О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
София, 10.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.дело № 2362/2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на “Банка ДСК” ЕАД, [населено място], против определение № 2354 от 15.07.2019 г. по ч.гр.д. № 3254/2019 г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците по частната касационна жалба – Г. Х. и Х. К., чрез процесуалният си представител -адв. М. П. – А., оспорват наличието на предпоставки за допускане на жалбата до касационно обжалване, излагайки доводи в този смисъл. Евентуално считат жалбата за неоснователна, позовавайки се на разпоредби от Регламент (ЕС) № 1215/2012 относно подведомствеността по този вид спорове, практика на Съда на Европейския съюз и недействителност на клаузата за компетентност на българския съд в процесния договор за кредит. Правят искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на релевантните норми от европейското законодателство. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София, е отменил протоколно определение от 21.03.2019 г. по гр.д. № 6679/2018 г. на СГС, с което е оставено без уважение възражението на Г. Х. и Х. К. за неподведомственост на спора, поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа и да се произнесе по повдигнатия спор и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия, съобразно дадени указания. За да постанови този резултат, въззивният съд е отчел, че физическите лица – ответници имали качеството на потребители, тъй като договорът за кредит бил сключен за цел, извън търговската или професионалната им дейност, като счел обстоятелството, дали предоставените по договора парични средства ще служат за закупуване на движими вещи (стоки) или недвижим имот, за правно ирелевантно досежно определяне на качеството „потребител“, щом стоката или услугата задоволява лични нужди. Оттук е изведено разбиране за приложимост на компетентността, указана в чл. 18, т.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 , която съвпада с тази по чл. 4, т.1 от същия – спорът следва да бъде разгледан от съда на тази държава-членка, в която се намира местоживеенето на ответниците като потребители. Съдът е извършил преценка, че представените доказателства за удостоверяване на местоживеенето на двамата ответници са негодни, доколкото чл. 185 ГПК изрично изисква документи на чужд език да се представят придружени с точен превод на български език, заверен от страната. Прието е, че този процесуален въпрос следвало да се реши от първостепенния съд, поради което върнал делото на СГС за изясняване на местоживеенето на ответниците.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е поставил следните въпроси: 1. „Следва ли да се счита, че недвижимият имот е стока във връзка с тълкуването на чл. 17, ал.1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, предвиждащ защитна компетентност при договори, представляващи форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки?“, 2. „Следва ли да се счита, че доколкото е сключен договор за дългосрочен кредит, лицето има качеството на потребител независимо от елемента „местоживеене“ и попада в защитата, предоставена от правилата за компетентност на съда по местоживеене на потребителя (чл. 17, ал.1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012)?“. Като основание е поддържано и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Частният касатор по първия въпрос е поддържал произнасяне на въззивния съд в противоречие със съдебната практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение по дело 150/77 Betrand vr. Ott и решение по дело C-99/96 Hans-Hermann Mietz срещу Intership Yachting Sneek BV. По втория въпрос е поддържал произнасяне в противоречие с решения на Съда на Европейския съюз по дело C-218/12 Lokman Emrek vs. Vlado Sabranovic и по дело C-190/11 Daniela Mьhlleitner vs Ahmad Yusufi. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено с оглед липса на практика на ВКС по формулираните въпроси. Частният касатор е извел разбирането си за очевидна неправилност на постановения акт, поради това, че съдът „включил” недвижимите вещи в понятието „стоки“ по смисъла на Регламент ЕС № 1215/2012, като е развил това свое разбиране с оглед прочита му на Директива № 1999/44/ЕО, чл. 8 от Регламент ЕС № 1215/2012 и правната доктрина. Частният касатор в тази наскоа е развила и съображения за неприложимост на Регламент (ЕС) № 1215/2012 към процесния случай, защото считал, че недвижимите имоти са изключени от обхвата на понятието „стоки“ в Регламента. Евентуално е поддържал, че дори и да се приложат нормите на последния във връзка с подведомствеността, приложима би била разпоредбата на чл. 7, т. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 , а не на чл. 17, т. 1, б. „б“ от същия.
Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Тези изисквания, обуславящи наличието на общия критерий за допустимост на касационното обжалване, не са осъществени по отношение на формулираните въпроси.Решаващите изводи на въззивния съд, обосновали атакуваното определение, са свързани с установяване на качеството „потребител“ на физическите лица – ответници и с направеното от последните възражение за неподведомственост на българския съд във връзка с данни за тяхното местоживеене извън страната. Съдът е счел за необходимо събирането на годни доказателства, установяващи факта на местожителството им, от първоинстанционния съд. Или първият поставен въпрос е неотносим към тези решаващи изводи на състава, още повече, че въззивният съд не го е разглеждал. Вторият въпрос също не обосновава общо основание, тъй като решаващият състав е обсъдил качеството „потребител“, но не го е разгледал извън елемента „местоживеене“, в какъвто смисъл е поставеният въпрос. Напротив, именно необходимостта от установяване на местоживеенето на ответниците е обусловила отмяна на протоколното определение на СГС.
Извън това, не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Решенията на Съда на Европейския съюз, на които страната се позовава са неотносими: Решението по дело С-150/77 е с предмет тълкуване на понятието „продажба на стоки на изплащане чрез вноски“ съгласно чл.13 от Брюкселската конвенция от 27.09.1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, което понятие се съдържа в чл.17, т.1, “а“ от Регламент (ЕС) 1215/2012, а тази разпоредба не е обсъждана от въззивния състав като приложима при определяне на компетентността. Решението по дело С-99/96 също не съдържа произнасяне по тълкуването на счетената за приложима от Апелативен съд София разпоредба – тази на чл.17,т.1, “б“ във връзка с договор за кредит за закупуване на недвижим имот, а касае договор за продажба на изплащане чрез вноски – т.е. също е относимо към хипотезата на чл.17,т.1,б.“а“ от Регламента, която не е обсъждана от въззивния състав. Правната уредба, предмет на решението по дело C?190/11, е изцяло неотносима към конкретния казус. В мотивите към решение по дело C-218/12 действително се разглежда тълкуване на разпоредбите на чл. 15, т. 1, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 44/2001, идентична с релевантната норма на чл. 17, т. 1, б. „в“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, но в следващите параграфи, Съдът посочва, че това тълкуване не следва да противоречи на целите на Регламента, а именно защитата на потребителите, които са считани за по-слабата страна по договори, сключени между тях и търговци. Доколкото обаче изясняването на предпоставките за приложение на Регламент (ЕС) № 1215/2012 към процесния случай не са изследвани от въззивния съд, тъй като същите са предмет на произнасяне от СГС, едва след като последният установи местоживеенето на ответниците с годни доказателствени средства в условията на състезателност, не може да се приеме, че с решението по дело C-218/12 на Съда на Европейския съюз, касаторът обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не е налице допълнително поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За допускане до касационно обжалване в тази хипотеза, частният касатор следва да установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието или на възприетото от ОСГТК на ВКС тълкуване, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационно обжалване не следва да се допусне и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Както се приема във вече формираната съдебна практика по приложението на тази правна норма, „очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им,събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.
Искането на ответниците по частната касационна жалба за отправяне на преюдициално запитване не може да бъде уважено.
Задължение за националния съд за отправяне на преюдициално запитване възниква само ако за решаването на конкретния правен спор е необходимо да се приложи общностна норма, която е неясна, в зависимост от това „дали решение на общностната юрисдикция е необходимо, за постановяване на нейното решение” – чл.267 ДФЕС. Поради изложените съображения за неоснователност на искането за допускане на частното касационно обжалване, не е налице „решаване на делото“ по смисъла на чл.628 ГПК и отправяне на искане за преюдициално заключение е безпредметно, тъй като с недопускане на обжалването, производството по спора приключва с влизане в сила на обжалвания въззивен акт.
Насрещната по частната касационна жалба страна претендира разноски. Освен положителен за страната резултат, предпоставка за уважаване на тази претенция е доказано извършване на разноски в производството, съобразно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Страната не е представила никакви доказателства в този смисъл, поради което разноски не се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2354 от 15.07.2019 г. по ч.гр.д. № 3254/2019 г. на Апелативен съд София.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г. Х. и Х. К. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: