1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
София, 26.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2709 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Ж. К. и К. Г. К., подадена чрез адв. С. Е., АК – Я., против решение № 44 от 12. 04. 2019 г. по гр. д. № 37/2019 г. на Ямболския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 731 от 23. 11. 2017 г. по гр. д. № 405/2017 г. на Ямболския районен съд в частта, с която е уважен предявеният от М. Й. А. срещу К. Г. К. и И. Ж. К. иск по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху 3/4 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], съставляващ поземлен имот с идентификатор …. по одобрената кадастрална карта на града, с площ от 567 кв.м., и е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, н.а. № …. г. на нотариус Е. Щ. за 3/4 идеални части от признатото право на собственост върху имота. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, неправилна преценка на свидетелските показания, липса на мотиви, съответстващи на изискването на чл. 236 ГПК, както и поради необоснованост на фактическите изводи. Сочи се и несъобразяване с ТР № 11/2012 г. при преценка доказателствената стойност на издадения в полза на ответниците нотариален акт № 109/2013 г. В частта потвърждаваща първоинстанционния акт в частта по иска по чл. 537, ал. 2 ГПК се поддържа и недопустимост на решението, тъй като заявената претенция била за прогласяване нищожността на нотариалния акт, поради постановяването му при нарушение на чл. 79, ал. 1 ГПК, а не за отмяната му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. Й. А. изразява становище за неоснователност на същата, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Обжалваното въззивното решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция по чл. 294 ГПК след връщането му с решение № 13 от 30. 01. 2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, 1 г.о. за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, чрез посочване на придобивния способ, по силата на който ищцата твърди, че наследодателят й Й. Д. Г. е придобил собствеността върху процесния имот. Указанията са изпълнени, като в предоставения й от съда срок ищцата е заявила, че баща й Й. Д. Г. и майка й П. Н. Г. към 1977 г. (смъртта на Й. Г.) са били придобили по давност процесния имот, като са упражнявали владение върху същия в продължение на повече от десет години. В имота е имало изградена жилищна сграда, в която ищцата е родена и в която е преминал целият брачен живот на родителите й. Към владението на родителите й е присъединено и владението на дядо й по бащина линия Д. Г.. След смъртта на баща й ищцата е придобила по наследство от него 1/2 ид.ч., а след смъртта на майка й притежаваната от последната 1/2 идеална част е придобита от ищцата – 1/4 ид.ч. и от брат й Н. С. С. (син на майка й от предходен брак) – 1/4 ид.ч.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 108 ЗС, съставът на въззивния съд е приел, че ищцата е собственик на 3/4 ид.ч. от процесния имот, като е придобила 1/2 ид.ч. по наследство от баща си Й. Г., поч. 9. 05. 1977 г., и 1/4 ид.ч. по наследство от майка си П. Г., поч. 4. 04. 2009 г. Към 9. 05. 1977 г. наследодателите Й. и П. Г. са били придобили собствеността върху имота по давност, чрез упражнявано от тях владение, към което е присъединено, на осн. чл. 82 ЗС, и владението на дядото на ищцата Д. Г., осъществявано от 1935 г. до смъртта му през 1975 г. Владението било явно, непрекъснато и необезпокоявано.
Тези изводи са основани на събраните гласни доказателства – показанията на свидетелите М., У., С. У. и Т., които са кредитирани като логични, еднопосочни и безпристрастни, базирани на продължителни и непосредствени впечатления и според които имотът бил ограден и застроен с къща и работилница (дюкянче), в него живеело семейството на Й. и П. Г. (установено е с писмени доказателства, че двамата сключили граждански брак на 19. 01. 1965 г.) и там била родена и отгледана ищцата. След смъртта на Й. и П. Г. имотът не е изоставян. Майката на ищцата първоначално живеела там, след като къщата започнала да се руши се преместила да живее в [населено място], но продължила да наглежда имота, сеела по нещо, почиствала двора от трева. След смъртта на П. Г. за имота се грижила ищцата. Отдавала го под наем на трети лица за обработване и отглеждане на различни продукти (през 2010 г. – 2011 г. на С., полицай и началник на полицията в селото), поръчвала е на единия от свидетелите (У.) да пръска имота, за да не буренясва и да не се развъждат змии. През 2016 г. ищцата видяла, че дворът е изоран. Ответникът й заявил, че го купил от наследници, а след справка се установило, че се е снабдил с нотариален акт. В разписния лист към регулационния план от 1995 г. като собственик на имота е записан бащата на ищцата Й. Д. Г., известен и с фамилията Р. (Р.).
Прието е за недоказано възражението на ответниците К. за придобиване правото на собственост върху имота по давност, като верността на извода на нотариуса в н.а. № …. г., издаден по обстоятелствена проверка, е приета за оборена от събраните от ищците доказателства. Ангажираните от ответниците по иска доказателства не обосновават извод за упражнявано от тях владение върху имота в продължение на десет години преди предявяване на иска (8. 02. 2017 г.). Прието е, че показанията на свидетеля С. У. са неконкретни – същият е заявил, че К. ползвал имота, но не знае от кога и колко години. Показанията на свидетелката Ц., сестра на ответника, според които баща й Г. К. и брат й К. К. са се грижили за имота в продължение на петнадесет години, са преценени при условията на чл. 172 ГПК, предвид заинтересоваността й с оглед близката родствена връзка с ответника, и не са кредитирани, поради противоречието им с всички останали гласни и писмени доказателства (показанията на свидетелите М., У., С. У. и Т., записването на имота като собствен на ответника в кадастралните регистри едва през 2013 г.).
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:
1. Допустимо ли е да се предявява нов иск с уточняваща молба, подадена в изпълнение указанията на съда.
2. Допустимо ли е съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, вместо по предявения иск за нищожност на нотариалния акт.
3. Дали изводът на нотариуса в констативен нотариален акт за собственост би могъл да се счете за неверен, а легитимиращото действие на акта за оборено само въз основа на част от събраните гласни доказателства, без да се обсъждат писмените такива и тези по нотариалната преписка.
4. Дали при оспорване извода на нотариуса в издаден констативен нотариален акт за собственост оспорващата страна следва да ангажира доказателства за спиране или прекъсване на придобивния давностен срок, текъл в полза на титуляра на акта. Какви обстоятелства и в какъв обем трябва да бъдат изследвани от съда при това оспорване. Как и с какви доказателства се установява наличието на воля за владение.
Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 184/11. 10. 2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, определение № 52 от 4. 02. 2019 г. по гр. д. № 2609/2018 г. на ВКС, 1 г.о. и с „практиката по чл. 290 ГПК“.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставените въпроси.
Първия и вторият въпроси касаят решението в частта му по иска по чл. 537, ал. 2 ГПК. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради постановяването му по непредявена претенция. От исковата молба, уточняваща молба вх. № 3313/28. 02. 2017 г., уточняваща молба вх. № 10062/27. 06. 2017 г. и уточняваща молба вх. № 937/13. 02. 2019 г. е ясно, че отмяната на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт за собственост се иска като последица от уважаване на иска за собственост и признаване правото на собственост на ищцата върху процесния имот, а не поради нищожност на нотариалното удостоверяване по чл. 576 ГПК. Искането за отмяна на акта е конкретизирано с молбата от 28. 02. 2017 г. Като е квалифицирал същото по чл. 537, ал. 2 ГПК и е отменил издадения в полза на ответника нотариален акт до размера на признатите на ищцата права съдът се е произнесъл в рамките на сезирането и в съответствие със заявената претенция, а не по непредявен иск. Действията на съда съответстват на практиката на ВКС, обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК, според която разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК урежда правна последица от уважаването на иска за материалното право, засегнато от охранителния акт (напр. решение № 138 от 21. 05. 2013 г. по гр. д. № 799/2012 г., 2 г.о.), както и на указанията по приложението на нормата, дадени с ТР № 11/2013 г. на ОСГК на ВКС, според които нотариалният акт се отменя когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост.
Третият въпрос не е решен в противоречие с решение № 184 от 11. 10. 2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, 1 г.о. Изводът за възникнало в полза на ищцата право на собственост на заявените придобивни основания и за неосъществено в полза на ответниците придобивно основание давност е основан на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, а не само на част от свидетелските показания, каквито оплаквания правят касаторите.
Четвъртият въпрос в частта му, касаеща спиране и прекъсване на давностния срок, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Възражението на ответниците за придобивна давност е прието за неоснователно, поради недоказване на твърдението им за осъществявано владение върху имота. След като съдът е приел, че в тяхна полза не е започнал да тече придобивен давностен срок, то въпросът за спиране течението на срока или прекъсването му не е от обуславящо значение.
Останалата част от четвъртия въпрос – какви обстоятелства трябва да бъдат изследвани от съда при оспорване на констативен нотариален акт за собственост и с какви доказателства се установява владение не са решени в противоречие с определение № 52 от 4. 02. 2019 г. по гр. д. № 2609/2018 г. на ВКС, 1 г.о. Определението е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не формира становище на състава по даден правен въпрос. По гр. д. № 2609/2018 г. е постановено решение № 95/10. 06. 2019 г., с което е прието, че при спор за собственост, когато се оспорва легитимиращият ефект на констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност (давност и наследство), съдът следва да съобрази множество обстоятелства: началото на давностния срок, вида на владението – добросъвестно или недобросъвестно, кога настъпва ефектът на придобивната давност според ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, дали давността е изтекла приживе на наследодателя или след неговата смърт, дали приживе наследодателят е предал владението на някои наследници или не, дали след смъртта на наследодателя някои от наследниците са установили самостоятелно владение върху целия имот със съгласие на останалите или са отблъснали тяхното владение – ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, дали наследодателят е упражнявал фактическата власт в съвладение с някои от наследниците си и дали имотът е придобит от него в условията на съпружеска имуществена общност. Изводите във въззивното решение не противоречат на така формираното становище. Всички обстоятелства, които са относими към въведените от страните придобивни основания и са от значение при преценка верността на извода на нотариуса в издадения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт, са обсъдени и преценени в мотивите към решението.
По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото жалбоподателите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на М. Й. А. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 44 от 12. 04. 2019 г. по гр. д. № 37/2019 г. на Ямболския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 731 от 23. 11. 2017 г. по гр. д. № 405/2017 г. на Ямболския районен съд в частта, с която са уважени предявените от М. Й. А. срещу К. Г. К. и И. Ж. К. искове по чл. 108 ЗС и по чл. 537, ал. 2 ГПК.
ОСЪЖДА К. Г. К. и И. Ж. К. да заплатят на М. Й. А. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: