявленията са били индивидуализирани с посочване на вида им.
Ответникът [фирма] не е заявил становище по частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт.
За да потвърди определението на Софийски районен съд, с което е отказано на заявителя [фирма] да му се издаде заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, въззивният съд споделил изводите на първоинстанционния съд за нередовност на заявлението, изразяваща се в липсата на индивидуализация на претендираното вземане. Изложени са съображения, че е посочен запис на заповед като документ по чл.417, т.9 ГПК, който обаче не бил индивидуализиран – не е конкретизирана датата, мястото на издаване, издател, авалист (ако има такъв), поемател, джирант, джиратар, а това според съда са съществените реквизити на всеки запис на заповед, които следва да се съдържат в заявлението. Като допълнително съображение е изтъкнато и несъответствието между сумата, за която ценната книга е издадена и посочения в заявлението размер на вземането.
За да бъде допуснато определението на въззивната инстанция до касационно обжалване, е необходимо обжалваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който да е налице една от трите хипотези, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, предвид препращащата разпоредба на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Настоящият състав намира, че поставените от частния касатор правни въпроси за редовността на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, в което същият не е конкретизиран с нито един от съществените реквизити на менителничния ефект, и с което се търси само част от вземането, материализирано в него, като обусловили отхвърляне на заявлението се явяват значими за изхода на делото и попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК – основна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По така поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси обаче е налице последователна практика на ВКС, обективирана в определение № 134/18.03.2009г. по ч. т. дело № 120/2009г., ВКС, ТК, І т. о., определение № 139/05.03.2009г. по ч. т. дело № 41/2009г., ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове, в които различни негови състави са изразили категоричното си становище, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна и предвид изричното препращане в чл. 410, ал. 2 ГПК към чл. 127, ал. 1 ГПК, в нея задължително се включва изискването за конкретно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Това означава, че заявителят трябва да посочи източника на претендираното вземане и да изложи фактическите обстоятелства, които са от значение за неговото възникване, съществуване и изискуемост, в степен, която да даде възможност на длъжника да прецени дали да възрази срещу заповедта за изпълнение или да не оспорва вземането. При заявено искане за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК заявителят следва да индивидуализира документа. Индивидуализацията на записа на заповед се извършва чрез посочване на издателя, лицето, на което или на заповедта, на което трябва да се плати, сумата, за която е поето безусловното задължение да се плати, и датата на издаване на документа.
В разглеждания случай в заявлението частният касатор е посочил в т. 12 като документ по чл.417 ГПК само запис на заповед, а в т.9, че паричното задължение по него е в размер 6 901.06 евро, докато от приложения към него запис на заповед е видно, че същият е издаден за сумата 33 354.71 евро. Вярно е, че по аргумент от чл.492, ал.1, т.2 ТЗ, към който препраща разпоредбата на чл.537 ТЗ, поемателят не може да откаже да приеме частичното плащане, предложено му издателя на записа на заповед, от което следва, че след като законът допуска частичното погасяване на менителничното задължение, обстоятелството, че със заповедният иск не се претендира пълния му размер, е ирелевантно към въпроса за редовността на записа на заповед от външна страна, но именно поради това от значение за нея се явява степента, в който е индивидуализиран менителничния ефект, което в случая не е сторено поради непосочване както на датата на издаването му, така и на пълния размер на поетото с него парично задължение. В изложения смисъл е застъпеното в определение № 488 от 30.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 96/2010 г., II т. о. становище по поставения въпрос, към което настоящият състав изцяло се присъединява.
Изложеното дава основание да се приеме, че не са налице основанията на закона за достъпна въззивното определение до касация. съображения
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА определение № 9660 от 27.06.2011 г. по ч.гр.д. № 4323/2011 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: