5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
София, 14.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3484/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5652/01.08.2019 г., подадена от адв. С. В. като процесуален представител на Й. С. К., срещу въззивното решение № 177 от 02.07.2019 г. по в. гр. д. № 219/2019 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което решение № 194 от 20.03.2019 г. по гр. д. № 206/2019 г. на Районния съд гр. Дупница е обезсилено и производството по делото е прекратено.
Ответниците по касация Г. В. Л., К. Г. Л. и Л. Г. Л. са подали писмен отговор със становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Ищецът Й. К. – сега касатор, твърди в исковата молба, че през месец април 2002 г. закупил от наследниците на В. Г. Л.: Л. К. Л., Г. В. Л. и Г. В. Л., възстановен по реда на ЗСПЗЗ недвижим имот, за което заплатил сумата 120 лева и в същия ден му било предадено владението на имота. След смъртта на Л. Л. и Г. Л. ищецът неколкократно провеждал разговори с Г. Л. за извършване на продажба по нотариален ред, което тя отлагала, въпреки че не оспорвала неформалната продажба, както и владението, което продължавало явно и необезпокоявано повече от 15 години. През лятото на 2017 г. ищецът узнал, че Л. Л. и Г. Л. дарили наследствените си земеделски земи, включително и спорния имот, на своите низходящи К. и Л. Л.. Въз основа на така изложените обстоятелства ищецът е предявил положителен установителен иск за признаване правото му на собственост на основание придобивна давност.
С отговора на исковата молба ответницата Г. Л. оспорила допустимостта и основателността на иска с възражения, че не тя е собственик на имота, а надарените с н. а.№ …. г. К. и Л. Г. Л., и че ищецът не е придобил имота на основание чл. 79, ал. 1 ЗС,тъй като никога не го е владял.
В проведеното при първоначалното разглеждане на делото от районния съд съдебно заседание на 10.04.2018 г. /л. 39 по гр. д. № 2641/2017 г. на Районния съд гр. Дупница/ съдът по устно искане на процесуалния представител на ищеца, въпреки изричното възражение на процесуалния представител на ответницата, конституирал в качеството им на ответници по делото надарените от Л. Л. и Г. Л. К. Г. Л. и Л. Г. Л., които оспорили допустимостта на иска срещу тях поради недопустимото им конституиране като ответници, както и основателността му по съображения, аналогични с изложените в отговора на ответницата Г. Л..
С решение № 337 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 2641/2017 г. Районният съд гр. Дупница отхвърлил иска. Това решение е обезсилено с решение № 263 от 10.12.2018 г. по в. гр. д. № 331/2018 г. на Кюстендилския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд по съображения, че с диспозитива на съдебния акт първоинстанционният съд се е произнесъл по отношение на лица, които нямат качеството на ответници по иска – К. Г. Л. и Л. Г. Л., т. е. срещу ненадлежни страни, като същевременно спрямо действително конституираните страни – К. Г. Л. и Л. Г. Л., решение не е постановено.
При новото разглеждане на делото с решение № 194 от 20.03.2019 г. по гр. д. № 206/2019 г. на Районния съд гр. Дупница е признато за установено по отношение на Г. В. Л., К. Г. Л. и Л. Г. Л., че Й. С. К. е собственик на ливада, представляваща имот № …. с площ от 1.809 дка, находяща се в м. „Б.” в землището на [населено място], [община] баня, на основание изтекла в негова полза 10-годишна придобивна давност.
С въззивното решение, предмет на касационната жалба, това решение е обезсилено и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че К. Г. Л. и Л. Г. Л. са конституирани недопустимо, в нарушение на чл. 226, ал. 3 ГПК /неправилно посочено вместо чл. 228, ал. 3 ГПК/, по устно искане на защитата на ищеца и въпреки противопоставянето на пълномощника на ответницата Г. Л., което води до недопустимост и на постановеното първоинстанционно решение. Съдът приел за недопустимо решението и в частта, с която е разгледан иск срещу ответницата Г. Л., по съображения, че ищецът няма правен интерес за защитата на претендираната си собственост с установителен иск срещу тази ответница, тъй като тя не я застрашава, а след дарението на имота през 2008 г. няма и конкурентни права, за да има нужда от отричането им със сила на пресъдено нещо.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:
1. След като въззивният съд е констатирал, че в процеса са конституирани по инициатива на първоинстанционния съд нелегитимни ответници, следва ли да прекрати делото по отношение на тях и да реши спора по същество с първоначалния ответник, или е нарушил процесуалноправните правила, като е прекратил делото изцяло и е обезсилил решението на първоинстанционния съд;
2. Налице ли е правен интерес от страна на ищеца да предяви установителен иск за собственост на основание давностно владение върху процесния имот, след като му е отказано нотариално удостоверяване на продажбата от продавачите.
Еднозначен отговор на първия въпрос не може да бъде даден. Не във всички случаи, когато прекрати производството срещу неправилно конституирани впоследствие ответници, съдът следва да продължи разглеждането на делото и да реши спора по същество с първоначалния ответник. Това той следва да стори, само когато приеме, че искът срещу първоначалния ответник е допустим. В случая съдът е приел, че искът срещу ответницата Л. е недопустим, за което е изложил съответните съображения, но по този решаващ извод касаторът не е поставил правен въпрос, който да обоснове допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Въззивният съд не е разсъждавал дали е налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост на недвижим имот на основание давностно владение в хипотеза, при която на владелеца-купувач по неформален договор е отказано нотариално изповядване на продажбата. Съдът е приел, че за ищеца липсва правен интерес от защита срещу ответницата Г. Л., която няма конкурентни права по отношение на ищеца и не застрашава претендираната от него собственост. Поставеният въпрос не кореспондира на това решаващо съображение на въззивния съд, поради което общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Съдебната практика, на които касаторът се позовава, също не обуславя допускане на касационно обжалване.
Една част от съдебните актове – решение № 520 от 05.08.2010 г. по гр. д. № 1070/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 331 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 958/2009 г. на ВКС, І-во г. о., разглежда спорове по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС. ТР № 10 от 05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС е по въпроса: допустимо ли е придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, с изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, или необходимият за това давностен срок е винаги десетгодишен съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. В разглеждания случай въззивният съд не се е произнесъл по съществото на предявения иск за собственост, основан на твърдения за изтекла в полза на ищеца придобивна давност съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като е приел, че производството е недопустимо. Ето защо посочената съдебна практика е неотносима към хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Решение № 202 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 1186/2018 г. на ВКС, ІV-то г. о., разглежда нередовност на искова молба, насочена срещу ненадлежен ответник, която нередовност следва да бъде отстранена по служебна инициатива на съда, но в специфичната хипотеза на иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство. Разглежданият случай е различен – прието е, че производството срещу ответниците Л. е недопустимо, тъй като те са конституирани не само по устно искане, но и в нарушение на чл. 228, ал. 3 ГПК, а производството срещу ответницата Л. е недопустимо поради липса на правен интерес. Ето защо и това решение не обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане на ответницата по касация Г. В. Л. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие сер. К № 0000025449.
По изложените събражения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 177 от 02.07.2019 г. по в. гр. д. № 219/2019 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. С. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община] баня, [улица], да заплати на Г. В. Л. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 /четиристотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: