8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
София, 04.11.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2606/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № І-31-107/17.06.2014 г. и решение от 04.09.2014 г. по чл. 247 ГПК, двете по гр. д. № 25927/2013 г., Софийският районен съд осъдил И. Е. С. и О. Х. С. да предадат на Л. С. В., Б. М. Д. и М. М. Ф. владението на дворно място, съставляващо имот с идентификатор 68134.2044.1008 по кадастралната карта, а по отношение на Д. О. С. признал за установено, че ищците са собственици на имота и отхвърлил иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменил н. а. № 29/25.09.2012 г., вписан с акт 82, том ХLVІ, № 19986/25.09.2012 г. в Агенцията по вписванията – София, с който И. Е. С. е призната за собственица на имота на основание придобивна давност.
С решение № 1250/10.02.2016 г. по гр. д. № 15878/2014 г. на Софийския градски съд това решение е отменено в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен и вместо него искът е отхвърлен.
В частта по иска срещу Д. О. С. първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от ищците, които искат то да бъде отменено като неправилно- касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно допускане на касационното обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
От ответниците е постъпил писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК те са подали насрещна касационна жалба, която искат да бъде разгледана само при положение, че бъде допусната за разглеждане жалбата на ищците.
Ищците са изразили становище, че насрещната касационна жалба е недопустима, евентуално – неоснователна.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че ищците се легитимират за собственици на основание наследствено правоприемство от Д. А. В., починала на 09.04.2001 г., с наследник по закон ищцата Л. В., и Н. А. /А./ Д., починала на 24.06.2010 г., с наследници по закон ищците Б. Д. и М. Ф., като наследодателите са придобили имота чрез договор за покупко-продажба по н. а. № 195/1961 г., който не е нищожен, и съдебна делба-спогодба от 1964 г.
По правопрекратяващото възражение на ответниците – съпрузите И. и О. С., че са придобили имота по давност, съдът съобразил изяснените в правната теория и в съдебната практика признаци на владението: да е постоянно, т. е. фактическата власт върху вещта и държанието й като своя да нямат случаен характер, а да изразяват воля трайно да се държи вещта; непрекъсвано – да не е било прекъсвано за повече от шест месеца; спокойно – да не е установено с насилие; да е явно, т. е. да не е по скрит начин и да е несъмнително – да няма съмнение в намерението на владелеца да упражнява фактическата власт за себе си, и приел, че в разглеждания случай тези признаци са налице и ответниците са доказали твърдяното придобивно основание.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Представят съдебни решения, с които се обосновават, че поставените правни въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, но не излагат аргументи относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставят въпросите:
1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните в процеса, както и да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на атакуваното първоинстанционно решение и в частност, при преценка основателността на направено възражение за давност достатъчно ли е обсъждане само на свидетелските показания или те следва да бъдат ценени при съпоставка и анализ на всички събрани по делото доказателства;
2. относно приложението на чл. 172 ГПК при преценка на свидетелските показания на лице, вероятно заинтересовано от изхода на делото и налице ли е задължение на съда при извършването на тази преценка да съобрази наличието или липсата на противоречие между показанията на този свидетел и останалите събрани по делото доказателства;
3. значението на деклариране на имота и заплащане на данъци за него като манифестиран израз на намерението за своене на имота като част от фактическия състав на придобивната давност;
4. дали при липса на несъмнени данни за началото на установеното владение може да тече давностен срок за придобиване на собственост;
5. дали непреместването на оградата по границата между собствения на владелците имоти и този, който твърдят, че са завладели и придобили по давност, и запазването на старата порта, чрез която е останало възможно осъществяване на достъпа до имота, е основание да се отхвърли възражението за придобиване по давност;
6. дали щом не е препятстван достъпът до имота до смяната на оградата преди няколко години, може да се приеме, че е налице цялостно и явно отблъскване на фактическата власт на собственика;
7. достатъчно ли е ползването на имота и попълването му в кадастъра от страна на ответниците като действия, които да представляват манифестиране на намерение за своене, за да бъде възражението за давност прието за основателно;
8. при направено възражение за давност, следва ли съдът да обсъди спецификата на имота като незастроен такъв и по какъв начин тази специфика се отразява на действията по отношение на имота, които могат да се считат за установено владение;
9. дали при противоречиви показания на свидетелите може да се приеме, че е проведено необходимото пълно и главно доказване на възражението за давност, за да бъде прието същото за основателно;
10. дали до момента на премахването на оградата между процесния имот и съседния, закупен от ответниците, и затварянето на достъпа до имота през първоначално съществувалата портичка към улицата, извършено от ответниците през 2012 г., може да се счита, че осъществяваното от ответниците владение е било достатъчно явно и манифестирано на собствениците, за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност;
11. дали въззивният съд дължи произнасяне по основните мотиви на първоинстанционното решение, което приема за неправилно.
Поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Първият въпрос се състои от две части.
По първата част е представена задължителна съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, поотделно и в тяхната връзка, а не изолирано едно от друго, както и във връзка с възраженията и доводите на страните, и да изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо; когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на доказателства, да даде обоснован отговор; да посочи въз основа на кои доказателства намира някои факти за установени, а други – за неосъществили се; да обсъди защитните тези на страните; съблюдаването на това правило обезпечава истинността и обосноваността на фактическите констатации и правилността на решението.
Видно от мотивите към обжалваното решение, не се установява противоречие с тази задължителна съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие и с решенията по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 79 ЗС – р. № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. и р. № 220/12.06.2012 г. по гр. д. № 1118/2011 г., двете на ВКС, І-во г. о. За да достигне до извода за придобиване по давност, въззивният съд кредитирал показанията на свидетелите Р. и Й. като местни жители и съседи на спорния имот, които като такива имат преки и постоянни наблюдения през продължителен период от време; посочил, че показанията им са обективни и безпристрастно дадени в резултат на непосредствени впечатления, вътрешно непротиворечиви са и са във връзка едни с други и с останалите доказателства по делото; подкрепят се и от показанията на свидетеля Г.. Съдът не е дал вяра на свидетелите на ищците – Г., А. и С., че са посещавали имота, като при това не са възприели в него да се извършват действия по облагородяването му от други лица. Показанията на свидетеля А. съдът преценил при условията на чл. 172 ГПК поради вероятната му заинтересованост с оглед родствената връзка с ищцата В. – съпруг на нейна дъщеря, и посочил, че кредитирането им би било допустимо, единствено ако от другите данни по делото следва извод, че заинтересоваността му не се е отразила на достоверността на показанията, но такъв извод не може да бъде направен – показанията му не могат да бъдат счетени за достоверни, тъй като не се подкрепят, а се опровергават от останалите събрани доказателства. Посочил, че показанията на свидетелите Г. и С., които не са местни жители, не са достатъчно конкретни, сочат на спорадични посещения, а относно определени обстоятелства са и противоречиви, като не се подкрепят от събраните по делото доказателства.
Според касаторите противоречието със задължителната съдебна практика се състои в това, че въззивният съд не е обсъдил: доказателствата, приложени по нотариалното дело, противоречията в показанията на свидетелите по това дело и в исковото производство и обстоятелството, че молбата-декларация е подадена от тримата ответници, а нотариалният акт за собственост по давност е издаден само на името на ответницата С.; представените във въззивната инстанция снимки; декларирането на имота едва през 2012 г. след снабдяването с нотариален акт за собственост; заплащането на данъци за периода 2007-2013 г.; отмяната на заповедта за вписване на имота на името на ответниците в кадастралния регистър; наличието до 2010 г. на ограда между собствения на С. имот и спорния имот; писмото от ответника О. С. до ищците Д. и Ф.. Действително, въззивният съд не е изложил съображения по посочените доказателства, но от мотивите към обжалваното решение става ясно, че ги е счел за неотносими към основния спор – този за елементите от фактическия състав на придобивната давност. Това е така, защото, след като е посочил фактите, които приема за установени от останалите писмени доказателства и от свидетелските показания, е записал: „Други относими доказателства не са ангажирани по делото”. Трайна е практика на ВКС, че пълнотата на мотивите не предполага изброяване на всяко едно от представените доказателства – достатъчно е да е видно, че съдът е имал предвид всички доказателства, както и кои от тях е приел за неотносими към конкретния спор. В случая въззивният съд е процедирал именно по този начин и затова не може да се приеме, че поставеният процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Втората част на първия въпрос, идентичен с която е единадесетият въпрос, е : длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на атакуваното първоинстанционно решение, което приема за неправилно.
Дейността на втората инстанция беше уредена като контролно-отменителна, т. е. проверяваща по отношение законосъобразността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, при действието на ГПК от 1952 г. до изменението му съгласно публикацията в ДВ, бр. 124/23.12.1997 г., в сила от 01.04.1998 г. С посоченото изменение беше въведена правна уредба на второинстанционното производство като пълно въззивно обжалване, при което дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и без да представлява нейно повторение, я продължава, като има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество и е необходимо въззивният съд, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение. В този смисъл е задължителната съдебна практика – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, прието при действието на ГПК /отм./, но което намира приложение и при условията на ограничения въззив, каквато е правната уредба съгласно действащия ГПК /ДВ, бр. 59/20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г./. И при нея въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона, да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Такава е задължителната съдебна практика, формирана с многобройни решения на ВКС по чл. 290 ГПК /р. № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г., р. № 717 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 232/2010 г., двете на IV-то г. о., р. № 346 от 25.11.2011 г. по гр. д. № 1387/2010 г. на III-то г. о., р. № 271 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на IV-то г. о., и др./. Съобразявайки тази съдебна практика, въззивният съд не е имал задължение да изложи мотиви по правилността на основните мотиви към първоинстанционното решение, което приема за неправилно. Следвало е да изготви собствени мотиви – задължение, произтичащо от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, което е сторено и затова не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил, и липсата на обосновка съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС какво налага тази практика да бъде изоставена или променена, са пречки за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото касаторите поддържат по единадесетия въпрос.
Обсъждайки по вече посочения начин гласните доказателства и излагайки съображения защо не поставя в основата на съдебния акт показанията на св. А. /вж. мотивите по първата част на първия въпрос/, въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл. 172 ГПК, представена от касаторите: съпоставил е показанията на двете групи свидетели, мотивирал се е защо според него свидетелите на ответниците имат най-преки, непосредствени и дълготрайни впечатления и защо техните показания са обективни и безпристрастно дадени. Показанията на свидетелите по нотариалното дело не могат да послужат като основание за доказателствени изводи, защото не са дадени в исковото производство с участието и на двете страни по спора за собственост. С оглед изложеното, не се установява да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения втори въпрос.
Според касаторите въззивният съд е мотивирал извода си за доказаност на възражението за придобиване по давност и с установеното по делото, че през 2012 и 2013 г. ответниците са заплатили данъци за имота за периода 2007-2013 г., и поставят третия въпрос така: значението на деклариране на имота и заплащане на данъци за него като манифестиран израз на намерението за своене на имота като част от фактическия състав на придобивната давност.
Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е посочил заплащането на данъци от ответницата С., но не му е придал такова значение, каквото му придават касаторите. Затова и не се установява решението да противоречи на задължителната съдебна практика, че плащането на данъци не е такова действие, с което се демонстрира намерението за своене и се отблъсква владението и че намерението за своене не се изчерпва с декларирането на имота и плащането на данъци за него.
При същата предпоставка е поставен и седмият въпрос: достатъчно ли е ползването на имота и попълването му в кадастъра от страна на ответниците като действия, които да представляват манифестиране на намерение за своене, за да бъде възражението за давност прието за основателно. Според касаторите на този въпрос въззивният съд е отговорил положително, в отклонение от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. От прочита на мотивите обаче е видно, че изменението в кадастралния регистър през 2012 г. със заповед на началника на С., когато са заличени данни за предишни регистрирани собственици и са регистрирани данни за И. С. като собственик въз основа на нотариален акт за собственост по давност № 29/2012 г., не е взето предвид при формиране на извода по възражението за придобивна давност.
Следователно, поставените трети и седми въпроси не са обуславящи изхода на спора и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице.
Четвъртият въпрос е: дали при липса на несъмнени данни за началото на установеното владение може да тече давностен срок за придобиване на собственост. Той е поставен при предпоставка, каквато не се установява по делото, защото въззивният съд е приел, че непосредствено след закупуването на съседния имот – през 2000-та година, ответниците са предприели действия по разчистването на процесния имот от клони, саморасла растителност, от изхвърлените в него битови и строителни отпадъци, постепенно засадили в имота цветя и дръвчета, а по-късно изградили и солидна ограда с бетонна основа. Установявайки по този начин началото на владението, съдът по-нататък приел, че като последица от упражняваното непрекъснато, явно и спокойно владение през период от време, по-дълъг от десет години, ответниците са придобили правото на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС преди предявяване на ревандикационния иск – на 17.06.2013 г., поради което и противопоставеното срещу иска защитно възражение е основателно. Едновременно с придобиване на собствеността от ответниците, ищците са изгубили своето право на собственост съгласно чл. 99, пр. 1 ЗС и не се легитимират за собственици, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Като поставен в несъответствие на данните по делото, четвъртият въпрос не е обуславящ изхода на спора и не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Петият въпрос е: дали непреместването на оградата по границата между собствения на владелците имоти и този, който твърдят, че са завладели и придобили по давност, и запазването на старата порта, чрез която е останало възможно осъществяване на достъпа до имота, е основание да се отхвърли възражението за придобиване по давност.
Сходен на горния е десетият въпрос: дали до момента на премахването на оградата между процесния имот и съседния, закупен от ответниците, и затварянето на достъпа до имота през първоначално съществувалата портичка към улицата, извършено от ответниците през 2012 г., може да се счита, че осъществяваното от ответниците владение е било достатъчно явно и манифестирано на собствениците, за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност.
По тези въпроси също не може да се допусне касационно обжалване, защото те не са правни по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са фактически, тъй като касаят една от многото възможни хипотези на действия, които подлежат на преценка, за да се отговори на въпроса налице ли е владение или не е и осъществени ли са всички признаци на владението. Тази преценка е винаги конкретна, с оглед на всички обстоятелства по конкретното дело, затова не е възможно да се даде еднозначен отговор на поставените въпроси, съответно – да се изследва противоречие между въззивното решение и представената съдебна практика; не може и да се приеме, че поставеният десети въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, която предпоставка касаторите поддържат като специално основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, но не го обосновават.
Същият характер има и шестият въпрос: дали щом не е препятстван достъпът до имота до смяната на оградата преди няколко години, може да се приеме, че е налице цялостно и явно отблъскване на фактическата власт на собственика.
Според т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС само правният въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, може да обоснове допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Въпроси 5, 6 и 10 не са такива и по тях касационно обжалване не може да се допусне.
Осмият въпрос е: при направено възражение за давност, следва ли съдът да обсъди спецификата на имота като незастроен такъв и по какъв начин тази специфика се отразява на действията по отношение на имота, които могат да се считат за установено владение.
Касаторите са развили тезата, че владението на спорния имот, който е незастроен, не предполага никакви конкретни фактически действия, с изключение на обезопасяването му и достъпът до него, и представят съдебна практика за владение, осъществявано върху незастроени имоти. Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика. Посочил е, че непосредствено след закупуването на съседния имот ответниците са предприели действия по разчистването от клони, саморасла растителност, от изхвърлените в него битови и строителни отпадъци, постепенно засадили в имота цветя и дръвчета, а по-късно изградили и солидна ограда с бетонна основа. Като е установил конкретните действия, чрез които се дава израз на владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС на незастроения спорен имот, въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика по конкретни правни спорове, чийто изход е съобразен с данните по съответното делото. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Деветият въпрос е: дали при противоречиви показания на свидетелите може да се приеме, че е проведено необходимото пълно и главно доказване на възражението за давност, за да бъде прието същото за основателно. Представената съдебна практика не е по този въпрос, а в нея е изразено безпротиворечиво застъпваното становище, че елементите от фактическия състав на чл. 79 ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и главно доказване. В разглеждания случай въззивният съд е направил преценка относно наличието на всички признаци на владението, включително съобразявайки тежестта на доказване при иска по чл. 108 ЗС. Претендираното от касаторите противоречие, като условие за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е налице.
Ответниците по касация не са заявили искане за присъждане на разноски и не са представили доказателства да са сторили такива по водене на делото във Върховния касационен съд.
Поради това, че касационната жалба, подадена от ищците, няма да бъде допусната до разглеждане по същество, на основание чл. 287, ал. 4 ГПК няма да бъде разгледана и насрещната касационна жалба, подадена от ответниците по иска.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1250/10.02.2016 г. по гр. д. № 15878/2014 г. на Софийския градски съд по касационната жалба, подадена от Л. С. В., Б. М. Д. и М. М. Ф..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба срещу въззивното решение № 1250/10.02.2016 г. по гр. д. № 15878/2014 г. на Софийския градски съд, подадена от И. Е. С. и О. Х. С..
Определението в първата част е окончателно, а във втората подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: