О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
София 27.06.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 429/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Е. М., [населено място], подадена чрез адв. Е. П., против решение № 2294/07.09.2018 г. по гр.д. №5200/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 3792/30.05.2017 г. по гр.д. № 11329/2013 г. на Софийския градски съд, искът с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД против Столична община за обезщетение на претърпени неимуществени вреди е отхвърлен над сумата от 7 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от насрещната страна – Столична община, подадена от процесуалния представител ст. юрисконсулт Ж. К., в който е изразено становище за неоснователност и недоказаност на жалбата. Заявена е претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Обжалваното въззивно решение е постановено по предявен от В. Е. М. против Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от вещ – клон, паднал от дърво в парка „Вл. Заимов“ в град София, предявен за сумата от 26 000 лв. Първоинстанционният съд е намерил иска за основателен и доказан за сумата от 15 000 лв. и го е отхвърлил до пълния предявен размер. Срещу първоинстанционното решение са постъпили въззивни жалби и от двете страни в производството. Въззивният съд е счел, че жалбата на ответника Столична община е основателна, а справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените и претендирани с исковата молба неимуществени вреди се равнява на сумата от 7 000 лв. Посочил е, че на 22.04.2013 год., докато В. Е. М. преминавала през парка „Вл. Заимов“ в град София върху нея паднал огромен клон от едно от дърветата край алеята, а от удара били наранени главата, гърба и крайниците и. От удара тя изгубила съзнание и бил откарана в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ ЕАД. Няколко дни след инцидента продължавала да изпитва болки и страдания, наложило се да спазва постелен режим, имала нужда от придружител. На 26.04.2013 г. поради силните болки в главата, крайниците и гърба В. Е. М. е посетила отново лечебното заведение, където и били направени рентгенография на гръбначните прешлени и на раменната става. Въззивният съд е установил посочените обстоятелства като е извършил съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства, както и заключенията по изслушаните експертизи. Приел, че се осъществява фактическият състав на гаранционно-обезпечителната деликтна отговорност по чл. 49 ЗЗД. Служителите на Столична община, в чиито преки задължения се включва поддържането на дървесната растителност на парка, са допуснали клонът на дървото да падне сам и да увреди В. Е. М., поради което е налице противоправно бездействие, а вината им съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага. Вредите са установени от показанията на свидетелите, че В. Е. М. е претърпяла силни болки през първите две седмици след злополуката, а около три месеца е изпитвала по – леки болки, които не са и давали възможност да изпълнява обичайните си задължения, преживяла е силен стрес, довел до психологическо разстройство, безсъние и нервност. От заключенията по изслушаните единични и тройни СМЕ се установява, че е получила сътресение на главния мозък като израз на лека телесна увреда, контузия на меките тъкани на главата, туловището и крайниците, като тежестта на търпените болки и страдания се категоризира като лека и са търпени около 2-3 месеца. Перспективите са за пълно възстановяване, без неблагоприятни последици. Въззивният съд е посочил, че вредата – изгубване на вкус като последица от претърпяната злополука не е наведена като твърдение в исковата молба, нито в първото по делото заседание, нито по пътя на изменение на иска, следователно като по-късно заявено обстоятелство твърдението за нея е преклудирано. В допълнение е отбелязал и че вещите лица не са дали категорично заключение, че твърдяното от ищцата увреждане за загуба на усещане за вкус е в пряка причинна връзка с претърпяната злополука. При тези данни въззивният съд е намерил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените и доказани неимуществени вреди от ищцата, причинени вследствие на противоправното виновно поведение на служителите на ответника, се равнява на сумата от 7 000 лв., тъй като размерът на обезщетение следва да се определи съгласно принципите на справедливостта и съразмерността, като не следва обезщетението да се превръща в своеобразна пазарна цена или санкция за причинителя на увреждането.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че въпросът дали съдът следва да взема предвид при формиране на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД всички установени в хода на производството вреди по предявен иск за пълна обезвреда е разрешен в противоречие с решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. по описа на ВКС. Не е налице общо основание за допускане до касационно обжалване, тъй като поставеният въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. В атакуваното решение е прието, че доводите и твърденията за вреди, засягащи вкусовите рецептори на пострадалата са преклудирани, тъй като не са заявени своевременно от нея в исковата молба, първото съдебно заседание или по реда на изменение на иска. Трайно и последователно е разбирането, че предметът на иска се определя от изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум, а основанието на иска е съвкупността от фактите, обуславящи възникването на спорното материално право. Конкретните твърдения на факти за вреди, претърпени от ищцата се преклудират с исковата молба, евентуално с уточнението и, като могат да бъдат изменяни само по реда на чл. 214 ГПК. Това разрешение е мотивирало крайната воля на въззивния съд, а поставен въпрос в този смисъл липсва. Жалбоподателката се е позовала и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като пита дали при преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът взема предвид обществено-икономическите условия в страната като обективно съществуващо обстоятелство и следва ли да посочи какви конкретно са те, какво се включва в тях, какво приема, че са и по какъв начин те влияят на определянето на размера на обезщетението. Формулираният въпрос е общотеоретичен и не кореспондира с конкретно правно разрешение на въззивния съд, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване съгласно изискванията на процесуалния закон. При това положение не е необходимо да се изследва наличието на специалното основание. За изчерпателност може да се посочи, че бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не би било достатъчно, за да се мотивира защо повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За настоящия състав не съществува съмнение за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Липсва основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са изложени и никакви конкретни доводи от страна на касатора във връзка с претендираното основание.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение и определени по реда на чл. 37 ЗПрП в размер на 300 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2294/07.09.2018 г. по гр.д. № 5200/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. Е. М., [населено място], да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 300 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.