О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
София, 26.11.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Емил Марков
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1125 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Банка Пиреос България“АД против Решение № 7430 от 07.11.2017г. по в.гр.д.№ 14982/2016г. на СГС, ГО, 2 състав. Въззивната инстанция е потвърдила решението, с което първоинстанционният съд е признал за установено по предявения иск от С. К. против „Банка Пиреос“АД, че клаузите на чл.5,ал.3 от договор за кредит срещу ипотека №3175/2006 и клаузите на чл.1,ал.1 и ал.2; на чл.2,ал.1 и ал.3 от Анекс № 1 към договор за кредит срещу ипотека № 3178/2006г. са нищожни като неравноправни. Банката е осъдена да заплати сумата 4 789.04евро – платена въз основа на нищожни клаузи по договор за кредит № 3175/2006г. лихва за периода 21.12.2006г. до 11.12.2010г., както и сумата 3 722.75 евро – недължимо платена разлика между размера на предварително уговорените анюитетни вноски с Анекс №1 и заплатените от ищцата за периода от сключването му до датата на завеждане на исковата молба -11.12.2010г.-11.04.2012г. Отменила е решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5,ал.2 от договора за кредит срещу ипотека № 3175/2006 и е прогласила тази клауза за нищожна като неравноправна.
С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е и очевидно неправилно. Твърди се, че въззивната инстанция не е обсъдила въведените от банката – въззивник възражения за нарушение от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.146 ГПК. Касаторът счита, че процесният договор за кредит няма характер на потребителски договор, тъй като е отпуснат за покупка и на магазин – с инвестиционна цел. Оспорва се правилността на извода, че банката не е доказала, че обявените за нищожни клаузи не са индивидуално уговорени и се поддържа, че тежестта за доказване на този факт е на ищеца по спора, както и, че „няма как да не са индивидуално уговорени в анекса процесните клаузи, при положение, че касаят конкретния случай“. Поддържа се, че обявените за нищожни като неравноправни клаузи попадат в изключенията по чл.144 ЗЗП. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите
1/Относно задълженията на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл.146 ГПК при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК обоснована с посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Твърдението е че въззивната инстанция не е обсъдила наведеното от банката-въззивник възражение за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.146 ГПК и се поддържа, че в конкретния случай по делото не е съставен доклад нито от първоинстанционния съд нито от въззивния съд. Поддържа се, че процесния договор за кредит не е потребителски.
2/За процесуалните задължения на въззивната инстанция и следва ли тя да обсъди всички наведени от страната оплаквания срещу първоинстанционното решение и да обсъди доказателствата по делото при същата допълнителна предпоставка, чието наличие се обосновава с посочени актове по чл.290 ГПК.
3/Относно спазването на разпоредбите на чл.20 ЗЗД, според които съдът „е бил“ длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните, да търси действителна им воля и какви са правилата за тълкуване на договорите при същата допълнителна предпоставка – противоречие с решението по т.д.№ 856/2009г. на 4 г.о. на ВКС. Въпросът е насочен към изводите на въззивната инстанция за неравноправност на клаузата на чл.5,ал.2 от договор за кредит срещу ипотека 3175/2006г. и клаузата на чл.2,ал.1 от Анекс №1.
При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с отсъствие на съдебна практика се иска допускане на обжалването по въпросите:
4/Относно квалифицирането и разграничението на индивидуално и неиндивидуално договорена клауза, в случай на подписване на анекс, който се отнася само до страните по договора за кредит.
5/Следва ли да се приема за неравноправна клауза по договор за кредит или анекс, в която се определя размера на приложимия лихвен процент.
6/Има ли качеството на потребител физическо лице, което с отпуснат кредит закупува търговски обекти магазини, които не са за задоволяване на жилищни нужди.
В писмен отговор ищцата С. К. оспорва допустимостта на подадената касационна жалба. Счита, че въззивното решение не подлежи на касационен контрол като постановено по търговски спор с цена на иска до 20 000лв. Излага и съображения за отсъствие на предпоставките за допускане на касационното обжалване и за основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни- ищецът е обжалвал отхвърлянето на частта от установителния иск, а ответникът – уважаването на установителните искове и уважаването на осъдителните.
Приела е, че в чл. 5, ал. 2 от договора за кредит е уговорен начинът на формиране на дължимата лихва: като сбор от тримесечния „юробор“, но не по-малко от 0,25 % плюс надбавка от 6,9 %, т.е., че лихвата е формирана от два компонента – постоянен, в размер на 6,9 %, представляващ възнаграждение за банката, и променлив – тримесечния „юробор“, но не по-малко от 0,25 %, който не зависи от търговеца. Въззивната инстанция е подложила на систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП при отчитане и на целта на закона. Приела е, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия; тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ- да е ясен начинът на формиране на лихвата и при настъпването на тези обстоятелства, да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва. Обосновала е, че ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Формиран е извод, че оспорената клауза на чл.5,ал.2 не отговаря на така определените изисквания. Обосновано е, че в нея са предвидени обстоятелствата, при които лихвата може да се променя едностранно от банката /ако 3-месечният „юробор“ достигне нива с 0.25 % по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец/, което не зависи от волята на кредитора, но прилагането на едностранната промяна е поставено изцяло в зависимост от волята на банката: опосредено е от изричен акт на банката и не е налице автоматизъм на промяната; липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т.е. за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула; не само, че не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса „юробор“, а и е установена изрична забрана за намаляване на лихвата под първоначално уговорения размер от 2.5 % плюс надбавка от 6.9%. Обоснован е краен правен извод, че клаузата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор е изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателите, който е обусловил отмяната на първоинстанционното решение по този иск и признаване клаузата на чл.5, ал.2 от процесния договор за нищожна като неравноправна.
По наведените в жалбата на банката възражения срещу първоинстанционното решение за уважаване на установителните искове, съставът на СГС е приел за неоснователен довода, че след като кредитът е отпуснат за закупуване на магазини, договорът няма характер на потребителски. Мотивирал е, че съгласно легалната дефиниция, дадена с разпоредбата на чл.4 ЗПК -отм. договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане и страни по него са потребителя и кредиторът. Посочил е, че съгласно легалната дефиниция на понятието, дадена в разпоредбата на ал.2 от чл.5 ЗПК – отм. потребител е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, което обосновава приложимостта на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Мотивирано е, че тежестта да се докаже, че страната по договора за кредит срещу ипотека действа в рамките на своята професионална или търговска дейност е на ответника в настоящето производство и той не е ангажирал доказателства в тази насока.
Решаващият въззивен състав е изложил и подробни съображения по довода на банката за приложното поле на разпоредбата на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП. Мотивирал е, че съгласно трайноустановената съдебна практика уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Акцентирал е, че ако методът на изчисление на съответния лихвен процент не съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори; че ако между страните не е постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя и потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестно по смисъла на чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Обсъдени са подробно и са счетени за неоснователни доводите на банката-въззивник срещу основателността на осъдителните искове. Обосновано е, че изчислението на размера на лихвите, които кредитополучател дължи, следва да се извърши въз основа на конкретно договореното по отношение на лихвените проценти – лихвения процент на тримесечния „юрибор“ към 26-то число на всеки месец плюс 6,9 % надбавка, въз основа на който вещото лице е изчислило размера на вноската, което е следвало да бъде заплащана от кредитополучателя.
Неоснователна е тезата на ответника в касационното производство за недопустимост на касационната жалба поради необжалваемост на въззивното решение на основание чл.280,ал.2,т.1, предл второ ГПК с оглед цената на предявените искове. Приетото разрешение по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 888/2015г. на 1 то.о на ВКС е, че установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем. Поради това становището на ответника, че установителните искове са оценяеми с цена под 20 000лв. е неправилно. Тъй като осъдителните искове са обусловени от установителните искове, обжалваемостта на решението по последните предпоставя и обжалваемост на решението по осъдителните.
Без каквато и да е обосновка касаторът се позовава на очевидна неправилност ва въззивното решение. Наличието на самостоятелното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280,ал.2, предл.последно ГПК също следва да бъде обосновано и аргументирано с ясни твърдения в какво се състои и изразява този очевидно тежък, квалифициран състав на неправилност. Отсъствието на съображения, с които да е обосновано приложното поле на въведеното с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол обуславя неоснователността на искането за осъществяване на такъв контрол.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първите три въпроса от изложението произтича от обстоятелството, че формулираните нямат правна характеристика, а са твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция – необсъждане на възражения, на оплаквания на страната, на доказателствата по спора и несъобразено с правилата на чл.20 ЗЗД тълкуване на договора. Наличието на такива евентуални нарушения е извън преценката, осъществявана в производството по чл.288 ГПК. Основанията за допускане на касационното обжалване и касационните основания не са тъждествени. Съгласно указанията в ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за конкретното дело не може да бъде извеждан от твърденията на касатора, от сочените от него факти и обстоятелства, от възприетата от него фактическа обстановка и от оплакванията му за неправилност. Отсъствието на характеристиката на правен такъв, съобразно селективните критерии, въведени с т.1 на посоченото тълкувателно решение обуславя неоснователността на искането за допускане на касационния контрол.
Неправилна е тезата на касатора във връзка с първия въпрос, че въззивният съд е следвало при изпълнение на задълженията си за отстраняване на допуснати от първоинстанционния нарушения на чл.146 ГПК да извърши доклад по делото. Това виждане е в пряко противоречие с разясненията по т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивната жалба на ответника е въведен единствено довод, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че банката не е доказала, че оспорените като неравноправни клаузи не са уговорени индивидуално. Въззивникът е твърдял, че тежестта за доказване на този факт е на ищеца и че в доклада по чл.146 ГПК не се съдържат изрични указания в тази насока. Същевременно не са наведени доводи, че поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада тази страна не е могла да предприеме процесуални действия по посочване на относими доказателства. В доклада на първоинстанционния съд се съдържат ясни указания относно доказателствените задължения, а съдът не разполага с процесуална възможност да указва на страната, че изложените твърдения и представените доказателства не са достатъчни, за да докажат тезата й.
При формулирането на втория въпрос касаторът не посочва кои други оплаквания /извън довода за нарушение от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.146 ГПК/ са останали необсъдени от въззивната инстанция и кои доказателства не са били взети предвид при постановяване на въззивния акт. Несъгласието на касатора с тълкуването на клаузата на чл.5,ал.2 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/2006, дадено от въззивната инстанция не може да послужи като основание за допускане до касация.
При необосноваване на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по посочените въпроси безпредметно е обсъждането дали е налице въведената в изложението допълнителна предпоставка към тях.
Дори да бъде счетено, че въззивната инстанция е била сезирана с поставения в изложението четвърти въпрос, изключено е и наличието на въведената от касатора допълнителна предпоставка – т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. В Решение № 65 от 06.07.2018г. по т.д.№ 1556/2017г. на 1 т.о. на ВКС е даден отговор на въпроса дали предоговарянето на договора за кредит чрез подписване на анекс към него предпоставя автоматично извод, че оспорените като неравноправни клаузи се приемат за индивидуално договорени. Даденият отговор е че в такава хипотеза, на общо основание подлежи установяването им като индивидуално уговорени. Несъстоятелна и в очевидно противоречие с разпоредбата на чл.146,ал.4 ЗЗП е и тезата на касатора, че доказателствената тежест, че клаузите не са индивидуално договорени е на потребителя. Изводите на въззивната инстанция във връзка с тълкуването на характера на уговорките в анекса и във връзка с доказателствената тежест за установяване индивидуалното договаряне в потребителските договори е в синхрон с трайно установената съдебна практика.
Петият въпрос е некоректно поставен, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е по правния проблем за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент.
Необосновано е и искането за допускане на обжалването по последния въпрос от изложението, при формулирането на който касаторът не държи сметка, че процесния кредит е отпуснат за покупка и довършителни работи на апартамент с гараж и два магазина, както и игнорира правните доводи на въззивната инстанция, че тежестта за доказване на обстоятелството, че страната по договора за кредит действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, е на търговеца, а последният не е ангажирал такива доказателства в процеса.
С оглед изхода на производството, касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски – сумата 4 000 лв., уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е становището на касатора в молбата от 05.11.2019г., че отсъстват доказателства за заплащане на възнаграждението – в договора /л.47 от материалите по делото на ВКС/ изрично е посочено, че сумата е заплатена в брой.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 7430 от 07.11.2017г. по в.гр.д.№ 14982/2016г. на СГС, ГО, 2 състав.
Осъжда „Банка Пиреос България“АД да заплати на С. М. К. сумата 4 000 лв. /четири хиляди лева/ разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: