О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 538
гр.София, 29.06.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1440 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 197/ 19.01.2019 г. по гр.д. № 2530/ 2017 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 8445/ 22.11.2016 г. по гр.д. № 9904/ 2015 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на И. Б. И. сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. т. 3 и 4, пр. 1 и пр. 2 и т. 5, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК, ведно със законните лихви от 22.11.2012 г., като искът е отхвърлен до пълния размер от 30 000 лв.
Решението в осъдителната част се обжалва от Прокуратурата на Република България, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Касаторът счита, че решението противоречи на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. Оплакванията по същество са, че е неправилно като необосновано и постановено в противоречие на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Ответникът по касация, И. Б. И. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноски в настоящото производство.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че И. Б. И. е бил незаконно обвинен за престъплението по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1 НК. Зачел е задължителната сила на влязлата в сила присъда, с която той е оправдан за извършването на такова престъпление (чл. 300 ГПК). Пристъпил е към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди.
Въззивният съд е съобразил, че към момента на повдигане на обвинението И. Б. И. е бил на 31 години, а наказателното производство е продължило близо 17 години. Съобразил е, че първоначално наложената мярка за неотклонение е „задържане под стража“ и И. И. я изтърпява за период от близо две години. Обобщил е, че мярката е ограничила неговите човешки права, а периодът е изключително дълъг и тежък. Съобразил е също, че за повдигнатото обвинение законът предвижда наказание от три до петнадесет години лишаване от свобода. Обсъдил е доказателствата, събрани чрез заключението на съдебнопсихиатричната експертиза – такова наказателно производство е събитие с висок стресогенен потенциал и неизбежно е довело до психически стрес. Открил е проявени признаците на депресия, включително откъм емоционалната безизразност при И. И., като изградена от него защитна реакция на тревогите и породените от тях болки и страдания от притесненията за несправедливо осъждане. Обсъдил е и гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, приемайки за установено, че към момента на повдигане на обвинението и на неговото задържане И. И. има семейство – жена и малко дете. Неиздържайки на житейските изпитания, породени от незаконното обвинение, семейните отношения се разпадат, а бракът на И. И. е прекратен с развод. Въззивният съд е съобразил всички онези чувства, които ищецът е изпитвал от усещането за пропаднал живот, изпитваните от него в периода на висящност на наказателното производство ниска самооценка, раздразнителност и тревожност. Съобразил е и това, че след като първоначално наложената най-тежка мярка за процесуална принуда е била изменена, И. И. с години безуспешно си е търсил работа и страха и несигурността в бъдещето, породени от неуспеха в личния живот, ужаса от възможността за несправедливо осъждане и дългата продължителност на наказателния процес.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които ищецът е посочил в исковата молба като такива, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но за които въззивният съд е приел да е недоказано да имат връзка с незаконното обвинение – загуба на тегло, загуба на зъби и високо кръвно налягане.
При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, съдът е определил обезщетението от 20 000 лв. за адекватно на претърпяните неимуществени вреди, които са с причина незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което обезщетението е било определено в по-нисък размер.
Следователно са обуславящи процесуалноправния и материалноправния въпрос, повдигнати от касатора, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 3 и 5 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС.
Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД) и е отказал да зачете онези, за които причинната връзка с незаконното обвинение не е установена. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указания в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.
Въззивният съд не е установил, а и по делото няма такива данни, за обстоятелства, които да освобождават или да намаляват отговорността на държавата за вредите от незаконното обвинение, поради което не е разсъждавал и за предвиденото в чл. 5 ЗОДОВ. Следователно обжалваното решение не противоречи и на задължителните указания в т. 3 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС. Приемайки, че Прокуратурата на Република България е надлежен ответник (процесуален субституент на Българската държава) по предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие и със задължителните указания в т. 5 от същия тълкувателен акт.
Обжалваното решение съответства и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, доколкото решението съдържа онези мотиви, които са от значение за решавания правен спор.
В обобщение, настоящият състав намира, че и по двата повдигнати въпроса е изключено соченото допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Въпреки този изход на делото неоснователна е претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски. Липсват доказателства той да е сторил такива в производството пред ВКС.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 197/ 19.01.2018 г. по гр.д. № 2530/ 2017 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната осъдителна част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.