О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
гр. София, 26.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2575 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
В. К. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Б., обжалва с касационна жалба в срок въззивно решение № 417 от 23.02.2017 г. по в. гр. д. № 4749/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 4637 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 04140/2006 г. по описа на СГС, ГО, І-6 състав. С него е отхвърлен предявеният от касатора против Ц. Н. С. и Н. Н. Д. иск с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за заплащане на сумата 20 500 лв., ведно със законната лихва за направени подобрения в апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], на първи етаж, като неоснователен и недоказан.
Касаторът поддържа становище за недопустимост, респ. неправилност на обжалваното решение с искане същото да бъде обезсилено и делото да бъде върнато на въззивния съд за разглеждане от друг съдебен състав, който да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, респ. да бъде отменено и вместо това предявеният иск да бъде уважен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението с довод за противоречие с определение № 490 от 12.11.2012 г. по ч.гр.д. № 442/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и с определение № 233 от 02.06.2010 г. по ч. гр.д. № 237/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса за служебното задължение на съда да спре производството по делото на основание чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато разрешаването на разглеждания пред него спор е обусловено от разрешаването на спор по друго дело, висящо пред този или друг съд, и допустимо ли е решението, ако съдът не е сторил това. Позовава се на противоречие и с решение № 280 от 24.10.2011г. по гр.д. № 344/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса: завеждането на иск по см. на чл. 116 б. „а“ ЗЗД срещу единия от съпрузите по отношение на вещи, върху които съпрузите упражняват фактическа власт/владение с намерение за своене, но не са придобили в режим на съпружеска имуществена общност, поради неизтичане на предвидения в закона срок на придобивна давност, отразява ли се по някакъв начин на владението на другия съпруг, респективно прекъсва ли владението му, превръща ли го в недобросъвестен владелец или държател. По същия въпрос е релевирано и основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с решение № 2575 от 10.12.1969 г. по пр.д. № 1879/1969 г., ВС, І г.о.
Ответниците по касация и ответници в производството, по което е постановено обжалваното решение – Н. Н. Д. и Ц. Н. С., чрез пълномощника им адв. В. Б., оспорват наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по съображенията в писмения отговор – не са поставени правни въпроси, обусловили изхода на спора, както и липсват допълнителни основания за достъп до касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба. В случай, че същата бъде уважена, се прави искане за произнасяне от съда по предявеното пред първата инстанция възражение за прихващане. Не се претендира заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Пред Софийския районен съд са предявени от В. К. А. против Ц. Н. С. и Н. Н. Д. обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 77, предл. 2 ЗС, във вр. с чл. 70, ал. 1 ЗС за установяване право на собственост, придобито чрез добросъвестно владение на апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], с принадлежащите към него таванско и зимнично помещения и с правно основание чл. 72, ал. 1 и ал. 2 ЗС за присъждане на полезни разноски в размер на 12 000 лв. и разноски за запазването на процесния имот в размер на 3 000 лв. С протоколно определение от 06.10.2006 г. съдът е допуснал увеличение на иска по чл. 72, ал. 1 ЗС за сумата от 20 500 лв., което е довело до разделяне на производството /с определение от 23.11.2006 г. на СРС/, като искът за заплащане на направени подобрения е изпратен по компетентност на СГС и е образувано гр. д. № 04140/2006 г., решението по което е потвърдено с въззивното решение, предмет на касационно производство. Производството по иска по чл. 72, ал. 1 ЗС е спряно с определение от 09.08.2007 г. Исковете, предявени пред СРС и разглеждани в производството по първоначалното гр. д. № 9528/2005 г., а именно – иск по чл. 97 от ГПК /отм./ и по чл.72, ал. 2 от ЗС- за заплащане на сумата 3 000 лв. извършени необходими разноски за запазване на имота, са отхвърлени, като решението по иска за собственост е влязло в сила с постановяване на решение № 104 от 17.04.2013 г. на ВКС, първо г.о. С определение от 05.09.2013 г. производството по иска по чл. 72, ал. 1 ЗС е възобновено.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е установил, че с нотариален акт № 137/17.07.1991 г. е сключен договор за прехвърляне на апартамент №7, находящ се в [населено място], [улица], с принадлежащите към него таванско и зимнично помещения, на съпругата на ищеца /касатор в настоящето производство/ З. А. от родителите й – А. А. и Я. А. срещу задължение за гледане и издръжка. На 19.02.1993 г. е вписана искова молба против праводателите по договора за установяване нищожност на придобивната им сделка от държавата на процесния имот по предявени искове по чл. 7 ЗВСОНИ и чл. 108 ЗС от Н. Д., починал в хода на процеса и с правоприемници настоящите ответници Ц. С. и Н. Д., против Я. и А. А., като вторият починал в хода на процеса и са конституирани негови правоприемници З. и Г. А.. С решение, влязло в сила на 20.01.2005 г., постановено по гр. д. № 2228/2003 год. ВКС, е установена нищожността на сделката между А. и СО, като на основание чл. 7 ЗВСОНИ и чл. 108 ЗС осъдил А. да предадат владението на процесния имот. Въз основа на това, въззивният съд приел, че ответниците са собственици на имота, и че към 1991 г. ищецът не е могъл да стане собственик, тъй като праводателите А. не са били такива. Той е придобил имота на правно основание, годно да го направи собственик и без да знае, че праводателите му не са собственици, следователно презумпцията на чл.70, ал. 2 от ЗС не е била оборена и на основание чл. 70, ал.1 от ЗС ищецът има положението на добросъвестен владелец. От проведената в първоинстанционното производство СТЕ съдът е констатирал, че в имота за периода 1991-1998 г. са извършени подобрения, възлизащи на сумата от 8016 лв., като не се установява всички те да са извършени от ищеца, а част от подобренията нямат остатъчна имуществена стойност. С оглед ППВС № 6/74-т.11. на ВС по отношение на твърдяните за направени разноски за подобрения съдът е приел, че ищецът няма права на добросъвестен подобрител по отношение на вложените средства след вписване на исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ и чл. 108 ЗС /след 1993 г./, тъй като към момента на извършване на по – голямата част от подобренията, според уточнителната молба на ищеца, същият е знаел за заведеното против неговите праводатели и техния правоприемник- неговата съпруга З. А., дело. За да отхвърли предявения иск и позовавайки се на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС – т. 4, съдът е приел, че реституираните собственици не дължат равностойността на подобренията в отчуждените по законите по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ недвижими имоти, извършени преди влизането му в сила – т.е. до 25.02.1992 г. Третите лица, придобили имотите, предмет на реституционни претенции от държавата, като частни правоприемници са в нейното положение до уважаване на иска по чл.7 ЗВСОНИ, и не дължат на възстановените собственици обезщетение за времето, през което реституираните собственици са били лишени от собствеността си, но и не могат да искат от тях разноските за имота. За подобренията, които са направени преди влизане в сила на реституционно решение по чл. 7 ЗВСОНИ съдът е приел, че на ищеца не се дължи обезщетение по никое от претендираните пера, по аргумент на чл. 8 ЗВСОНИ. Доколкото ищецът, независимо дали е добросъвестен или не, не попада и сред изключенията, предвидени в реституционния закон по чл. 8, ал. 2 ЗВСОНИ, за които изключения е предвидено възстановяване на необходимите разноски за имота, то дори и за доказаните за направени от ищеца подобрения, които имат остатъчна имуществена стойност исковата претенция е отхвърлена като недоказана и неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото и съображенията за отхвърляне на предявените искове, намира, че не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
На първо място, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Това означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи на касатора за допуснати процесуални нарушения, тъй като те имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане само ако са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Такива доводи не могат да обосноват допускане на касация, поради което и формулираният от касатора в изложението процесуалноправен въпрос, във връзка с доводи за допуснати процесуални нарушения на въззивния съд с оглед приложението на чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.), респ. на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и задължението му да спре производството, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът за наличието на такова задължение не е правен въпрос, а представлява по същността си оплакване за допуснато процесуално нарушение, което е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не е предмет на настоящето производство. Следва да се отбележи, че видно от данните по делото е, че и въззивният съд е постановявал спиране на производството по гр. д. № 4749/2014 г. на основание чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК с протоколно определение от 18.06.2015 г. Същото е обжалвано и е отменено с определение № 225/09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 6090/2015 г. на ВКС, ІV г.о., като делото е върнато на Софийския апелативен съд за продължаване на съдопроизводствените действия, с оглед на това, че искът по чл. 72 ЗС – предмет на обжалваното решение, не е обусловен от иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, предмет на производството по гр.д. № 3804/2015г. по описа на Софийския градски съд. Цитираната съдебна практика, не е относима в случая, доколкото посочените от касатора решения имат за предмет вещноправни претенции – иск за делба и установителен иск за собственост на основание придобивна давност и не обосновават наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция има също задължението при съмнение за недопустимост на въззивно решение да го допусне до касационен контрол, каквато хипотеза настоящият състав счита, че в случая не е налице.
Вторият поставен в изложението правен въпрос също не е относим, тъй като не е обуславящ и не е предопределил изхода на спора по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът засяга значението на давността и нейното прекъсване с оглед възможността да се придобие по давност процесният имот – при предявен иск за собственост, съответно за определяне на правното положение на ищеца – като добросъвестен, недобросъвестен владелец или държател. С оглед предмета на делото, по което е постановено обжалваното решение – облигационна претенция /иск по чл. 72, ал. 1 ЗС за заплащане на подобрения/, въпросът не е релевантен, а оттук и не може да обоснове наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което и касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По горните съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 417 от 23.02.2017 г. по в. гр. д. № 4749/2014 г. на Софийския апелативен съд, по подадената от В. К. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Б., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: