3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
гр.София, 14.11.2017г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 4360 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение от 30.06.2017г. по гр.д.№340/2017г. на ОС Враца , с което е потвърдено определение № 774 от 24.02017г., по гр.д. № 1595/2016 г. на РС Враца за прекратяване производството по делото.
Частният жалбоподател И. Й. И. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.Частният жалбоподател твърди, че с обжалваното определение се прегражда пътя да получи защита с предявените от нея искове, като се позовава на разпоредбата на чл.10 от Регламент /ЕО/ №2201/2003г. на Съвета. Моли да се допусне касационно обжалване и да се отмени обжалваното определение и да се върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът Е. Г. М., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното определение, като е потвърдено определение № 774 от 24.02017г., по гр.д. № 1595/2016 г. на РС Враца за прекратяване производството по делото по иск за промяна упражняването на родителските права по отношение на детето А., [дата на раждане] , е прието за неоснователно възражението на жалбоподателката, че в случая е приложим чл. 10 от Регламент /ЕО/№ 2201/2003 г. на Съвета. Посочено е, че в цитираната разпоредба се приема, че съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава и бъдат изпълнени допълнителните условия, изброени в б.“а“ и б.“б“, а по делото липсват данни настоящият случай да попада в хипотезата на неправомерно отвличане или задържане на дете по смисъла на чл. 2, т. 11 от Регламента. Съдът е изложил и допълнителни съображения за това, че ако приеме противното, то поради бездействие и дезинтересиране на майката в продължение на години са изтекли предвидените срокове в допълнителните условия към б. „б“, а именно срокът по б. „i“- в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за завръщането му пред компетентните органи на държавата-членка, където детето е било отведено или задържано, а видно от исковата молба (л. 6, параграф 3 от делото на районния съд) майката признава, че от месец май 2011г. е запозната с обстоятелството, че детето живее в Испания с баща си, т.е. детето е в Испания повече от една година (в случая над 6 години) и майката е знаела къде се намира.
Съдът е счел, че съгласно чл. 17 от Регламента, когато пред съд в държава-членка е заведено дело, по което той, по силата на настоящия регламент не е компетентен / както в случая българският съд не е компетентен, тъй като обичайното местоживеене на детето е Испания и производството пред българския съд е недопустимо/, той служебно прогласява, че не е компетентен.
В изложение по чл.274, ал.3 , вр.чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателката поддържа, че в определението е даден отговор на въпрос от значение за спора: задължен ли е съдът при неизпълнение на съдебно решение да защити правата на правоимащата страна, а именно в случая да постанови решение, с което се осигури изпълнение на режим на лични отношения на майката с дето й. Поддържа, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Настоящият състав намира, че на така поставеният въпрос съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС и не е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В същата, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 19.11.2015 г.по гр.д. №181/2015 г., ІІІ г.о. на ВКС , се прима че българският съд е компетентен да разгледа спора за упражняване на родителските права по отношение на непълнолетните деца съобразно разпоредбите на Регламент №2201/03 г. ЕО, когато малолетните деца имат обичайното си местоживеене в РБ към завеждане на делото и след това. Така е определена международната компетентност на съда и в определения по ч.гр.д. № 2224/14 г. на ІІІ г.о. на ВКС, и определение по ч.гр.д. №4818/13 г. на ІV г.о. на ВКС, както и в решение по гр.д. №42/2013 г. на ІV г.о. на ВКС.
В случая обичаното местоживеене и на родителя, на когото с влязло в сила решение е предоставено упражняването на родителските права – бащата и на детето е Испания, чийто гражданин последното е й към завеждане на исковете. При тези данни и съобразявайки се с трайната практика на ВКС въззивният съд правилно е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото. Правилно е прието, че липсва компетентност на българския съда да разгледа спора, с който е сезиран, като точно е приложена и разпоредбата на чл.17 от Регламент /ЕО/№2201/03 г. на Съвета.
Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде променяна, като бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид горните съображения, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 30.06.2017г. по гр.д.№340/2017г. на ОС Враца.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: