О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
София, 02.10.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1793/2017 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на В. В. В. от [населено място] срещу определение № 170 от 29.03.2017 г. по в. т. д. № 666/2015 г. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото лице молба за изменение на постановеното по делото решение № 88 от 11.04.2016 г.
Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение. Счита за неправилно, като противоречащо на принципа за равенство на страните в процеса, становището на въззивния съд, че юрисконсултското възнаграждение не следва да бъде доказвано от претендиращата го страна. Освен това, изразява несъгласие и с извода на решаващия състав, че поради липса на подадена въззивна жалба от ответника по предявените искове по чл. 422 ГПК срещу първоинстанционното решение в частта, с която изцяло е уважено искането на ищеца за присъждане на разноски за заповедното производство, въззивното решение не може да бъде коригирано в частта за разноските, независимо от обстоятелството, че с него е постановено частично отхвърляне на претенциите на ищеца. Според частния жалбоподател, този извод на въззивната инстанция е в противоречие с приетото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, вменявяща задължение на съда в исковото производство да се произнесе служебно по отношение дължимостта на разноски с оглед резултата от делото.
Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да остави без уважение молбата на В. В. В. от [населено място] за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските и по-конкретно – за неприсъждане на юрисконсултско възнаграждение, въззивният съд е счел, че липсата на доказателства за реално заплащане на такова не е основание за това. В тази връзка е изразено разбирането, че самият закон предвижда при благоприятен изход на спора в полза на юридическите лица и еднолични търговци да се присъжда като разноски юрисконсултско възнаграждение, ако те са защитавани от юрисконсулт, както и че размерът на възнаграждението, което получава служителят-юрисконсулт и реалното му заплащане касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските.
Като неоснователно решаващият състав е преценил и искането за коригиране на разноските в заповедното производство с оглед изхода на спора, като се е мотивирал с липсата на въззивна жалба от страна на ответника по иска (въззиваем) и с невъзможността за служебно произнасяне по този въпрос.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно.
Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, присъждането на разноски съобразно изхода на спора е обусловено от доказването им от страната, имаща право на такива. Това обаче е относимо единствено за заплатените държавни такси, разноски по производството (възнаграждения за вещи лица, свидетели и др.) и адвокатски възнаграждения, но не и за юрисконсултското възнаграждение. По отношение на същото не е необходимо да бъде доказвано, тъй като в чл. 78, ал. 8 ГПК е предвидено, че то се присъжда като адвокатско възнаграждение и доколкото е такова, към релевантния за настоящия случай момент, т. е. до изменението на чл. 78, ал. 8 ГПК с ДВ, бр. 8/24.01.2017 г., същото се определя съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно, въпросът дали юрисконсултското възнаграждение е реално заплатено на представляващия страната юрисконсулт или не, е без значение за присъждането му като разноски, както правилно е приел и въззивният съд.
Неоснователно е и оплакването в частната жалба по отношение отказа на въззивния съд за коригиране на разноските за заповедното производство с оглед изхода на делото. Не може да бъде споделено застъпеното в нея становище, че съдът е длъжен служебно да се произнесе по отговорността за разноски в заповедното производство в случай, че отхвърли частично иска по чл. 422 ГПК. Такъв извод не произтича от задължителната съдебна практика, на която се позовава частният жалбоподател. Въпросът, който е разрешен в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е за това кой съд – съдът по заповедното производство или съдът по исковото производство – е компетентен да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Доколкото в посочената практика не е указано, че произнасянето по отговорността за разноски в заповедното производство е служебно задължение на съда, то приложими са общите правила на исковия процес и по-конкретно – принципът за диспозитивното начало, според който произнасянето на съда е обусловено от изричното искане на страната. Следователно, при липсата на обжалване на първоинстанционното решение от страна на ответника по исковете по чл. 422 ГПК (сега частен жалбоподател) по отношение присъдените в полза на ищеца разноски за заповедното производство, въззивният съд не е разполагал с компетентността да се произнесе по правилността на първоинстанционния акт в тази негова част и правилно е разпределил отговорността за разноски съобразно изхода на спора само за исковото производство пред първата и пред въззивната инстанции.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 170 от 29.03.2017 г. по в. т. д. № 666/2015 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: