1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
гр.София, 15.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2308/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2056 от 11.03.2016 г. по гр.д.№ 8153/ 2015 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 24797/ 2014 г. и по този начин са уважени предявените от Н. М. И. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-15-3А-03/ 31.03.2014 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител сектор „Служебен абонамент” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа от 11 610,42 лв, като последният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 11 610,45 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) въпроси: процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си съгласно чл.236 ал.2 ГПК относно установените факти да не извършва неправилна преценка на писмените доказателства; и материалноправния въпрос включва ли се в базата за определяне на обезщетението по чл.225 ал.1 КТ сумата, получавана от уволнения работник като допълнение към трудовото възнаграждение като добавка за храна, ако такава е предвидено да се дължи само за реално отработено време. Релевира всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
Ответната по касация страна Н. И. оспорва жалбата като поддържа, че в изложението на касатора няма формулирани конкретни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, както и че не е налице нито едно от допълнителните основания, предвидени в тази разпоредба, за допускане на касационния контрол.
Съдът намира жалбата за допустима.
Неоснователни са доводите на ищеца, че в изложението към нея по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма надлежно формулирани въпроси като общо основание за допускане на касационния контрол. Такива въпроси касаторът е повдигнал изрично, макар формулировката им да не е прецизна. Това не е пречка за разглеждане на искането по чл.288 ГПК, защото според задължителното тълкуване в цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, уточняването и поясняването на въпросите е в правомощията на Върховния касационен съд, към когото искането е отправено.
Въззивният съд е изложил в обжалваното решение собствени фактически и правни съображения, след обсъждане на доказателствата по делото и доводите на страните. Приел е за установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение при касатора, което е прекратено едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Нарушението, което се претендира, се състои в подаване на заявка за разкриване на допълнително паркомясто на клиент на дружеството по договор за служебен абонамент, преди да е подписан анекс към договора. Съдът посочил, че това действие на ответника е установено, но приел, че то не съставлява дисциплинарно нарушение. Работодателят не е представил писмен акт, в който да е регламентиран реда за подаване на заявки за откриване на паркомясто, за да се приеме, че ищецът е следвало да изчака влизането на анекса в сила преди да подаде такава заявка. Освен това съдът посочил, че дори това поведение на ищеца да може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение, то не обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Ищецът не е действал умишлено, а с цел да избегне спорове между дружеството и клиента. Не е получавал методически указания как да действа в такива случай, а когато са му поискани обяснения, е изразил готовност за в бъдеще да съобразява поведението си с указанията на работодателя. Той не е имал други простъпки и за работодателя не са настъпили съществени неблагоприятни последици. Поради това съдът счел уволнението за незаконно и го отменил, като уважил и обусловения иск за заплащане на обезщетение. Посочил, че в базата за определяне на обезщетението се включват всички получени за предходния пълен отработен месец възнаграждения с постоянен характер. Такива са и получаваните от ищеца по силата на действащ колективен трудов договор средства за безплатна храна, тъй като те са отнапред определени като размер и се дължат за всеки месец, в който се полага труд.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не обуславя въззивното решение. Съдът не е посочил в мотивите си, че няма задължение да мотивира акта си съгласно чл.236 ал.2 ГПК, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това задължение. Той е извършил анализ на писмените доказателства и е посочил какви факти приема за установени от тях. Правилността на този анализ в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, поради което не подлежат на обсъждане направените в изложението на касатора твърдения за изграждане на фактическите констатации на въззивния съд въз основа на „грешен прочит” на писмените доказателства.
Поставеният материалноправен въпрос е обуславящ по отношение на иска, квалифициран по чл.344 ал.1 т.3 КТ вр. чл.225 ал.1 КТ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, по него няма противоречива практика, нито е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По въпроса има установена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика (цитирана и в обжалваното решение), според която допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат заедно с дължимото за съответния период основно трудово възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време, се включват в базата за определяне на обезщетенията по КТ, като елемент на брутното трудово възнаграждение по чл.228 ал.1 КТ. Плащаните ежемесечно от работодателя средства за храна на работниците му по силата на поето с колективен трудов договор задължение, чиято дължимост зависи единствено от действително отработеното време, попадат в кръга на утвърдените в съдебната практика критерии за определянето им като елемент от брутното трудово възнаграждение, служещо за база за определяне на обезщетението по чл.225 ал.1 КТ. Поради това по материалноправния въпрос, повдигнат от касатора, обжалваното решение съответства, а не противоречи на практиката на Върховния касационен съд.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2056 от 11.03.2016 г. по гр.д.№ 8153/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: