8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
[населено място] ,26.11.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври , две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1220/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на В. К. З. против решение № 183/19.01.2018 г. по т.д.№ 5134/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1326/05.07.2017 г-. по т.д.№ 1414/2017 г. на Софийски градски съд, с което е обявено за изпълнимо, по искане на „Ю Би Ес Швейцария„АГ спрямо В. З., на територията на Република България, окончателно съдебно решение на Окръжния съд в Лугано, постановено на 29.02.2016 г. по дело OR 2012.262 и Корекция на окончателно решение на Окръжния съд в Лугано от 01.03.2016 г.. С обявеното за изпълнимо на територията на Република България решение е осъден В. З. ,солидарно със „ Стил Комодитис „ АД , да заплати на „Ю Би Ес Швейцария„ АГ сумата от 10 000 000 щ.д. плюс лихви в размер на 5 % , считано от датата на подаване на исковата молба и до изплащане главницата, както и са присъдени в негова тежест разноски за производството в общ размер на 245 000 шв.франка. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие със закона – чл.34 т.1 и чл.35 пар.1 вр. с чл.45 пар.1 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението по граждански и търговски дела , подписана в Лугано на 30.10.2007 г. / насетне в текста сочена като Конвенцията /. Като нарушение на съдопроизводствените правила се визира отказът на въззивния съд да допусне писмени доказателства по делото, позовавайки се на „ обхвата на проверката „ , която дължи , но с който отказ касаторът намира нарушено правилото на чл.43 пар.3 от Конвенцията, според който жалбата срещу решението по молбата за декларация за изпълнимост следва да бъде разгледана в съответствие с процесуалните правила за състезателните производства. Така страната твърди, че е била лишена от единствената възможна защита – пред въззивния съд, доколкото производството пред първоинстанционния не се осъществява с нейно участие. Твърди се и непроизнасяне по въведени с жалбата доводи, в противоречие със задължението на съда по чл.269 пр.второ ГПК. Неправилно, според касатора, едва с решението си въззивният съд е квалифицирал възраженията му, като такива относно съществуването на претендираното пред чуждестранния съд материално право, отказвайки на това основание да ги разгледа, като неотносими. Страната счита, че правната квалификация на възраженията му е следвало да се даде предварително и с доклада на въззивния съд , с оглед което и да се гарантира правото й на защита срещу тяхната неправилност. Сочи се нарушена разпоредбата на чл.3 пар.1 от Конвенцията, като недопустимо е дерогирана международната компетентност на българския съд, тъй като според тази разпоредба срещу лица с местоживеене в държава, обвързана от Конвенцията, могат да бъдат предявявани искове пред съдилищата в друга държава ,обвързана от Конвенцията , единствено ако са спазени правилата на раздел ІІ – VІІ от дял ІІ на Конвенцията , чието спазване касаторът отрича. Оспорва се произтичаща от чл.23 на Конвенцията компетентност на съда в Лугано. Оспорва се и мотива на въззивния съд, че навежданите във връзка с оспорване на компетентността доводи на касатора предпоставят преразглеждане на фактическите констатации на съда на държавата по произход.Този извод се сочи в противоречие с чл.45 вр. с чл.35 пар.1 от Конвенцията , който допуска сезираният съд да откаже признаването и допускането до изпълнение при некомпетентност на съда по произход. Недопустимо според страната е да се отрече правото на сезирания, с искане за признаване изпълнението на чуждестранното решение, български съд да извърши самостоятелно и суверенно тълкуване на приложимите правила на Конвенцията. Признаване изпълнението на решение на съд, нямащ съответната международна компетентност, според касатора се явява в противоречие с императивни норми и принципи , както на обществения ред в Република България, така и с Хартата на основните права на Европейския съюз. Нарушение на обществения ред на Република България се обосновава и с факта на признаване изпълнението на чуждестранно решение, основано на неистински / съставен с измама / документ – запис на заповед.Съставянето му от банката – кредитор страната сочи в грубо нарушение на императивните норми на чл.563 и чл.564 от ТЗ / приложимия материален закон по записа на заповед /, както и на свръхповелителни норми на обществения ред, според които длъжниците отговарят само за поети лично от тях задължения.
Ответната страна – „Ю Би Ес Швейцария„АГ – оспорва касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване, с подробни съображения, взети предвид при преценка обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Акцентира на обстоятелството, че въпросите са формулирани подвеждащо и превратно на решаващите изводи на въззивния съд и като такива не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да уважи иска на „Ю Би Ес Швейцария„АГ, за обявяване за изпълнимо, по искане на „Ю Би Ес Швейцария„АГ спрямо В. З., на територията на Република България,окончателно съдебно решение на Окръжния съд в Лугано, постановено на 29.02.2016 г. по дело OR 2012.262 и Корекция на окончателно решение на Окръжния съд в Лугано от 01.03.2016г., на основание на чл.38 от Конвенцията, въззивният съд е приел, че в изпълнение на чл.40 пар.3 от същата са приложени документите по чл.53 от Конвенцията – копие на съдебните решения, със заверка за тяхната автентичност, както и сертификат по чл.54 по образец, съгласно приложение V.Приел е, че в производството пред него – по чл.43 от Конвенцията – могат да се обсъждат само основанията за отказ или отмяна на декларацията за изпълнимост,визирани в чл.34 и чл.35 от Конвенцията, като при никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане на чуждестранното съдебно решение по същество / чл.45 пар.2 / . Намира, че жалбоподателят В. З. е обосновавал основание за отказ, по смисъла на чл.34 т.1 от Конвенцията – противоречие на признаваното за изпълнение решение на основни правила от правовия ред в Република България, позовавайки се на : признаване права на ищеца въз основа на неистински документ /запис на заповед, който жалбоподателят твърди да е съставен от ищеца, вкл. досежно посоченото място за плащане и отрича да го е подписвал в качеството на авалист на издателя – „ Стил комодитис „ АД / , по недействителна сделка и при неспазване на основния принцип на правовата държава – за дирене на обективната истина в гражданския процес. Под основни правила на правовия ред на Република България въззивният съд е приел, че не се касае за всички правни норми, дори не всички императивни правни норми, а само за тези, с които се охраняват основните ценности и принципи на публичната политика и интереса на държавата, в която се иска обявяване на решението за изпълнимо. От преждеизложените обстоятелства, на които страната основава довода си за наличие на основание за отказ по чл.34 т.1 от Конвеницията, въззивният съд е счел за относимо единствено възражението за нарушаване принципа за дирене на обективната истина, но е приел, че такова не се установява , доколкото не се доказва препятстване на процесуалните му права и защита в исковото производство пред съда в Лугано. Каква е обективната истина, извън установеното от същия съд , съобразно забраната на чл.45 пар.2 от Конвенцията, въззивният съд е приел за недопустимо да изследва, с което е обосновал и отказ по доказателствените искания на жалбоподателя, за представяне на писмени доказателства. Възраженията за недействителност на записа на заповед въззивният съд е квалифицирал като относими към преценката по същество на чуждестранния съд по материалноправния спор, която не е в обхвата на произнасянето му. Оплакването на жалбоподателя, че определената от съда на държавата по произход компетентност противоречи на публичната политика на Република България и Европейския съюз, съдът е счел неоснователно, позовавайки се на чл.35 пар.2 от Конвенцията, според който, при проверката на основанията за компетентност по параграф 1 на същия член , сезираният съд е обвързан от фактическите констатации, на основата на които съда на държавата по произход е определил своята компетентност или в настоящия случай – въз основа на фактическата констатация за действителен запис на заповед, с местоизпълнение на задължението по същия – в Мано, Швейцария. Съдът се е обосновал и с чл.35 пар.3 пр. второ от Конвенцията, според който, критерият за публична политика, посочен в чл.34 т.1 не може да се прилага по отношение на правилата относно компетентността. Изложил е съображения и за неотносимост на възраженията за липса на компетентност, съобразно чл.5 / съда по местоизпълнение на сделката / и чл.23 от Конвенцията / предвид постигната между страните уговорка за компетентния съд /, тъй като никоя от разпоредбите не е част от раздели 3, 4 или 6 на дял ІІ от Конвенцията.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ Какво е съдържанието на доклада на съда, разглеждащ жалбата по чл.43 пар.3 от Конвенцията и прилагат ли се за него тълкувателните постановки за ограниченията в доклада на въззивния съд, приети с т.2 на ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/ Изключва ли обхвата на проверката на националния съд по жалбата доказателствени искания на ответника, срещу който е допуснато изпълнение на чуждестранното решение и доказване на твърдените основания за отказ от признаване и допускане на изпълнение ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 3/ Длъжен ли е съдът по жалбата да обсъди всички доводи в нея от значение за твърдените основания за отказ от признаване и допускане изпълнението на чуждестранното съдебно решение ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 51 по гр.д.№ 4621/2015 г. на ІІІ г.о. и реш.№ 146 по т.д.№ 2687/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС. Страната поддържа и основание по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, възпроизвеждайки касационното основание за неправилност – съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довело до лишаване страната от право на защита пред националния съд по жалбата, в противоречие със задълженията му по чл.43 пар.3 от Конвенцията – да разгледа жалбата в съответствие с процесуалните правила за състезателните производства. Очевидна неправилност се твърди досежно извода на съда за „постигната между страните уговорка за компетентен съд„, предпоставило, според страната, съществено накърняване на правата му като ответник делото да бъде разгледано от съд по местоживеенето му, което право е изрично уредено в чл.2 пар.1 от Конвенцията, чл.4 ал.1 т.1 КМЧП във връзка с чл.3 пар.2 от Конвенцията.
Всеки от формулираните въпроси е неотносим към съдържанието на решаващите изводи на въззивния съд, поради което не удовлетворява изискването за правен, съобразно т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващите изводи на съда се основават на преценката му, че въведените от ответника възражения предпоставят преценка за правилност по същество на чуждестранното решение, въз основа проверка правилността на фактическите констатации по делото, каквато преценка за съда по жалбата е запретена от нормата на чл.45 пар.2 от Конвенцията. Съдът е преценил, че обстоятелства, относими към преценка на основание за отказ по чл.34 т.1 от Конвенцията, вкл. тълкувайки понятието „ публична политика „, аналогично на „обществен ред„ на Република България , не са заявени, както и че прилагане на критерия за обществен ред по чл.34 т.1, въз основа нарушаване правилата относно компетентността, е недопустимо, съгласно чл.35 пар.3 от Конвенцията. По мотивирането на основание за отказ по чл.35 от Конвенцията, съдът е приел, че противоречие с визираното в раздели 3,4 и 6 на дял ІІ, упоменати в пар.1 на разпоредбата, не се установява, както и че по начало проверката на компетентността / при това само посочената в пар.1 / следва да се извърши въз основа на фактическите констатации, на основата на които съдът на държавата по произход е определил компетентността си – чл.35 пар.2, в съответствие със забраната за пререшаване на материалноправния спор, съгласно чл.45 пар.2 от Конвенцията.
Първият от формулираните въпроси е предпоставен от тезата на касатора, че неправилно възраженията му / за недействителност на записа на заповед / са квалифицирани като такива по правилността на решението на съда на държавата по произход, вместо като такива по наличието на основания за отказ по чл.34 и чл.35 вр. с чл.45 от Конвенцията. Тази квалификация на съда, от друга страна, препятствала приемането на доказателствата на ответника във въззивна инстанция, което е предпоставило втория формулиран въпрос. Следователно, самата страна обосновава въпроси, по съдържание относими към касационен довод за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, чрез несъгласието си със съдържанието на развитите от съда п р а в н и д о в о д и , по тълкуване и приложение на закона, относно специфичния предмет на проверка в производството по жалба по чл.43 от Конвенцията, което е напълно различно касационно основание по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Това само по себе си ирелевира значението на отговор на така поставените въпроси, по отношение правния резултат.И да би извършил доклад, както и да би приел доказателствата на ответника, приложени към въззивната жалба / впрочем относими само към довода за недействителност на записа на заповед и правните последици на същата /, въззивният съд не би достигнал до различен правен резултат, тъй като настоящият не е предпоставен от доказването на фактите, а обоснован само от твърдението им , с оглед приложението на чл.45 пар.2 от Конвенцията. По начало въззивният съд не е обосновал извод, че в производството пред него са недопустими нови доказателства, нито е отказал приемането им, с оглед липсата на предпоставки по чл.266 ГПК и съобразно ограниченията, посочени в ТР № 1/2013 г. по тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите заобикалят действителното основание за постановения отказ за приемане на доказателства, което само по себе си изключва характеристиката на твърдяното процесуално нарушение / дори да би имало такова / като съществено, санкционирането на което да е от значение за правния резултат.
По аналогични съображения не удовлетворява общия селективен критерий и третия от формулираните въпроси, тъй като отново не кореспондира с процесуалното поведение на съда. Същият е разгледал всички наведени от ответника – въззивник доводи, но отказал да ги подведе към фактическия състав на основанията за отказ по чл.34 и чл.35 от Конвенцията, в рамките на които е приел ограничена компетентността си по жалбата. Следователно не е налице нарушение на чл.269 пр. второ ГПК. Несъгласието на страната с правните доводи на съда не обосновава само по себе си както съществено нарушение на съдопроизводствени правила, така и порок на съдебното решение.
Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК.Настоящият състав е имал повод да тълкува понятието „очевидна неправилност„, съобразявайки кумулирането й с принципа за селекция на касационните жалби, като приема, че същата предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма , което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма ,когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед горепосоченото, както и предвид съображенията , изложени по повод формулираните от страната въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав намира, че предложеното от страната обосноваване на „очевидната неправилност” не кореспондира с никоя от преждеизложените възможности. Произнасянето на въззивния съд е в пълно съответствие с императивната норма на чл.45 вр. с чл.34 и чл.35 от Конвенцията. Въззивният съд не е ограничил или препятствал защитата на страната, по отношение на последващо счетени с решението му за релевантни, към основанията за отказ по чл.34 и чл.35 от Конвенцията, факти, приемайки ги за недоказани. В този смисъл, състезателният характер на производството не е бил компрометиран. Възприетата от съда на държавата по произход уговорка за компетентен съд се основава на фактически констатации, с които и съобразно императивната разпоредба на чл.35 пар.2 от Конвенцията въззивният съд е бил обвързан, въпреки че чл.23 от Конвенцията не попада в обхвата на контролирана по жалба срещу решението за признаване изпълнение на чуждестранното решение компетентност на съда на държавата на произход / чл.34 пар.1 от Конвенцията /, какъвто довод въззивният съд кумулативно е изтъкнал. Но и по начало, това е само съпътстващо определеното основание за компетентността на съда в Лугано – по договора за финансиране между ищеца и „Стил комодитис„АД, докато по конкретното правно основание на задължаването на ответника – записа на заповед, с място на плащане в Мано, Швейцария – е определена компетентност по реда на чл.5 ал.1 б.”а” от Конвенцията.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183/19.01.2018 г. по т.д.№ 5134/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. З., на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на „Ю Би Ес Швейцария„ АГ разноски за настоящото производство, в размер на 23 469,96 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: