8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
С. 10.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ:Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 1548/2011 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Апелативна Прокуратура [населено място], на Пловдивския районен съд, и на С. С. К. срещу въззивно решение № 622 от 15.04.2011 г. по гр.д. № 1028/2010 г. на Софийски апелативен съд. Подадена е и частна жалба от Районен съд, [населено място] срещу определение № 1366 от 28.07.2011 г. на Софийски апелативен съд постановено по същото дело.
Апелативна прокуратура, [населено място] е подала касационна жалба срещу решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение № 3510 от 12.07.2010 г. по гр.д. № 3899/2007 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена да заплати на С. К. на основание чл.2, ал.1, т.6 З. обезщетение в размер на 12 000 лв. за претърпяни неимуществени вреди и е определен началният момент на дължимост на лихвата за забава.
Пловдивският районен съд обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на С. К. на основание чл.2, ал.1, т.6 З. солидарно с Прокуратура на Република България обезщетение в размер на 12 000 лв. за претърпяни неимуществени вреди.
С. С. К. е подала касационна жалба срещу въззивно решение № 622 от 15.04.2011 г. по гр.д. № 1028/2010 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение № 3510 от 12.07.2010 г. по гр.д. № 3899/2007 г. на Софийски градски съд в частта му, в която е отхвърлен искът за солидарно осъждане на основание чл.2, ал.1, т.6 З., на Прокуратура на Република България и Пловдивския районен съд за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над сумата 12000 лв. до пълния предявен размер от 23000 лв.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и са процесуално допустими.
По касационната жалба на Апелативна прокуратура, [населено място]:
В изложението се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да извърши преценката на доказателствата и обстоятелствата във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, и по материалноправен въпрос свързан с размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Ответниците по касационната жалба не са подали писмен отговор.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение, Софийски апелативен съд е оставил в сила решението на първата инстанция в частта, с която предявеният от С. К. срещу Прокуратура на Р. България иск за заплащане на обезщетение в размер на сумата 12 000 лв. за претърпени от същата неимуществени вреди, от това, че в периода 24.06.2004 г. до 13.05.2005 г. е изтърпявала ефективно наказание “лишаване от свобода” в затвора в [населено място], въпреки, че с одобреното с определение от 20.10.2006 г. по нохд № 302/2005 г.на Пловдивския районен съд със споразумение по чл.414ж НПК /отм./същата е била осъдена на три месеца лишаване от свобода при отлагане изтърпяване на наказанието на основание чл.66, ал.1 НК с изпитателен срок от три години за извършеното от нея престъпление по чл.195, ал.1, т.2, т.4 пр.1, т.5 НК. Съдът е приел, че престоят на К. в затвора в продължение на 10 месеца представлява изпълнение на наложено наказание над определения от съда срок и вид. Прокуратурата, като орган който привежда в изпълнение и следи за изпълнението на наказания по влезли в сила присъди е привел в изпълнение невлязла в сила присъда, впоследствие отменена от въззивната инстанция, поради което действията й са неправомерни. Приел е, че сумата 12000 лв. справедливо ще обезщети претърпяните от ищцата неимуществени вреди от изпълненото по отношение на нея ефективно наказание “лишаване от свобода” с продължителност 10 месеца, което се явява несъответно по срок с наложеното от 3 месеца и несъобразено с постановеното отложено изпълнение по чл.66, ал.1 НК и изживените в тази връзка психически страдания и стрес.
Поставеният процесуалноправен въпрос е относно задължението на въззивния съд да извърши преценката на доказателствата, въз основа на които е изградил вътрешното си убеждение за това, че паричния еквивалент на претърпяните от ищцата морални страдания е в размер на сумата 12 000 лв. На поставения въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд -решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., ГК, решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., ГК. Прието е, че въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжна да обсъди представените пред нея и приети доказателства, като в случай, че са неотносими, следва да се обоснове. Това произтича освен от характера й на инстанция по същество на спора и от задължението й по чл. 235, ал. 2 от ГПК. При постановяване на решението въззивната инстанция се е съобразила със задължителната практика на Върховния касационен съд- ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на състави на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На поставения материалноправен въпрос свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая съдът е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и въз основа на тях е определил паричния еквивалент на претърпяните от ищцата морални вреди. Различията в размера на присъдените обезщетения по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това е така, защото размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти. В този смисъл не е налице противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД и определените размери на обезщетенията по представените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело. Преценката на въззивния съд, че сумата от 12000 лв. справедливо ще обезщети претърпените от К. морални вреди е с оглед конкретната фактическа обстановка по настоящото дело, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е основание за касиране поради неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.
По поставения правен въпрос за началния момент на дължимост на лихвата за забава не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в решението липсва произнасяне по този правен въпрос, което изключва приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
По касационната жалба на Районен съд, [населено място]:
В изложението се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за правната квалификация на иска и правомощията на въззивия съд при неправилна правна квалификация; за приложението на чл.5 З.- какво по вид и характер поведение на пострадалия може да се приеме, че изключва отговорността на държавата по З.; когато са осъдени няколко лица и присъдата не е обжалвана от един от подсъдимите, същата може ли да се смята за влязла в сила по отношение на него и подлежи ли на изпълнение по чл.371 НПК /отм./ вр. т.64 от Наредба № 8/1995 г. /отм./.
Ответниците по касационната жалба не са подали писмен отговор.
Настоящия съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси.
За да уважи иска и по отношение на жалбоподателя, като го осъди да заплати на С. К. солидарно с Прокуратура на Република България сумата 12 000 лв., обезщетение за претърпяни неимуществени вреди, Софийски апелативен съд е приел, че отговорността на двамата ответници следва да се ангажира на основание чл.2, ал.1, т.6 З., а не по чл.2, ал.1, т.2 от същия закон, тъй като престоят й в затвора е резултат от приетото от съда и прокуратурата изпълнение на ефективно наложено наказание “лишаване от свобода” по невлязла в сила осъдителна присъда, а наказателното производство е приключило с осъждане на ищцата на 3 месеца условно, поради което престоят й в затвора в продължение на 10 месеца представлява изпълнение на наложено наказание над определения от съда срок и вид. Приел е, че субекти на тази отговорност могат да бъдат както съда, така и прокуратурата, съгласно чл.371, ал.1 и чл.375, ал.2 НПК /отм./, тъй като те са органите които привеждат в изпълнение и следят за изпълнението на наказания по влезли в сила присъди.
На поставения процесуалноправен въпрос за правната квалификация на иска и правомощията на въззивия съд при неправилна правна квалификация е дадено разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд- решение № 75 от 28.05.2010 г. на ВКС по т.д. № 923/2009 г., ІІ т.о. Прието е, че при неправилна квалификация, решението е незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно основание с оглед изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска, е дейност на съда по приложението на закона и задължение на съда е да даде вярната правна квалификация и да разгледа предявения иск. Когато посочи правна квалификация на иска, различна от приетата от първоинстанционния съд, въззивният съд следва да реши спора по същество, а не да връща делото за ново разглеждане. В случая даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По въпроса за приложението на чл.5 З. относно това, какво по вид и характер поведение на пострадалия може да се приеме, че изключва отговорността на държавата по З. не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Този въпрос не е от значение за изхода по конкретното дело, тъй като не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи. В този смисъл е и дадено в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС разрешение.
По въпроса когато са осъдени няколко лица и присъдата не е обжалвана от един от подсъдимите, същата може ли да се смята за влязла в сила по отношение на него и подлежи ли на изпълнение по чл.371 НПК /отм./ вр. т.64 от Наредба № 8/1995 г. /отм./. не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като той не е обусловил правните изводи на съда за ангажиране отговорността на жалбоподателя. Прието е, че жалбоподателят носи отговорност затова, че е изпратил копие от присъда на която е удостоверено, че е влязла в сила, а в разпоредбата на чл.371 НПК /отм./ законодателят е посочил моментът, от който присъдите, решенията и определенията влизат в сила.
По касационната жалба на С. С. К.:
Писмен отговор на касационната жалба не е подаден от ответниците.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос за критериите, въз основа на които следва да бъде определено справедливо обезщетение в хипотезите на засягане на основни човешки права от незаконосъобразни актове и действия на държавата. Поставеният правен въпрос е свързан с размера на обезщетение и задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. По този правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване по съображения изложени във връзка с касационната жалба на Апелативна прокуратура, [населено място]. Въпросът свързан със задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД е поставен и в изложението на прокуратурата и на същият вече е даден отговор. Изложеното е относимо и към тази касационна жалба, предвид идентичността на поставените правни въпроси.
По частната жалба на Районен съд, [населено място]:
Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК.
Предмет на частната жалба е определение № 1366 от 28.07.2011 г. по гр.д. № 1028/2010 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която на основание чл.248 ГПК Районен съд, [населено място] е осъден да заплати заедно с Прокуратура на Република България на адвокат А. сумата 900 лв., възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на С. К. пред двете инстанции.
В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно, като искането е то да се отмени или да се намалят присъдените разноски.
Писмен отговор на частната жалба не е постъпил.
Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
За да възложи в тежест на ответниците да заплатят на адвокат А. сумата 900 лв., възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на С. К. пред двете инстанции, Софийски апелативен съд е съобразил, че исковете са уважени частично- за сумата 12000 лв., при солидарно осъждане на двамата ответници, и са отхвърлени за разликата над тази сума и до 23000 лв. Преценявайки фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия пред двете инстанции от адвокат А., и разпоредбите на чл.38, ал.2, 36, ал.2 ЗА и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС въззивният съд е присъдил разноски в размер на 900 лв.
Определението е правилно.
Разноските са поискани своевременно от процесуалния представител на ищцата, изчислени са съразмерно с уважената част на иска. При определяне размера на възнаграждението на адвокат А. съдът е съобразил фактическата и правна сложност на делото и разпоредбите на чл.38, ал.2, 36, ал.2 ЗА и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, поради което не е налице основание за неговото намаляване.
По тези съображения, обжалваното определение, като правилно ще следва да се потвърди.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 622 от 15.04.2011 г. по гр.д. № 1028/2010 г. на Софийски апелативен съд по касационните жалби на Апелативна прокуратура, [населено място], Районен съд, [населено място] и С. С. К..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1366 от 28.07.2011 г. по гр.д. № 1028/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: