6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
София, 31.10. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Жанин Силдарева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4169/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Ф., М. Б. А., А. А., Й. А., М. П. К.-В., Люля А. Ш., К. П. В. и И. П. В. срещу въззивното решение от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1530/2006 г. на Софийския градски съд в частите, с които:
1. решението от 10.02.2006 по гр. д. № 4336/1998 г. на Софийския районен съд е обезсилено по отхвърлен иск за установяване нищожност на замяна, извършена от Т. комисия, по силата на която С. А. Ч. придобил ливада с площ 4 900 кв. м. в [населено място] – Б. м. „При р.”;
2. същото първоинстанционно решение е оставено в сила в частите, с които са отхвърлени: а/. установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на имот № 996, к. л. 542 по кадастралния план на [населено място] от 1974 г., м. „М. л.”, с площ 1 030 кв. м., предявен срещу държавата и общината и б/. иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на същия имот, предявен срещу К. Н. Г. и В. Р. Г., и без уважение е оставено искането за отмяна на нотариални актове.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което същата е допустима.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси:
1. необходимо ли е при спор за собственост, за да се постигне целеният резултат за разрешаването му със сила на пресъдено нещо, да се предявят съединени установителен и осъдителен иск, или осъдителният иск включва в себе си установителния и изобщо допустимо ли е съединяване на установителен иск за собственост с осъдителен такъв;
2. с какъв иск следва да се брани собственикът на един имот, когато друго лице се е снабдило с титул за собственост за същия имот;
3. при мотиви за основателност на претен дираното от ищците право на собственост по иск с правно основание чл. 108 ЗС, дължи съдът уважаване на иска в установителната му част, дори в осъдителната да го отхвърли като недоказан;
4. дали при наличие на акт за държавна собственост и записване на имота в общината на името на трето лице е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост срещу държавата и общината и дали такъв иск е основателен;
5. при наличие на влязло в сила решение по отношение на същите ответници, с който е уважен установителен иск за собственост, предявен от съсобственици и сънаследници на ищците по осъдителния иск, следва ли съдът да съобрази обстоятелството, че ищците по двете дела биха се явили необходими другари ако искът беше предявен общо от тях и допустимо ли е при уважен установителен иск за собственост на част от наследниците съдът да отхвърля изцяло иск за собственост, предявен от останалите, когато претендираното право възниква от общ юридически факт;
6. подлежи ли на отмяна по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ констативен нотариален акт, легитимиращ ответници, когато съдът е установил в мотивите си, че този нотариален акт не отразява действителното правно положение и че ищците са действителните собственици на имота и е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС само поради недоказаност на упражняване владение върху имота от тези ответници;
7. във връзка с разпределянето на доказателствената тежест в процеса са поставени следните въпроси:
а/. кой носи доказателствената тежест за установяване на изгодния за ответниците факт, че същите не упражняват фактическа власт върху имота като предпоставка за отхвърляне на предявения срещу тях осъдителен иск;
б/. наличието на нотариален акт в полза на ответниците създава ли оборима презумпция, че същите са във владение на имота като предпоставка за прехвърляне на доказателствената тежест върху тях за обстоятелството, че друг, а не те владеят имота;
в/. каква е процесуалната последица от процесуалното бездействие на ответника, който не е взел становище по иска и не е оспорил твърдението, че осъществява фактическа власт върху имота;
г/. пълното процесуално бездействие на ответника, който оспорва иска без излагане на тези, аргументи и възражения, освобождава ли го от задължението да доказва изгодните за него обстоятелства и носи ли ищецът доказателствена тежест да установява обстоятелства по ненаправени възражения;
д/. налице ли е знак на равенство между задължение за представяне на доказателства и доказателствена тежест.
К. обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Представят и съдебни актове.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че по първия, втория, третия и петия въпроси не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
С основното въззивно решение от 24.06.2011 г. въззивният съд приел, че имотът, произхождащ от наследодателя на ищците И. В., е възстановен за 5/6 ид. ч. по силата на ЗВСОНИ, а праводателят на ответниците С. А. Ч. не е придобил същия по замяна по реда на ЗТПС. В размера на възстановените на ищците права установителният иск за собственост, предявен срещу Л. С., е уважен, а за останалата 1/6 ид. ч. е отхвърлен. Тъй като държавата и Столичната община не са надлежни страни по иска, нито са оспорили правата на ищците, установителният иск срещу тях е отхвърлен; предявеният срещу ответниците Г. иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен по съображения, че не е установено те да упражняват фактическа власт върху имота.
Това решение е предмет на касационната жалба, подадена от ищците на 05.08.2011 г., въз основа на която е образувано настоящото производство.
На същата дата ищците са подали и молба, по която в производство по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ въззивният съд постановил решение от 20.02.2012 г. То е отменено частично с решение № 467/12 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 504/2012 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, като е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение и е прието за установено по отношение на К. Н. Г. и В. Р. Г. на основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, че Ж. И. Ф., М. Б. А., А. А., Й. А., М. П. К.-В. и Л. А. Ш. са собственици на 5/6 ид. ч. от недвижим имот, намиращ се в [населено място]-Б., м. ”М. л.”, с площ 1 030 кв. м., съставляващ пл. № 996, к. л. 542 по кадастралния план от 1974 г.
Решението е влязло в сила на датата на постановяването му 24.06.2013 г. С него ищците са признати за собственици на имота по иска им за ревандикация, предявен срещу ответниците Г.. При това положение и при наличието на влязло в сила решение по гр. д. № 3337/2005 г. на Софийския градски съд, с което е уважен установителен иск за собственост на 1/6 ид. ч. от спорния имот, предявен от К. и И. В. – процесуални правоприемници на ищцата В. Л., и от В. В., са разрешени въпросите №№ 1, 2, 3 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещи вида на търсената защита срещу ответниците Г., които според правното твърдение на ищците упражняват фактическа власт върху имота. След като искът за ревандикация е уважен в установителната си част и правото на ищците на собственост е признато с влязло в сила решение, то по посочената част на изложението касационно обжалване не следва да се допуска.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по шестия въпрос:
Н. а. № 73, том ХІІІ, дело № 2149 от 08.05.1986 г., съставен по реда на чл. 20 З. /отм./, е за покупко-продажба на спорния по делото имот, за купувачи на който председателят на Кирковския районен народен съвет [населено място] е определил ответниците Л. И. С. и К. Н. Г. /по отношение на първия решението, с което положителният установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК-отм. е уважен, е влязло в сила като необжалвано/.
Съсобствеността е прекратена въз основа на съдебна делба-спогодба по гр. д. № 579/1986 г. на Софийския районен съд, а с н. а. № 156, т. І, дело № 180 от 24.02.1987 г. К. и В. Г. са признати за собственици на 1 030 кв. м. реална част от имот № 996.
С ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК /преди чл. 431, ал. 2 ГПК – отм./ подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот.
В разглеждания случай нотариалният акт, съставен по реда на чл. 20 З. /отм./, удостоверява волеизявления на лица, насочени към сключването на сделка, целяща прехвърляне на права, а именно договор за покупко-продажба на недвижим имот между продавача А. С. А. /с праводател С. Ч./, действащ със съгласието на законния си представител, и посочените в акта купувачи. Макар последните да са били определени чрез компетентния орган по чл. 15 З. /отм./ – председателя на съответния общински народен съвет, и нотариалният акт да е издаден и подписан само от нотариуса въз основа на писмено искане на председателя на съвета, но не и от договарящите, по същността си този акт не може да бъде определен като констативен по смисъла на чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./, сега чл. 587, ал. 1 ГПК. Със съставянето на нотариален акт от вида констативен се удостоверява съществуването на правото на собственост, докато с нотариалния акт за прехвърляне на право на собственост или други вещни права се обективират волеизявления на страните по съответната сделка. Съгласно чл. 20, ал. 1, изр. 1 З. /отм./ собствеността или вещното право се придобива с издаването на нотариален акт. Оттук следва, че с н. а. № 73/1986 г. е удостоверена сделка – придобиване на право на собственост върху недвижим имот, и същият не подлежи на отмяна по чл. 537, ал. 2 ГПК. Затова, като не е уважил искането за отмяна на нотариалния акт по чл. 20 З. /отм./, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика.
Нотариалният акт от 1987 г. е констативен, защото е издаден съгласно чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./ въз основа на писмени доказателства – нотариален акт за сделка и последваща делба. Обективираното в него удостоверителното изявление на нотариуса, обаче, съответства на удостовереното с него правно положение, такова, каквото то действително е съществувалото към момента на издаването на акта. Осъществилите се впоследствие факти – възстановяване на имота на бившите му собственици, довели до изгубване на правото от ползващите се от акта лица, не са основание за неговата отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК.
С оглед изложеното не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване по шестия поставен въпрос.
За да отхвърли положителния установителен иск срещу държавата и общината, въззивният съд приел, че тези ответници не са надлежни страни по иска, нито са оспорили правата на ищците по някакъв начин. Следователно, в първата си част четвъртият поставен въпрос е разрешен по положителен за ищците начин, като искът е приет за допустим, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване. Втората част на въпроса касае правилността на решението, но тя не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване.
Не е налице е основание за допускане на касационно обжалване и по поставените в седмия въпрос проблеми. Представените от касаторите съдебни решения са израз на трайната съдебна практика, че ищецът трябва да докаже предявения от него иск, а ответникът – своите възражения. Съдебната практика приема също, че неоспорването на определено обстоятелство не е равнозначно на неговото признаване, поради което и в този случай ищецът следва да докаже претенцията си. Отнесено към иска за ревандикация това означава, че в тежест на ищеца е да докаже факта на владение /държане/ на имота от ответника, а последният следва да установи наличието на основание за това. Следователно, мълчанието на ответника не е равнозначно на признаване или установяване по безспорен начин на факта, обуславящ уважаването на ревандикационната претенция в осъдителната й част. Наличието на нотариален акт за собственост на ответниците по иска не създава презумпция, че ползващите се от акта лица са във владение на имота, нито води до разместване на доказателствената тежест по този въпрос, както смятат касаторите.
Съобразявайки се с тълкуването от съдебната практика на разпоредбата на чл. 127 ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че не е установено ответниците Г. да упражняват фактическа власт върху имота, липсва и признание от тях на този факт, а положителен извод по този въпрос не може да се направи и от решението по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ по гр. д. № 3337/2005 г. на Софийския градски съд – с него срещу Г. и други лица е уважен установителен иск за собственост на 1/6 ид. ч. от спорния имот, предявен от К. и И. В. – процесуални правоприемници на ищцата В. Л., и от В. В.. С оглед изложеното изводът на въззивния съд за неоснователност на иска за ревандикация в осъдителната му част е съобразен със съдебната практика и не е налице основание касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество.
В частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено по иск за установяване нищожност на замяна, извършена от Т. комисия, по силата на която С. А. Ч. е придобил ливада с площ 4 900 кв. м. в [населено място] – Б. м. „При р.”, касаторите не са поставили въпроси, по които искат допускане на касационно обжалване. На това основание и съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1530/2006 г. на Софийския градски съд в частите, с които: 1. обезсилено е решението от 10.02.2006 по гр. д. № 4336/1998 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен иск за установяване нищожност на замяна, извършена от Т. комисия, по силата на която С. А. Ч. е придобил ливада с площ 4 900 кв. м. в [населено място] – Б. м. „При р.”; 2. същото първоинстанционно решение е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на имот № 996, к. л. 542 по кадастралния план на [населено място] от 1974 г., м. „М. л.”, с площ 1 030 кв. м., предявен срещу държавата и общината и 3. в частта, с която в сила е оставено решението от 10.02.2006 по гр. д. № 4336/1998 г. на Софийския районен съд в частта за отхвърляне на иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на имот № 996, к. л. 542 по кадастралния план на [населено място] от 1974 г., м. „М. л.”, с площ 1 030 кв. м., предявен срещу К. Н. Г. и В. Р. Г., и без уважение е оставено искането за отмяна на н. а. № 73/1986 г. и н. а. № 156/1987 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: