О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
София, 01.11.2017година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №1408/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] [населено място] против решение №7 от 15.02.2017г. по т.д. 530/2016г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице пердпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и обжалваното ершение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. По първото основание е поставил въпросът – „ В чия тежест е доказването на обстоятелството, че упражняваната фактическа власт върху имот е държане, а не владение и може ли съдът да приеме, че е налице държане при липса на категорични доказателства за това”. Страната е поддържала оплакване, че в обжалваното решение не била коментирана презумпцията по чл.69 ЗС и в тази връзка е развил разбиране за противоречие с изброени решения на ВКС., обосноваващи определяне на доказателствената тежест за този факт.Поставен е въпросът „ Може ли владението да бъде предадено неформално, или следва да бъде изразено явно съгласие за това” . Сочено е противоречие с решение № 3/16г. на ВКС, І т.о., с което, според касатора е било обосновано, че предаване на владението не е формален акт. Поставен е въпросът- „Дали строителството на имот със собствени средства или участието в строителството на имот върху чужда земя, извършване на довършителни работи и/ или подобрения в него, представляват действия по открито и явно владение на имота”. В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени още пет въпроса, свързани с това- „дали правното основание на държането може да се изведе от непротивопоставяне на собственика, задължителна ли е съда дадената по уважен частичен иск правна квалификация, при липса на спор между страните за качеството владелец, може ли съдът да определи друга правна квалификация, какви са правомощията на съда при неточно изготвен доклад от първата инстанция, можело ли да се приеме, че упражняващия фактическа власт е лицето извършило подобренията и как се произнася съдът когато първата инстанция е нарушила процесуалните права на страните”. Лаконично са направени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като общо и кратко е заявено, че по някои от въпросите имало практика задължителна за съдилищата, а по други нямало, без да се конкретизира по кои то тях е налице такава практика. В заключение отново са възпроизведени въпросите. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., първият поставен въпрос не е релевантен. Този извод произтича от това, че същият не е свързан с решаващите мотиви на състава, а с оплакването от страната за неправилност на решението. Извън това, че за същото липсва уточнение относно правния интерес на собственика да твърди, че лицето осъществило подобрения в имота му е владелец т.е разполага с права по чл.71 и чл.72 ЗС, за разлика от държателя, който може да претендира единствено обезщетение за подобрения по реда на чл.59 ЗЗД, респ.чл.61ЗЗД, то следва да се приеме, че тези доводи на страната са извън въведения с исковата молба пердмет на спор, доколкото в същата ищецът е поддържал, че е имал качеството на държател и в тези рамки, съобразно задължението си за разглеждане на предявеният иск са се произнесли и съдилищата. По отношение на твърдението, че съдът не е разглеждал презумпцията на чл.69 ЗС в каквато връзка са пояснени и другите въпроси, се налага извод, че въззивният съд се е съобразил изцяло със заявеното в исковата молба, което не е оспорено при разглеждане на делото от първостепенния съд от ответника по иска – настоящ касатор, а именно, че ищецът е бил държател на имота т.е. не е имал намерение да свои. Съдът изрично е посочил, че същото е отразено и в доклада по делото, приет без възражения, а и освен това, с оглед данните по спора липсват дори индициращи факти, установяващи твърденията на ответника, че заелият неговия имот е бил владелец, още повече, че в договора между тях изрично е установено, че владението следва да се предаде след сключване на окончателен договор за продажба. Заемането на имота е възприето от решаващият състав, като такова осъществено не въз основа на предварителния договор, което би презюмирало качеството добросъвестен владелец. Съдът изрично е посочил, че едва с въззивната жалба е направен довод за това, че ищецът е бил владелец, а не държател, като такъв довод липсва при разглеждане на делото пред първата инстанция. В същият смисъл и с горните пояснения относно приетото от съда, вторият и третият въпрос също не са релевантни, тъй като се основават именно на недоказаните, въведени с възивната жалба твърдения на касатора, а не на правноустановени по делото факти. Или при така поставените въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът не установява с така поставените въпроси общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Останалите въпроси, поставени с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са общи, хипотетични, свързани с оплакването на страната за неправилност на акта, а не с решаващите изводи на въззивния съд или с неговото процедиране. Но дори и от тях да бъде изведен релевантен въпрос то налице би било единствено общото основание.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК изисква касаторът да установи, че конкретно формулиран правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото оплакване за неправилност на акта, нито лаконичното и вътрешно противоречиво отбелязване, че по част от поставените въпроси имало задължителна практика, а по други нямало, без уточняване и развиване на съображения в тази връзка. Следователно, така въведен довода е ирелевантен спрямо посочения допълнителен критерий и поради това, че наличието на задължителна практика изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на БАС. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъда присъдени поисканите и установени разноски в размер на 4000лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7 от 15.02.2017г. по т.д. 530/2016г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 4000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: