О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№538
Гр. София16.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия 2-ро отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 184/2009 г
Производството е по чл.288, във вр.с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ж” А. гр. С. подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ст. П. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 222/11.09.2008 г. постановено по гр.д. № 1163/2007 г. С това решение е оставено в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ІV ТО, 2 състав от 26.02.2007 г. по гр.д. № 5/2006 г., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу „Е” А. гр. С. иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 80 000 лв.-обезщетение за ползуване на собствения му имот намиращ се в жилищна сграда на ул.”Т” № 6 в гр. С. за периода от 01.06.2001 г. до 30.06.2001 г., както и присъждане на ДДС в размер на 18 000 лв. и мораторна лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД за забавено плащане на посочената главница за периода до предявяването на иска в размер на 10 000 лв., която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал съдържанието на сключения наемен договор от 1992 г. и анексите към него, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1 т.1 и т. 3 ГПК. Навежда доводи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос свързан с приложението на чл.75 ал.2 ЗЗД, който е решен в противоречие с практиката на ВКС изразена в цитираните решения на различни състави както следва: р. № 509/15.04.1985 г. по гр.д. № 23/85 г. на І г.о., р. № 319/14.04.1985 г. по гр.д. № 156/85 г. на ІІ г.о., р. № 256/24.03.1987 г. на ІІ г.о., р. № 1742/17.01.2010 г. по гр.д. № 1139/2000 г. на V г.о. Поддържа още, че решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона и за формиране на съдебна практика по приложението на цитираната правна норма.
Ответникът по касационната жалба „У” А. гр. С., правоприемник на влялата се в него „Е” А. не изразява становище по допустимостта на касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Третите лица помагачи Т. Д. , Я. Д. и В. Стаменов-всички от гр. С. не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав, счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените в касационната жалба доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от съществено значение за изхода на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползуването на недвижим имот собственост на ищеца в размер на сумата 80 000 лв. и 18 000 лв. ДДС, както и иска за мораторна лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД в размер на 10 000 лв., която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора относно главницата. Въззивният съд е приел, че ищецът „Ж” А. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот въз основа на вписания през 1994 г. апорт, който е противопоставим на ответника по силата на вписването с конститутивен ефект. Събраните по делото доказателства не установяват прогласяване на сделките за недействителни, нито доказват пороци на вписването им, констатирани по исков ред, представляващи основание за заличаването на апорта. Поради това решаващият съдебен състав е заключил, че е налице обедняване на ищцовото д. с лишаването му от възможността да ползва процесния имот в съответствие с притежаващите идеални части.
За да направи извод, че предявеният от „Ж” А. , гр. С. иск за заплащане на обезщетение за ползване на описания в исковата молба недвижим имот без правно основание за процесния период е неоснователен, въззивният съд е приел, че не са налице останалите елементи от общия фактически състав на неоснователното обогатяване. Изложил е съображения, че ищецът не е страна по договора за наем от 26.10.1992 г. а е само представител по пълномощие на Я. Д. , М. Ж. , В. С. и Т. К. , като пълномощията му са прекратени с писмено изявление на наемодателите, след което ищцовото д. не е овластено да действа от тяхно име, поради което се явява чуждо на облигационното правоотношение трето лице, което не е легитимирано да го прекрати. Отправеното от него предизвестие за разваляне на наемния договор не би могло да породи действие и поради обстоятелството, че претендираната наемна цена за м.септември 1997 г. е платена по банков път по указание на наемодателите по сметка на посоченото от тях търговско дружество. Последвалата нова покана за плащане на наемна цена за месеците септември, октомври и ноември с приложена към нея спогодба от 09.07.1996 г., достигнала до банката на 19.11.1997 г., съдържа мълчаливо признание за продължаващо съществуване на наемната връзка, породена от процесния договор, след изтичането на срока за предизвестието в писмото от 23.09.1997 г. По тези съображения Софийският апелативен съд е приел, че не е налице твърдяното ползуване на чужд имот без основание през исковия период праводателят на ответната банка е упражнявал фактическа власт в изпълнение на валиден договор за наем, чието действие не е прекратено. Според въззивната инстанция не е доказано обстоятелството кои етажи и помещения в тях и с каква площ са ползвани от банката през процесния период. Решаващият съдебен състав е приел, че не са доказани елементите обогатяване и връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца, тъй като за ползването на имота банката е плащала наемна цена в уговорения размер и не се е обогатила, спестявайки разходи. Изложил е съображения, че за да добие правното положение на наемодател и правото да получава уговорения наем, приобретателят трябва своевременно да съобщи на наемателя за станалата промяна в собствеността, което не е направено нито от ищеца, нито от наемодателите в продължение на три години. Анализирайки представените доказателства, въззивният съд е направил извод, че ищецът не е доказал встъпване в правата и задълженията на наемодателя при условията на чл.237 ЗЗД, поради което е отхвърлен главния иск, както и претенциите за ДДС и лихви за забава с оглед акцесорния им характер.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. Въпросът за приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, дали плащането е направено на кредитора или овластено от него лице; дали извършеното плащане на наемната цена през исковия период на физическите лица /наемодателите/ освобождава ответника от отговорност спрямо приобретателя съгласно чл.75 ал.2 изр.1 от ЗЗД се преценява от съда с оглед фактите по конкретното дело. В тежест на ищеца е да докаже твърдяните в исковата молба факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици, а именно: придобиването на процесния имот, уведомяването на ответника за придобиването на собствеността, прекратяването на договора за наем, от страна на ищеца, обогатяването на ответника за сметка на обедняването на ищеца. Поради това, че формулираният от касатора правен въпрос е фактически и се решава за всеки отделен случай съобразно представените по делото доказателства, по него не би могла да съществува задължителна или трайно установена практика на ВКС. Посоченият въпрос и оплакването на касатора, че по делото няма доказателства за овластяване на трето лице да получи изпълнението касаят обосноваността на въззивното решение и по него касационната инстанция дължи произнасяне по реда на чл.281, т.3 ГПК, но не и в производството по чл.280, ал.1 ГПК. Оплакванията за нарушение на чл. 75, ал. 2 ЗЗД и необоснованост на решението, при която са опорочени фактическите констатации на съда и изградените правни изводи, са основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Поради изложеното позоваването на цитираните в касационната жалба решения на различни състави на ВКС постановени по реда на отменения ГПК е неоснователно.
Неоснователен и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Поради това, че не са налице изложените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1, и т. 3 ГПК, не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат. Разноски на ответника за настоящото производство не се дължат, тъй като такива не са направени и не са поискани.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 222/11.09.2008 г. по гр.д. № 1163/2007 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: