О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
София, 08.02. 2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1862 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с чл.295,изр.първо ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Зърнени храни-99”АД, [населено място] против Решение № 240 от 25.01.2018г. по т.д.№ 3477/2017г. на САС, ТО, 9 състав. С него, след отмяна на решението по т.д.№ 493/2013г. на СГС, ТО, V-2 състав /с което исковете са били оставени без разглеждане/ е постановено друго. Отхвърлени са, предявените от „Зърнени храни 99”АД срещу ДА”ДРВВЗ” искове с правно основание чл.254 ЗЗД за заплащане на извършените от търговското дружество разноски в размер на 108 133.58лв. за съхранение на военовременни запаси /зърно/ през периода 01.01.2008г.-29.06.2009г., ведно със законната лихва и за заплащане на обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на 33 529лв.
Твърдението в касационната жалба е, че решението на САС е неправилно /конкретните основания за неправилност не са посочени/. Като неправилен касаторът счита извода на САС, че правоотношението между страните е по възмезден договор за влог. Поддържа, че след изтичането на срока на договора за съхранение, търговецът има задължение да съхранява военовременните запаси до преместването им /чл.24,ал.4 ЗДРВВЗ/, поради което правоотношенията между страните следва да се уредят по правилото на чл.254,ал.1, ал.1, предл.второ ЗЗД – когато договорът за влог е безвъзмезден, влогодателят е длъжен да заплати на влогоприемателя обикновените и извънредните разноски за съхранение на вещта, които са фактурирани с фактура 78/30.06.2009г. Твърди, че размерът на сторените от ищеца разноски за съхранение на запасите след изтичане срока на договора е установен, поради което на уважаване подлежи главният иск и искът по чл.86,ал.1 ЗЗД със законните последици Като второ основание за неправилност е посочено, че искът е отхвърлен „и до размера, договорен между страните и признат от ответника”. Поддържа се, че в обжалваното решение е прието, че в сключения между страните договор № 2 от 05.01.2007г. е уговорено възнаграждение за влогоприемателя в размер на годишна сума от 21 600лв., поради което е следвало искът да бъде уважен поне за тази сума. Касаторът счита, че в отговора на исковата молба „ответникът е признал, че дължи за съхранението сумата 42 214.16лв.”, определена на база възнаграждението, уговорено в договора за съхранение, който в исковия период не е бил действащ.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите:
1/Възмезден или безвъзмезден е характерът на договора за влог, възникнал поради съхранение на вещите след изтичане на срока на сключен между страните договор за влог;
2/Възмезден или безвъзмезден е характерът на договора за влог за държавни резерви и военовременни запаси, възникнал поради съхранение на същите след изтичането на срока на сключения между страните договор за влог.
Посочената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК като се посочва, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като приносът по тълкуването на разпоредбата на „чл.298,ал.4 ГПК” ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на „законите”.
3/Следва ли съдът да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, както и да прецени същите с оглед на всички обстоятелства по делото при допълнителната предпоставка на т.1, предл.последно на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че ДА „ДРВВЗ” „признава” дължимостта на сумата 42 214лв., определена на база на уговореното в договора за съхранение възнаграждение на съхранителя и доводът, че САС не е съобразил този факт.
В писмен отговор ДА „ДРВЗЗ” оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС след отмяна, с Решение № 112 от 04.07.2017г. по т.д.№ 2335/2016г. на ВКС, ІІ т.о., на решението на САС по т.д. № 550/2016г. в частта за оставяне без разглеждане на предявените като евентуални искове с правно основание чл.254,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Претенцията по чл.254,ал.1 ЗЗД е за заплащане на сумата 108 133.58лв., представляваща стойността на разходите за съхраняване на зърно /пшеница и ечемик/ през периода 01.01.2008г.-29.06.2009г., а искът по чл.86,ал.1 ЗЗД – за сумата 33 529лв. – обезщетение за забавено плащане.
По делото е било безспорно сключването на договор № 2 от 05.01.2007 г., съгласно който Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ е предала на „Зърнени храни-99“ ЕАД за съхранение и пазене зърнени храни /конкретно посочени количества пшеница и ечемик/ за срок от една година, както и, че с писмо изх.№ 52 от 03.12.2007г. ищецът е уведомил възложителя, че не желае продължаване действието на договора след изтичането на срока му. Безспорно е било, че преместването на съхраняваните стоки от складовете на ищеца в складовете на друг съхранител е разпоредено от председателя на агенцията със заповеди от 16.06.2009г. и е осъществено в периода 22.06. – 29.06.2009г. При тези факти и основавайки се на издадена фактура за стойността на разходите по съхранение на процесните количества зърно – фактура № 78 от 30.06.2009 г. за сумата 108 133.58 лв., ищецът е претендирал заплащането й като разноски за съхраняването на запасите след твърдяното преустановяване на облигационната връзка между страните – от 01.01.2008г. до реалното им преместване от складовете на съхранителя – 29.06.2009г.
При правните си изводи съставът на САС е съобразил Решение № 109 от 18.11.2012г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.№ 824/2011г. на Първо т.о. на ВКС по друг спор между същите страни, породен от същия договор. Споделил е извода, че с отправеното от „Зърнени храни-99“ с писмо изх.№ 52 от 03.12.2007г. предизвестие за прекратяване на договор № 2/05.01.2007г., правоотношенията между страните по съхранение на зърното не са прекратени, защото към този момент не е настъпил режимът на деблокиране, установен в чл.24,ал.1 ЗДРВВЗ, съгласно който освобождаването се извършва с решение на МС или на оправомощен от него орган и с последваща заповед на председателя на агенцията. Приел е, че такъв акт са само заповедите за преместване на съхраняваните от ответника запаси у други съхранители от 16 юни 2009г. и, че до този момент между страните е налице договор за влог; че до освобождаване на стоките, договорът за влог № 2 от 05.01.2007г., на основание специалния закон – разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗДРВВ, е продължил своето действие.
Изложил е и правни доводи, че сключеният между страните договор за влог е двустранен и възмезден и е особен вид търговска сделка /съгласно легалното понятие – § 1 т. 1 от ДР ЗДРВВЗ на съхранителя като търговец/, към която са приложими специалните правила на ЗДРВВЗ и Наредбата за условията и реда за организиране на дейностите по държавния резерв и военновременните запаси, правилата на чл. 573 ТЗ и разпоредбата на чл. 254 ЗЗД /във вр. с чл.288 ТЗ/. Акцентирано е, че договорът изрично е уговорен като възмезден, а в съответствие с разпоредбата на чл. 12,ал.5 от Наредбата, възнаграждението се определя на база разчети и калкулации и действителните разходи по съгласие на страните, каквото е постигнатото в т.6 от договора за сумата 21 600 лв. за календарна година.
Обосновано е, че съгласно разпоредбата на чл. 254 ЗЗД влогодателят по възмездния договор за влог дължи извънредните разходи – направените от влогоприемателя необходими и неотложни разходи за конкретните вложени вещи – запазване, ново опаковане или застраховка за запазване целостта, аварийни дейности по поддържането и запазване или възстановяване на определено състояние, което е било предизвикано от неочаквано и случайно събитие или дейности, предвид опасност от разпиляване или увреждане; че с тези разноски се цели да се предотвратят щети и да се запазят дадените за съхранение вещи; че в този смисъл обикновените разноски, свързани с поддръжката на сградата, обичайните разходи за дейността не могат да бъдат квалифицирани като извънредни такива и не се дължат от влогодателя при възмездния договор за влог.
При принципната теза, че за определянето на правната им квалификация като извънредни или обикновени следва да се изхожда от вида на разхода, е обсъдено, че разходите, чието заплащане се претендира от ищеца са за: електрическа енергия, вода телефон, сервизни услуги, части за автомобил, разходи за дезинфекция, дезинсекция и дератизация, за консумативи, за измерване на заземяването на машини, осветление на работните места, разходи за заплати и осигуровки, разходи за амортизации. Мотивирано е, че всички те са разходи, произтичащи от и във връзка с обичайната дейност на влогоприемателя; че те не са за запазване на вещта, а са свързани с управлението на възложената дейност на влогоприемателя, поради което следва да се квалифицират като обикновени разноски, включени в дейността на търговеца/ влогоприемател; че цялата посочена дейност, осъществявана от ищеца в периода 2008 г. до месец юни 2009г., във връзка с което са направени претендираните разноски, е била насочена към изпълнение на задължението му по чл.537 във вр. с чл,.288 ТЗ и във вр. с чл.253,ал.2 ЗЗД – да полага грижата на добрия търговец при съхраняване на стоката и осигури условия за нейното опазване, за да я върне във вида, уговорен в договора и следващ от закона.
От това е изведено, че претендираните разходи не подлежат на отделно заплащане от уговореното между страните възнаграждение, тъй като стойността им е преценявана от страните при сключването на договора и при определянето на размера на дължимото възнаграждение.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно:
Дадената от въззивния състав квалификация на договорната връзка между страните като възмезден договор за влог е резултат на анализ на конкретните установени по спора обстоятелства. Тя е вследствие на преценка, че за исковия период военовременните запаси не са били освободени по смисъла на пар.1,т.4 ДР на ЗДРВВЗ по предвидения в чл.24,ал.1 ред, поради което по силата на чл.24,ал.4 ЗДРВВЗ договорът за влог, сключен като възмезден, е продължил да действа до настъпването на законовите предпоставки за прекратяването му.
По начина, по който са поставени, първите два въпроса не предпоставят принципен отговор, а са питане по съществото на спора и по правилността на обжалвания акт, поради което не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Съществено за неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по тях е и отсъствието на въведена надлежна допълнителна предпоставка. Искането за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е обосновано с тезата, че „приносът по тълкуването на разпоредбата на чл.298,ал.4 ГПК ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите”. Въпросът за формиране сила на пресъдено нещо при отхвърляне на възражение по чл. 91 ЗЗД за право на задържане е бил предмет на допуснато касационно обжалване при предходното разглеждане на спора пред ВКС. Съгласно ТР № 2/28.09.2011г. по тълк.д.№ 2/10г. на ОСГТК на ВКС второто касационно обжалване не може де са допусне по същите правни въпроси, по които ВКС се е произнесъл при първата касация, а само по такива, относими към допуснати от въззивния съд нарушения при повторното разглеждане на делото. Същевременно не съставлява надлежно въведена допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК формалното цитиране на т.4, абзац втори от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос произтича от обстоятелството, че той съставлява твърдение за допуснати процесуални нарушения, които са релевантни за втората фаза от факултативния касационен контрол. Касационното оплакване не е идентично на общата предпоставка за допускане до касация. При формулиране на тезата си, касаторът не държи сметка, че иск за заплащане на възнаграждението не е предявен, т.е. дори да се приеме, че изявлението в отговора на исковата молба съставлява признание от ответника на дължимостта на сумата от 42 214 лв. като договорено възнаграждение по договора за влог за исковия период, то признанието на този факт е ирелеватно за предявения иск. Съгласно трайната съдебна практика, съдът дължи преценка, съобразно правилото на чл.175 ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото, на признанието на релевантен за спора факт.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите в отговора на касационната жалба разноски за изготвянето му от юрисконсулт с приложено пълномощно- сумата 100 лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 240 от 25.01.2018г. по т.д.№ 3477/2017г. на САС, ТО, 9 състав.
Осъжда „Зърнени храни-99”гр.Ямбол да заплати на ДА”ДРВВЗ” сумата 100 лв. – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: