О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
София, 16.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1571 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място], представлявано от управителя И. А. К., чрез процесуалния му представител адв. Ц. С., против решение № 8633 от 16 декември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 8685/2015 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която е потвърдено решение № 2692 от 27 март 2015 г., постановено по гр.д. № 9526/2013 г. по описа на районния съд в гр. София, за осъждане на основание чл. 49 ЗЗД дружеството да заплати на Ч. Е. Г. от [населено място] сумата от 7000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Г. вследствие публикувана в издание на ответника статия.
В жалбата се поддържат основанията за неправилност на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че по делото не са ангажирани доказателства, че именно касаторът като ответник по иска е издател на вестника, в който е публикувана процесната статия, като това обстоятелство не е отделено като безспорно в докладите на първоинстанционния и на въззивния съд. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила съдът е отказал да спре делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, въпреки че като спорен е отчетен въпросът дали описаните в публикациите обстоятелства са истинни, а за тяхното изясняване е било образувано досъдебно производство № 15024/2012 г. по описа на 04 РУП СДВР. Неправилно, според жалбоподателя, съдът е основал извода си за наличие на неимуществени вреди и за техния характер само въз основа на събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели, като последните се намирали в подчинено положение спрямо ищеца и следователно са зависими от него. Излагат се доводи, че съдът не е приложил разпоредбата на чл. 51 ЗЗД като не е отчел, че именно със съгласието и одобрението на Г. съдържанието на статиите е станало достояние на неговите колеги. Твърди се също, че при преценка на размера на вредите съдът не е приложил правилно критерия за справедливост на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Ч. Е. Г. от [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Производството пред първа инстанция е образувано по искова претенция по чл. 49 ЗЗД на Ч. Е. Г. срещу [фирма] за сумата от 7000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищеца негативни преживявания, засягане на доброто му име и чест, вследствие на съдържащите се обидни и клеветнически твърдения в статия, публикувана на 14 януари 2013 г. във вестник „Т.“. С обжалваното въззивно решение е прието, че исковата претенция е основателна до пълния претендиран от ищеца размер от 7000 лева, поради което и постановеното първоинстанционно решение е потвърдено в тази част. Прието е за установено, че на 14 януари 2013 г., в брой 3 за м. януари на в-к „Т.“ е публикувана статия, озаглавена „Шефът на А. болница източвал касата на болницата“, в която се съдържат твърдения за неправомерно получаване на финансови средства, направена е връзка между разкрити порочни практики в А. болница и личността на ищеца. Установяването на верността на изнесените факти съдът е възложил в доказателствена тежест на ответното дружество, като е прието, че такива доказателства не са ангажирани в хода на производството. В този смисъл, не са възприети доводите на ответника, че изнесената информация е публично известна. За част от посочените изрази съдът е възприел извод, че разкриват признаците на клевета спрямо ищеца за приписани действия, свързани с неправомерно получаване на финансови средства от здравната каса, като са анализирани употребените в статията изразни средства „особено сериозни далавери“ и „в тези схеми е участвал и д-р Е.“, както и твърдението, че ищецът се е възползвал да получи сума от 50000 лева от взаимоспомагателната каса към болницата, които твърдения ответникът не е доказал по делото. Въз основа на писмо на Софийска районна прокуратура от 12 март 2014 г. е прието, че е било висящо досъдебно производство, по което не са събрани достатъчно доказателства за повдигането на обвинение срещу ищеца. Ответникът не е представил по делото и цитирания в статията „междинен доклад“, за който се сочи, че установява финансови нарушения. За материалноправната легитимация на ответника в обжалваното решение са изразени съображения, че същият е издател на вестника, в който е публикувана статията, работодател е на лицето, посочено за неин автор, поради което последното е действало при възлагане съгласно чл. 49 ЗЗД, а при публикуването й не е положена дължимата грижа за проверка истинността на твърдените факти. По отношение на наличието на вредоносни последици и размера на претърпените вреди са кредитирани показанията на свидетелите С. и Д. (служители в управляваното от ищеца лечебно заведение), които излагат възприятия за негативното въздействие на статията върху ищеца – той бил изнервен и напрегнат, работил по-трудно и неорганизирано, „рухнал“ и се дезинтересирал от работата си. Показанията на тези свидетели са кредитирани поради съответствието им с останалите събрани по делото доказателства. В заключение е прието, че статията, разгледана в цялост, изгражда негативна представа за личността на ищеца, а присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 7000 лева е съобразено с нормата на чл. 52 ЗЗД и справедливо възмездява ищеца за претърпените от него морални страдания.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя проблем за пасивната материалноправна легитимация на касатора. Пита се за да бъде уважена претенцията му, длъжен ли е ищецът да установи обстоятелствата, на които основава исканията си и които са в негова доказателствена тежест в случаите, когато тези обстоятелства не са отделени като безспорни и не са признати от ответника. Сочи се още и въпросът допустимо ли е съдът да приеме за доказани определени факти, които не са били отделени като безспорни по делото, само на основание, че ответната страна не ги е оспорила изрично. За тези въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите се обосновават с твърдението на касатора, че по делото не били ангажирани каквито и да е доказателства, от които да се установява, че дружеството е издател/собственик на процесния вестник и то именно през периода на твърдения деликт. Цитира се решение № 188 по гр.д. № 5563/2013 г., IV г.о., ВКС, в което съдът се е произнесъл по приложението на чл. 153 и 154 ГПК в съответствие с константното разбиране, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и носи доказателствена тежест за фактите от които извлича изгодни за себе си правни последици, че при липса на такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и че въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Поддържа се и че в съдебната практика вторият от поставените въпроси не намира отговор и е неизяснен, поради което разрешаването му от касационния съд ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Настоящият състав намира, че и двата въпроса не могат да доведат до допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Още в исковата молба се сочи изрично, че вестникът е собственост на дружеството-касатор. В отговора на исковата молба генерално са оспорени твърденията на ищеца по иска против дружеството, като изложените аргументи са във връзка с достоверността на информацията в съответната публикация, липса на предпоставките на деликтната отговорност (не е налице противоправно поведение нито от страна на прекия извършител на действието, нито от страна на дружеството, не е налице увреждане и причинна връзка между поведението на дружеството и твърдяното увреждане) и правото на мнение и неговите ограничения по чл. 39 КРБ. Твърдението, че вестникът се издава от дружеството, е изрично записано в доклада на първата инстанция. При разпределяне на доказателствената тежест, на ищеца е указано да установи възлагане на друго лице – изпълнител, извършването на определена работа, осъществяването на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата, причинените вреди, а на ответника е указано да докаже всички факти, от които произтичат възраженията му. Възражения по доклада не са правени от страните. След като не е повдиган въпросът относно материалноправната легитимация на ответното дружество, първоинстанционният съд приема, че не е спорен между страните въпросът, че дружеството е издател на съответния вестник. С оглед начина, по който ответникът е организирал защитата си, не може да се изведе заключение, че авторството на посочения вестник е оспорено от него. Подобен довод не се сочи във въззивното производство – страната не е поискала попълването на доказателствения материал при условията на чл. 266 ГПК и не се е позовала на нарушения по доклада, извършени от първоинстанционния съд. Въззивният съд е преценявал представен трудов договор между автора на статията и дружеството, откъдето е възприел заключение, че дружеството е пасивно материално легитимирано да отговаря по предявения иск. Следователно, в случая в обжалваното решение легитимацията на касатора не е била определена като обстоятелство, което не се нуждае от доказване. Доколкото първата инстанция е приела, че легитимацията на ответника по иска не е оспорена, то касаторът е следвало да постави въпрос, и то с оглед преценката на изводите на първата инстанция. Затова поставените от касаторите първи два въпроса не са поставени спрямо разрешение на въззивния съд, обусловило изхода на спора, поради което не водят до допускане на касационното обжалване.
На следващо място се пита длъжен ли е съдът да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК в случаите, когато се установи, че е образувано досъдебно производство, от изхода на което зависи правилното решаване на спора, което питане е доразвито и в следващия въпрос длъжен ли е съдът да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК в случаите, когато се установи, че е образувано досъдебно производство, което се явява обективна пречка за събиране на относими доказателства. Значението на тези два въпроса се обосновава с твърдението, че искането на ответника [фирма] за получаване на информация от Д. „А.“, която е от значение за делото, е било отклонено поради наличие на досъдебно производство, за което обстоятелство се цитира писмо изх. № 1217 от 9 април 2014 г., изпратено до първоинстанционния съд. По поставения проблем се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Сочи се определение № 634 от 17 ноември 2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5418/2015 г., III г.о., според което за приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е нужно съдът, който разглежда гражданскоправен спор, да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство. Касационно обжалване по тези въпроси също не се обосновава. Трайно установено в съдебната практика положение е, че съдът спира производството по гражданско дело, когато твърдените престъпни обстоятелства имат значение за решаването му и те са предмет на установяване в наказателно производство в съдебна фаза – в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или когато гражданският съд е събрал доказателства за съществуването на престъпни обстоятелства – в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Осъществяването на проверка от прокуратурата или органите на МВР дали е извършено престъпление, не е основание за спиране на гражданското производство по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, в който смисъл е и цитираното от касатора определение. Съобразно възприетото в това определение виждане за приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, съдът следва да констатира, че са налице определени престъпни обстоятелства и че не е възможно същите да се установят в самото гражданско производство. К. съд в практиката си по чл. 290 ГПК (например в решение № 116 по гр.д. № 745/2012 г., ІV г.о.) приема, че съдът винаги спира производството на основание чл. 229, ал.1, т.5 ГПК и без наличие на образувано наказателно дело и независимо дали е образувано досъдебно наказателно производство, когато фактическият състав на отговорността за вреди включва извършено от деликвента престъпление. В процесния случай съдът не е достигнал до извод за извършено престъпление – наличието на престъпни обстоятелства е твърдение на ответника в извършена от него публикация, поради което и установяването им е в негова тежест. Освен това, въззивният съд е изложил съображения, че ответникът не е положил дължимата грижа при изготвянето на журналистическа публикация да провери достоверността на изложените в нея обстоятелства, като е посочил и приложимия за наличието на такава грижа критерий. В светлината именно на тези изводи съдът е обосновал и становището си за клеветническия характер на процесната статия. Поради изложеното, касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по втората група въпроси.
Накрая се пита допустимо ли е съдът да приеме за установени факти въз основа на показанията на заинтересовани свидетели по смисъла на чл. 172 ГПК, когато за тези факти липсват други данни по делото. Поддържа се, че въпросът е от значение за разкриването на обективната истина по делото и се поставя с оглед на оплакването, че съдът е възприел извод за наличие на неимуществени вреди само въз основа на свидетелски показания, без да съобрази подчиненото служебно положение на свидетелите спрямо ищеца. Твърди се, че съществува неяснота в практиката по какъв начин съдът следва да третира събраните гласни доказателства, ако други доказателства не са налице по делото, която неяснота може да бъде преодоляна с отговор на поставения въпрос. Настоящият състав намира, че и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Съгласно чл. 12 ГПК съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този принцип намира своето развитие в разпоредбата на чл. 172 ГПК, която задължава съда да съпостави събраните доказателства с останалите данни по делото. Събирането на гласните доказателства се извършва в съдебно заседание във фазата на съдебното дирене на гражданския процес и се обективира във водения по делото протокол. Това устройство на съдопроизводството е насочено към изграждането на непосредствена представа у съдебния състав за достоверността на свидетелските показания като доказателствено средство. Конкретен отговор на поставения въпрос, състоящ се в даването на принципни указания към съдилищата как да бъдат преценявани свидетелските показания в случай, че други доказателства няма, би влязъл в противоречие с установения в чл. 12 ГПК принцип на вътрешното убеждение. Поради изложеното, поставеният въпрос може да бъде предмет на съобразяване във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество и има характера на оплакване за неправилност на съдебния акт, по който касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8633 от 16 декември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 8685/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: