О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
София, 30.10.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1793 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 7.12.2017 год. по гр. д. № 2133/2017 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 2458 от 16.06.2017 год. по гр. д. № 4643/2017 год. на Варненския районен съд /погрешно посочено в диспозитива като постановено на 16.06.2016 год. по гр. д. № 2458/2017 год. с оглед уточняване на обжалвания съдебен акт по указание на съда с молбата на Г. В. Г. от 8.09.2017 год., приложена на л. 18 от въззивното производство/. С него е прието за установено по отношение на М. Г. М. и С. Г. С., в качеството му на наследник на починалата в хода на процеса Ц. С. И., че Г. В. Г. не е собственик на реална част от ПИ № 500.48 по ПНИ на местността „С. л.” – земеделска земя, в землището на [населено място], [община], одобрен със заповед № РД-11-7706-113 от 1.04.2011 год. на областния управител на област В., с площ на тази реална част от 552 кв. м., повдигната в кафяв цвят на приподписаната от съда комбинирана скица 2, приложена на л. 116 от гр. д. № 12724/2015 год. на В., при граници на частта: от две страни път на [община] – 500.179, останалата част от НИ № 500.48 и НИ № 400.422.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Г. В. Г., чрез пълномощника му адв. В. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което се приеме за установено по отношение на страните, че ищците М. Г. М. и С. Г. С. не са собственици на спорния имот, представляващ реална част от новообразуван имот № 500.48 по ПНИ на м. „С. л.”, целият с площ от 900 кв. м. Касаторът претендира присъждане на разноските по делото /евентуалното искане за намаляване на присъдените в негова тежест такива е оттеглено с молба от 12.03.2018 год. след дадени указания/.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, като се позовава на противоречието на обжалваното решение с приложените по делото съдебни решения, с които той е признат за собственик на спорния имот. Изложени са съображения по същество на спора за собственост с искане за отмяна на обжалваното решение и вместо това се постанови друго, с което се приеме за установено, че ищците не са собственици на спорния имот.
Ответниците по касационната жалба – М. М. и С. С., чрез пълномощника им адв. Н. Г., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване поради формално позоваване на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Липсва обосновано изложение на коя задължителна съдебна практика и на такава на ВКС противоречи въззивното решение, както и в какво се изразява значението на решението за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и липсват формулирани правни въпроси, по които се поддържа противоречиво произнасяне с практиката. Искането е за недопускане на касационното обжалване, евентуално за потвърждаване на въззивното решение като правилно и кореспондиращо с цитираната съдебна практика. Претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните относно релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, намира следното:
Позовавайки се на разясненията на ТР № 8/ 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГК на ВКС, въззивният съд приел наличието на правен интерес за ищците от търсената защита срещу ответника с предявения отрицателен установителен иск за собственост на спорния имот, представляващ реална част от НИ № 500.48 по ПНИ, обоснован от неприключилата процедура по възстановяване на собствеността върху земеделски имот на техния наследодател, представляващ част от предоставения по ПНИ такъв на ползвател по параграф 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, чийто правоприемник е ответникът по иска, сега касатор. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е уважен, въззивният съд, въз основа на установената от техническата експертиза идентичност на част от признатия на ищците с решение от 1997 год. на поземлената комисия земеделски имот на наследодателя им с реална част от НИ 500.48 по ПНИ с площ 552 кв. м., приел, че за последната ответникът не може да се легитимира като собственик на основание релевираното от него придобивно основание покупко-продажба по нот. акт № 6/2017 год. Предвид оспорените права на праводателите му ответникът, сега касатор е следвало да установи наличието на предпоставките за трансформиране правото на ползване, предоставено на праводателя на неговия праводател – Г. С. А., което не е осъществено от събраните доказателства, в т. ч. и решението по адм. д. № 128/97 год. на В.. От приетата техническа експертиза е установено, че спорният имот се намира на разстояние повече от 10 км. от крайбрежната ивица, но на по-малко от 30 км. от [населено място] – град с население повече от 300 000 души, представляващо пречка към релевантния момент предоставеното му право на ползване върху имота да се трансформира в право на собственост на основание параграф 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Представеното съдебно решение в административното производство по жалбата на ползвателя, както и това, с което е отхвърлен иск за собственост, предявен срещу касатора от трето лице, не обвързва ищците, поради което и при липса на доказателства относно претендираното от ответника по иска право на собственост предявеният срещу него отрицателен установителен иск за спорния имот е уважен.
Изводът е обоснован от преценката на съда на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните по предприетата искова защита, поради което и съображенията на касатора относно легитимацията на ищците като собственици на имота с представеното решение на поземлената комисия са неотносими. Предмет на спора е отричаното от ищците право на ответника, сега касатор, поради което и конкуренцията в правата е разрешена въз основа на доказателствената тежест на страните при предявения отрицателен установителен иск и въз основа събраните доказателства, като проверка на правилността в настоящето производство не може да се осъществява. Доводите на касатора за обратното са неоснователни.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното решение, следва да изхожда от формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, като не разполага с правомощие да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата или изложението, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че липсата на поставени в изложението на касатора правни въпроси, както и невъзможността такива да се изведат от доводите за неправилност на решението, са достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване поради липса на общата предпоставка за това, съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение. Това обосновава неотносимост и на съображенията за противоречие със съдебната практика, каквато впрочем не е и посочена от касатора. Относно представените в хода на разглеждане на делото съдебни решения произнасянето на съда касае съществото на спора за правото на собственост, произнасянето по който предпоставя наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Позоваването на касатора в изложението му на значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което би имало постановяването на правилен съдебен акт, също не може да обоснове релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не покрива изискванията за наличието му, съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – не се сочат нито правни въпроси, нито необходимост от разглеждането им с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, нито за осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито е налице позоваване на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде същата осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Посочените формални аргументи за необходимост от постановяване на правилен съдебен акт, с който касаторът да бъде признат за собственик, освен неотносим към предмета на спора /каквото впрочем е и формулираното искане в касационната жалба за постановяване на ново решение, с което да се приеме, че ищците не са собственици на имота/, не представляват предвиденото в закона основание за допускане на касационно обжалване в сочената хипотеза.
При този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за платеното адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лв., съгласно представените два договора за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1841 от 7.12.2017 год. по гр. д. № 2133/2017 год. по описа на Варненския окръжен съд по подадената от Г. В. Г. от [населено място], общ. В. д., област В., чрез пълномощника му адв. В. С. от [населено място], касационна жалба против него.
Осъжда Г. В. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ. В. д., област В. да заплати на М. Г. М. от [населено място],[жк], вх. 2, ет. 6, ап. 16 и на С. Г. С. от [населено място], [улица], вх. „Е”, ет. 1, ап. 113 разноски за платеното адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лв./петстотин лева/ на всеки от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: