8
определение по гр.д.№ 1930 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София, 29.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1930 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по подадена от Н. К. К. и М. К. К. касационна жалба срещу решение № 155 от 06.02.2018 г. по гр.д.№ 2366 от 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети граждански състав, с което е потвърдено решение № 2153 от 30.06.2017 г. по гр.д.№ 2799 от 2016 г. на Пловдивския районен съд, 3 граждански състав за уважаване на предявения от К. Г. С. срещу Н. К. К. и М. К. К. иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат заграждение, изпъленно със стена от стъклопакет, на прохода /безистен/ на границата между ПИ с идентификатор 56784.521.583 и ПИ с идентификатор 56784.521.584 по кадастралната карта на [населено място] от 2009 г., да възстановят същия проход, който представлява вход от към [улица]към сгради с идентификатори 56784.521.583.1 и 56784.521.584.1 и да осигурят достъп на К. Г. С. до собствения му недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда- апартамент с идентификатор 56784.521.583.1.2 с площ от 93,25 кв.м., намиращ се на надпартерния /втори/ етаж на двуетажната масивна сграда с идентификатор 56784.521.583.1, построена в УПИ I-608 в кв.94 по регулационния план на ЦГЧ- П., ведно с избено и таванско помещения към този апартамент.
В жалбата се твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е материално незаконосъобразно, неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърдят, че решението противоречи на практиката на ВКС по следните посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси:
1. Необходимо ли е да има отделно „разрешение за затваряне на достъпа“ до определен обект, щом съответното строително действие /зазиждане на входна врата/ е предвидено в надлежно одобрен инвестиционен проект и издадено въз основа на този проект строително разрешение ?
2. Кои са приложимите правни норми при определяне на вида, характера и самостоятелността на дадени сгради, респ. при изследване на кадастралния статус на дадени поземлени имоти: действащите към момента на възникването на сградите или приетите в по-късен момент разпоредби, които по никакъв начин не са свързани било с изграждането, било с преустройства или друг тип въздействия върху сградите ?
3. При доказателствена тежест на ищеца да докаже осъществяването на фактите, които са наведени от него в исковата молба и от които черпи правата си, какво е значението на липсата на възражение на ответника по конкретен факт, в случай че не е установено осъществяването му ?
4. Преклудирано ли е възражение на ответната страна за наличието, респ. за доказването на факт, установен в хода на първоинстанционното производство при събиране на доказателствата по делото след депозирането на отговор, който факт е посочен и доказан от страната веднага след узнаването му ?
5. Трябва ли да се възстанови незаконно установено положение /в случая входът на ищеца, за който няма данни с одобрени строителни книжа да е предвиден да е откъм стълбището на ответниците/, при положение че с надлежно одобрени строителни книжа е предвидено премахването му ?
6. Какво е значението на административната процедура /и постановените в рамките й съдебни актове/ по обжалване на инвестиционен проект и строително разрешение, които позволяват извършването на действия, посочени от ищеца като пречещи му да упражнява правото си на собственост ?
Освен това, касаторите считат, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдят и че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор от 08.05.2018 г. ответника по касационната жалба К. Г. С. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по основанията за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за осъждане на ответниците да възстановят съществуващия проход между ПИ с идентификатор 56784.521.583 и ПИ с идентификатор 56784.521.584 по кадастралната карта на [населено място] от 2009 г. и да осигурят достъп на ищеца до апартамент, находящ се в сграда в ПИ с идентификатор 56784.521.583.1, въззивният съд е приел, че ищецът К. Г. С. е собственик на апартамент на надпартерния етаж в жилищна сграда с идентификатор 56784.521.583.1 по кадастралната карта на [населено място]. Въз основа на заключението на приетата по делото експертиза съдът е приел, че сградата, в която се намира апартаментът на ищеца и сградата на ответниците, макар да са заснети в кадастралната карта като две отделни сгради, по същество представляват една обща сграда в общ имот /с общи основи, общи зидове, обща носеща конструкция, общ покрив, общ вход и обща функционална обвързаност/. На следващо място, прието е за установено, че още от 1954 г. до 2010 г. достъпът до апартамента на ищеца се е осъществявал чрез проход и стълбище от северната страна на сградата, откъм [улица]. Въз основа на свидетелските показания е прието, че след 2010 г. ответниците преградили прохода, макар той да представлявал обща част на сградата. Това тяхно действие било неоснователно, тъй като макар и да имало одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж за това преустройство, тези административни актове били незаконни, тъй като предвиждали отнемане на част от общите части на сградата, които ищецът като етажен собственик имал право да ползва. Поради това и тъй като с това си действие ответниците препятствали достъпа на ищеца до собствения му апартамент и по този начин му пречели да упражнява правото си на собственост, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск по чл.109 ЗС.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение, тъй като нито в касационната си жалба, нито в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са посочили практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, когато липсва приложима към конкретния правен спор правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата към спора правна норма е неясна, което налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради настъпили промени в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на приложимата норма. В конкретния случай по нито един от поставените от касаторите правни въпроси не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното:
1. Първият поставен въпрос /необходимо ли е да има отделно „разрешение за затваряне на достъпа“ до определен обект, щом съответното строително действие /зазиждане на входна врата/ е предвидено в надлежно одобрен инвестиционен проект и издадено въз основа на този проект строително разрешение/ е част от по-общия въпрос: дали извършването на преустройство с одобрен архитектурен или инвестиционен проект може да се квалифицира като неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, което да е основание за уважаване на негаторния иск. По този по-общ въпрос има константна практика на ВКС /например Тълкувателно решение № 31/84 от 06.02.1985 г. по гр.д.№ 10 от 1984 г. на ОСГК на ВС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК/, според която дори одобрено по административен ред преустройство би могло да представлява неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, ако административният акт за това преустройство засяга правата на ищеца по иска по чл.109 ЗС и е издаден при такова съществено нарушение на материалния или процесуалния закон или изцяло е лишен от законово основание, поради което може да се прецени като нищожен. Напълно в съответствие с тази практика на ВС и ВКС, в обжалваното решение е прието, че одобрените инвестиционен проект и разрешение за строеж /за зазиждане на прохода за достъп до имота на ищеца/ касаят преустройство на обща част на сградата, което е одобрено без съгласието на ищеца като етажен собственик и поради това /макар и това да не е изрично казано от съда/ са издадени при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, което прави тези административни актове нищожни.
Не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
2. Вторият поставен въпрос /кои са приложимите правни норми при определяне на вида, характера и самостоятелността на дадени сгради, респ. при изследване на кадастралния статус на дадени поземлени имоти: действащите към момента на възникването на сградите или приетите в по-късен момент разпоредби, които по никакъв начин не са свързани било с изграждането, било с преустройства или друг тип въздействия върху сградите/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който би могъл да обуслови допускането на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, тъй като е без значение за изхода на конкретното дело- защото в миналото и понастоящем не са действали различни правни норми относно начина на определяне на вида, характера и самостоятелността на дадени сгради. И в миналото, и понастоящем дали една сграда или обект в нея представляват отделен обект на собственост се определя конкретно съобразно действащите към момента на придобиването на отделните сгради или обекти в тях архитектурни проекти на сградата.
3. Третият поставен въпрос /при доказателствена тежест на ищеца да докаже осъществяването на фактите, които са наведени от него в исковата молба и от които черпи правата си, какво е значението на липсата на възражение на ответника по конкретен факт /в случая заграждането на прохода със стъклопакет/, в случай че не е установено осъществяването му/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросът предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по делото: фактът, че ответниците са преградили прохода, осигуряващ достъп до апартамента на ищеца, е безспорно доказан по делото от събраните по делото писмени и гласни доказателства.
4. Четвъртият поставен въпрос /преклудирано ли е възражение на ответната страна за наличието, респ. за доказването на факт /в случая, че ищецът е извършил незаконни действия по изграждането на входа/, установен в хода на първоинстанционното производство при събиране на доказателствата по делото след депозирането на отговор, който факт е посочен и доказан от страната веднага след узнаването му/ също не е правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като също предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по делото. По делото не е установено ищецът да е изградил прохода, който по-късно ответниците са преградили, а напротив- установено е, че този проход е съществувал още през 1954 г., преди ищецът да е придобил собствеността върху апартамента през 2003 г.
5. По петия поставен въпрос /трябва ли да се възстанови незаконно установено положение /в случая входът на ищеца, за който няма данни с одобрени строителни книжа да е предвиден да е откъм стълбището на ответниците/, при положение че с надлежно одобрени строителни книжа е предвидено премахването му/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като също предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по делото. По делото не е установено входът към жилището на ищеца, предвиждащ преминаване през процесния проход, да е бил незаконно изграден. От приетото заключение на съдебно-техническата експертиза е установено друго: че вещите лица не са намерили запазени архитектурен план и строителни книжа на сградата от преди 1954 г., но че проходът е съществувал още от преди 1954 г. и представлява търпим строеж, а осъщественото незаконно строителство от страна на ищеца касае не процесния проход, а покриване на покривната тераса, което няма отношение към настоящия спор.
6. Шестият поставен въпрос /какво е значението на административната процедура /и постановените в рамките й съдебни актове/ по обжалване на инвестиционен проект и строително разрешение, които позволяват извършването на действия, посочени от ищеца като пречещи му да упражнява правото си на собственост/ е разрешен в практиката на ВС и ВКС- Тълкувателно решение № 31/84 от 06.02.1985 г. по гр.д.№ 10 от 1984 г. на ОСГК на ВС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК, в които е прието, че всеки собственик на имот, чийто права са засегнати от издадено разрешение за строеж в съсобствен или съседен имот, има право да защити правата си с иска по чл.109 ЗС. В този смисъл ищецът е имал право да оспори издадените в полза на ответниците разрешение за строеж и одобрени инвестиционни проекти, освен ако не е бил страна в административно производство, в което е осъществен пряк администртивен контрол за валидността и материалната законосъобразност на тези административни актове /в този смисъл чл.17, ал.2 ГПК и чл.302 ГПК/. Видно от представените по делото решения на административен съд, с тях не е осъществен пряк съдебен контрол относно валидността на издадените в полза на ответниците административни актове /одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж/, а е потвърдена заповед от 23.10.2006 г. на Началника на РДНСК-П., с която е прекратено производството по жалбата на ищеца срещу тези актове по съображения, че ищецът не е заинтересовано лице и поради това няма право да ги обжалва /без да е осъществен пряк съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на тези актове/.
Не е налице и соченото от касаторите основание на чл.280, ал.2 предложение трето ГПК за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл.
Няма и вероятност решението да е нищожно и недопустимо /основания по чл.280, ал.2 ГПК/: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск /иск с правно основание чл.109 ЗС/, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Настоящият състав на ВКС не разглежда представените към касационната жалба решения на ЕСПЧ, доколкото съгласно чл.280 ГПК решенията на този съд не са основания за допускане на касационно обжалване на постановени от български съдилища въззивни решения.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1200 лв.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 155 от 06.02.2018 г. по гр.д.№ 2366 от 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети граждански състав.
ОСЪЖДА Н. К. К. и М. К. К. и двамата от [населено място], [улица], ет.4 да заплатят на К. Г. С. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, чрез адв.В. К.- Б. на основание чл.78 ГПК сумата 1200 лв. /хиляда и двеста лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.