5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
София, 24.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1096 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. М. Г. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Д., против въззивното решение № 2860 от 25 април 2012 г., постановено по гр.д. № 7055 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено решение № 6677132 от 30 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 39515 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. за отхвърляне на предявените от Г. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] искове за отмяна на незаконно уволнение и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като по делото не са доказани конкретни нарушения на касаторката; по отношение на първото нарушение съдът не е преценил, че приемът на стоките в конкретния ден е ставал от колежка на касаторката, като е имало съмнение, че доставените артикули са по-малко, поради което е направена корекция в стоковата разписка, така данните са били нанесени и в счетоводната система, като последното действие е било задължение на мениджърите; подобен род технически грешки са ежедневна практика в магазина, и те очевидно не се квалифицират като съществени нарушения на трудовата дисциплина, водещи до най-тежката дисциплинарна санкция; няма данни от това нарушение да са произтекли вреди за работодателя; за това нарушение не е извършена преценката по чл. 189, ал. 1 КТ и без нарушението да разкрива от обективна и субективна страна злоупотреба с доверието на работодателя; не е доказано твърдението за второто нарушение, тъй като на записа на охранителните камери личния гардероб на касаторката не се вижда, не е установена липса на тези два артикула в дружеството, не е ясно за какво лишаване – временно или напълно става въпрос; от обективна страна не е доказано извършването на съответното нарушение, както и за пряк умисъл при извършването му; не е известна връзката между касаторката и процесния текстил по третото нарушение, не е ясно кога е извършена последната инвентаризация на сектора и кой е материалноотговорното лице; разпитаните свидетели по това нарушение са още служители при ответника; нарушението не е точно и конкретно описано, и тук тежестта на нарушението не е преценена; не е взето предвид безупречното изпълнение на трудовите задължения на ищцата за целия период от трудовия й стаж. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по въпросите: в противоречие с изискванията на закона и на практиката на съдилищата, в заповедта на работодателя не са описани конкретни нарушения на трудовата дисциплина, извършени от страна на касаторката, по време, място на извършване, форма на вината и пр.; съдът се е отклонил от фактическото описание и квалификация на нарушенията на трудовата дисциплина в заповедта на работодателя, като е преквалифицирал по свое виждане фактите, описани в нея и ги е привел към състави на дисциплинарни нарушения, без последните да са били квалифицирани от самия работодател като такива; по делото не са установени факти, които да попадат в състава на понятието „злоупотреба с доверието на работодателя”; не е извършена правилна преценка на съразмерността на описаните деяния и наложената дисциплинарна санкция; изцяло необосновано съдът е приел, че у ищцата е налице трайна нагласа за нарушаване на трудовите задължения и незачитане на правото на собственост; по квалификацията на нарушението като „злоупотреба с доверието на работодателя” по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ липсва легална дефиниция и въпросът за съдържанието на това понятие е съществен материалноправен въпрос. Представят се четири решения на ВС, едно на ВКС по отменения ГПК и четири определения по реда на чл. 288 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. Е., чрез адв. Р. А., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че доводите на ищцата за неправилна преценка на събраните по делото доказателства са неоснователни; при съвкупната преценка на показанията на свидетелите е прието, че процесните шалтета са били отделени от ищцата от общо получения брой и не са отнесени на предназначеното място за продажба или складиране, а в гардеробното помещение, както и че ищцата е участвала в приемането на съответната стока; неоснователно се твърди, че второто нарушение – вземане на 6 метра текстил, не било доказано, тъй като е установено, че стоката е бил предадена на ищцата на два пъти, а ищцата не е установила извършено плащане на получената от нея стока; неоснователно е поддържаното твърдение за несъразмерност между извършените нарушения и наложеното наказание, като се възприемат доводите на районния съд за вида и тежестта на нарушенията, формата на вината и личния характер на отговорността.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените правни проблеми не представляват въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са твърдения за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон. Останалите дадени от съда разрешения не са в противоречие със задължителната съдебна практика.
На първо място се твърди нарушение на изискването на чл. 195, ал. 1 КТ относно описание на конкретните нарушения, извършени от ищцата, в процесната заповед. В уеднаквената съдебна практика, намерила израз например в решение № 393 по гр.д. № 1670/2010 г., ІV г.о., ВКС приема, че разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ предвижда точно определени изисквания за съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание; това са задължителни реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, времето на извършване, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което то се налага; липсата само на един от посочените реквизити е достатъчна, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. В заповедта за уволнение са посочени всички задължителни реквизити според законовия текст. Тъй като даденото от съда разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, то допускане на касационното обжалване не се налага. Ако касаторката всъщност е твърдяла, че не се установява от фактическа страна посоченото в заповедта, че е прибрала два от артикулите в личния си шкаф-гардероб, това не прави заповедта несъответна на формалните изисквания за подобен вид заповед.
На второ място се твърди, че е налице преквалифициране от страна на съда на фактите, описани в заповедта за дисциплинарно нарушение. По въпроса дали дори неправилната правна квалификация на посоченото в заповедта нарушение опорочава уволнението, касационният съд е уеднаквил съдебната практика с постановяването на решение № 304 по гр.д. № 723/2009 г., ІV г.о., в което ВКС приема, че за законосъобразността на наказанието от значение е текстовото индивидуализиране на нарушението – фактическото основание на дисциплинарното наказание, чрез посочване на извършените от работника действия/бездействия в разрез със закона и/или въведените от работодателя технологични изисквания при осъществяване на трудовата функция, тъй като това е достатъчно за реализиране на вложената в чл. 195, ал. 1 КТ цел. Наличието на разрешение, съответно на уеднаквената съдебна практика, води до липса на основание за допускане на касационното обжалване и по този въпрос.
На трето място се твърди, че по делото не са установени факти, които да попадат в състава на понятието „злоупотреба с доверието на работодателя”. Това твърдение, както и следващите две – за неправилна преценка на съразмерността на извършените деяния с наложеното наказание и за необосновани изводи на съдилищата по спора, са такива за допуснати от съда нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, предмет на преценка от ВКС едва след допускане на касационното обжалване, и не представляват по естеството си правни въпроси съобразно чл. 280, ал. 1 ГПК, които са основание за достъп до касационното обжалване.
На последно място се поставя правният въпрос за квалификацията на нарушението като „злоупотреба с доверието на работодателя” по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, за което според касаторката липсва легална дефиниция и въпросът за съдържанието на това понятие е съществен материалноправен въпрос. Тезата на касаторката е неправилна. ВКС е дал тълкуване на това кое нарушение следва да бъде квалифицирано като „злоупотреба с доверието на работодателя” в редица свои решения. Например в обвързващата практика по решение № 513 по гр.д. № 1559/2011 г., ІV г.о., ВКС приема, че работникът е злоупотребил с доверието на работодателя, когато възползвайки се от служебното си положение е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие; когато е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено или от тях е извлечена имотна облага. След като е дадено тълкуване на използвания законов термин, то и тук не се налага допускане на касационното обжалване.
Ответникът претендира заплащане на сторените за касационното обжалване разноски, които са в размер на 210 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2860 от 25 април 2012 г., постановено по гр.д. № 7055 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ОСЪЖДА З. М. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], № , да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], пл. „П. Й. П. ”, № , сумата от 210,00 (двеста и десет) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: