О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
София, 29.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети юни две хиляди и дванадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 8/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. С. като пълномощник на Г. И. В., Р. А. В. и К. Г. В., против решението на Софийски градски съд, постановено на 08.06.2011 г. по гр.д. № 9981/09 г. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по отношение на ненадлежна страна, по недопустим поради липса на правен интерес иск и за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС относно задължението на въззивния съд да провери редовността на исковата молба и да предприеме необходимите действия по отстраняване на констатираните нередовности и да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното пред него първоинстанционно решение; на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за задължението на съда да следи служебно за надлежната процесуална легитимация на страните и по въпроса за допустимостта на установителните искове за собственост; на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали е валидно съдебното решение, ако в него не е посочена датата на постановяването му и ако същото е постановено в публично съдебно заседание.
Ответниците по касация не са взели становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение да касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решение /без дата/ на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 28026/06 г., с което са отхвърлени предявените от Г. И. В., Р. А. В. и К. Г. В. против [фирма] със седалище [населено място], Д. Н. Д., В. Н. Д., С. Д. Б., А. А. М., К. Д. П. и Ц. К. П. положителни установителни искове с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК / отм./ във вр. с чл. 79, ал.1 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ УПИ ІІІ- 365 в кв. 43 по плана на [населено място], м. ”К. вада”, целият с площ по графични данни от 2 620 кв.м, при съседи: улица, имот пл.№ 434А, имот пл.№ 433, имот пл.№ 1044, имот пл.№ 367, имот пл.№ 368 и имот пл.№ 366. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че от 1975 г. до 2004 г. ищците са упражнявали фактическа власт върху имота, но със съзнанието, че той е чужд, а не е тяхна собственост. Като основание за този извод съдът е посочил обстоятелството, че през 2001 г. ищците са подали молба до Столична община за прокарване на временен път през спорния имот до техния собствен, както и твърденията им в исковата молба, че от 1990 г. до 2004 г. за изчаквали да видят дали собствеността върху имота ще бъде възстановена на някого.
Твърдението за недопустимост на въззивното решение е обосновано от касаторите с това, че към момента на предявяване на установителните искове за собственост за тях не е бил налице правен интерес от насочването им против ответниците – физически лица, тъй като последните не са притежавали право на собственост върху имота. Оттук се прави извод, че ответниците – физически лица не са били надлежна страна по спора и като не е констатирал служебно това, въззивният съд е процедирал в нарушение на т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. Тази теза е правно неиздържана. В правната доктрина и в съдебната практика трайно се приема, че процесуалната легитимация на страните се определя от изложените от ищеца в исковата молба твърдения относно спорното право, а не от действителното правно положение, което съдът ще установи едва с решението си. По установителен иск за собственост легитимирани като ответници са лицата, за които в исковата молба ищецът твърди, че оспорват претендираното от него право и спрямо които иска да бъде установено със силата на пресъдено нещо съществуването на това право. При извършването на проверка дали искът е предявен от и против надлежна страна, съдът изхожда не от доказателствата по делото, а от правното твърдение в исковата молба. За редовността на исковата молба и за допустимостта на предявения иск е без значение кой е титуляр на правото на собственост. Това е въпрос по основателността на иска, на който съдът дава отговор с решението. Поради това обстоятелство, че искът е бил предявен против физически лицата, които не са били собственици на процесния имот, не сочи нито на нередовност на исковата молба, нито на вероятна недопустимост на решението и не може да обоснове допускане на същото до касационно обжалване.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да следи служебно за надлежната процесуална легитимация на страните. Превратно касаторите интерпретират мотивите на решение № 226 от 18.03.2009 г. по гр.д. № 2541/08 г. на ВКС, ІV г.о. в смисъл, че задължение на съда е да определи кое лице е ответник по иска и в съответствие с тази констатация да предприеме необходимите процесуални действия. Съдът не може да указва на ищеца срещу кого да насочи иска си. Той има задължението, и това е посочено в цитираното по- горе решение, когато установи, че искът е насочен срещу неправосубектен ответник, който няма качеството на юридическо лице и поради това не може да бъде страна в процеса и да извършва валидни процесуални действия в него, да укаже на ищеца да насочи иска си против юридическото лице. Непрецизно в касационната жалба провосубектността и процесуалната правоспособност като правни категории се отъждествяват с материалноправната легитимация на страните. Поради това и по този въпрос въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В решение № 1017 от 21.10.2008 г. по гр.д. № 120/08 г. на ВКС, ІІІ г.о., е прието, че необходима предпоставка за предявяване на установителен иск по чл. 97 ГПК е наличието на правен интерес от търсената по този ред правна защита. В същия смисъл е даденото от въззивния съд разрешение, поради което не се установява да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за допустимостта на установителните искове по чл. 97 ГПК. В съответствие с изложените в исковата молба твърдения от касаторите, че от 1975 г. и към момента на предявяване на иска те владеят, обработват и се грижат за процесния имот като добри стопани, въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от воденето на установителен иск за собственост.
Последният правен въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е валидно ли е съдебното решение, ако в него не е посочена датата на постановяването му. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както се поддържа от касаторите, поради което не осъществява изискването на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Налице съдебна практика, създадена при действието на ГПК/ отм./, която не е загубила значението си и при действието на ГПК от 2008 г. с оглед разпоредбата на чл. 235, ал.5, изр. последно от същия, която приема, че когато съществува неяснота или съмнение относно датата, на която е постановено съдебното решение, когато това обстоятелство е от значение за упражняването на конкретни права, меродавна е датата, на която същото е било обявено в срочната книга на съда /напр. решение № 227 от 12.09.1991 г. по гр.д. № 171/91 г. на ВС, 5-чл. състав/. Касае за формален пропуск, който сам по себе си не опорочава съдебния акт и не води до нищожност на същия, тъй като може да бъде преодолян чрез справка в регистъра на съдебните решения, който е публичен.
Необосновани и противоречащи на данните по делото са твърденията на касаторите, че както решението на първоинстанционния, така и решението на въззивния съд били постановени в публични заседания на дати, на които такива не са провеждани. Тези твърдения се опровергават от протоколите за проведените съделбни заседания.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице основанията, наведени от касаторите с изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 08.06.2011 г. по гр.д. № 9981/09 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: