О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 540
София, 03.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ИРИНА ПЕТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1269 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Национална агенция за приходите, Териториална дирекция [населено място] /ТД на НАП/ чрез главен юрисконсулт Й. Д. срещу решение № 45/27.03.2017 г. на Великотърновски апелативен съд /ВТАС/, гражданска колегия по в.гр.д. № 13/2017 г., потвърждаващо решение на Великотърновски окръжен съд /ВТОС/ със законните последици. С решението на ВТОС са отхвърлени исковете на настоящия касатор за обявяване /прогласяване/ за недействителни по отношение на държавата на сделки за покупко-продажба, а именно: иск за обявяване недействителност по чл.216 ал.1 т.2 и т.4 ДОПК на договор от 29.05.2013 г. с нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 59 том 3 рег. № 1769/29.05.2013 г., по силата на който Л. С. М. и Н. С. М. в качеството си на управители и собственици на капитала на [фирма] продават на [фирма] недвижим имот в [населено място]; иск за обявяване недействителност по чл.216 ал.1 т.2, т.4 и т.6 ДОПК вр. с §1 т.3 б.“а“ предл. 2-ро от ДР на ДОПК на договор от 28.06.2013 г. с нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 152 том 3 рег. № 2126, по силата на който Л. С. М. и Н. С. М. в качеството си на управители и собственици на капитала на [фирма] продават на С. Л. М., техен баща, в качеството му на [фирма] недвижим имот с построена в него сграда в [населено място] и иск за обявяване недействителност по чл.216 ал.1 т.2 и т.4 ДОПК на договор от 01.10.2013 г. с нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 91 том 5 рег. № 3494, по силата на който С. Л. М. като [фирма] продава на [фирма] недвижим имот в [населено място] с построена в него сграда.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба: [фирма], С. Л. М., упражняващ търговска дейност с [фирма] и [фирма] оспорват допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмени отговори на касационната жалба и на изложението за допускане до касационно обжалване.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради следните съображения:
ВТОС е сезиран с обективно и субективно съединени претенции с правно основание чл.216 ал.1 т.2, т.4 и т.6 ДОПК вр. §1 т.3 б.“а“ предл.2-ро от ДР на ДОПК, като всеки от трите иска е с алтернативни правни основания – определение на ВТОС в о.з. от 13.05.2016 г. За да потвърди отхвърлителното решение на ВТОС по така предявените искове, ВТАС е приел, че на 31.08.2012 г. упълномощен представител на [фирма] е получил Заповед за възлагане на ревизия № 1201974 от 30.08.2012 г. на основание чл.112 и чл.113 от ДОПК на задълженията за данък добавена стойност за периода 01.10.2011 г. – 31.10.2011 г., приключила с издаден ревизионен акт №[ЕИК] от 22.02.2013 г. като е определено задължение за довнасяне за ДДС в размер на 22168 лв. и лихви в размер на 2913.22 лв. или общо 25081.22 лв. Този акт е обжалван като дължимостта на задълженията по него е потвърдена с влязло в сила на 22.01.2014 г. решение от 06.01.2014 г. по адм.д. № 651/2013 г. на Административен съд Велико Търново. ВТАС е приел и неоспорения по делото факт за налагане от публичния изпълнител по реда на чл.121 ал.1 и чл.124 ал.4 ДОПК на предварителни обезпечителни мерки във връзка с по сочената по-горе Заповед за ревизия за задължение на [фирма] в предполагаем размер от 24647.54 лв. За това задължение е издадено Постановление № 182/03.01.2013 г., с което е наложен запор върху налични и постъпващи по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори и др. в ТБ [фирма] и ТБ [фирма]. На 04.01.2013г. е съставен от публичен изпълнител протокол за опис изх. № 268, с който на адреса по седалището на дружеството [населено място] [улица] описан гранитогрес /облицовъчен фасаден/ в количество 830 кв.м. и с придобивна стойност 39840 лв. С Постановление изх. № 419/07.01.2013 г. е наложен запор върху стоки в оборот – гранитогрес /облицовъчен фасаден/ с посочени размери на плочките и начин на опаковане и количество с посочена придобивна стойност 39840 лв., за който вече е бил съставен опис на 04.01.2013г. С Постановление изх. № 7383/18.03.2013 г. на Публичен изпълнител при ТД на НАП [населено място] е продължено действието на предходните две постановление по чл.121 ДОПК като е наложен запор върху налични и постъпващи суми в размер на 24647.54 лв. по сметки в ТБ [фирма] и запор върху стоки в оборот гранитогрес /облицовъчен фасаден/ с придобивна стойност 39840 лв.
По отношение на сделката от 29.05.2013 г. по главния иск за обявяване относителна недействителност по чл.216 ал.1 т.2 ДОПК и при условията на евентуалност по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, ВТАС е приел, че е сключена след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, такава е направена и е установено задължение на дружеството, но не е налице соченото в закона основание – даденото значително да надхвърля полученото. От изслушаното заключение на СТЕ е установено, че пазарната цена на имота към датата на сделката – 29.05.2013 г. е 40800 лв., а в случая купувачът е заплатил 42370 лв., което надвишава даденото с 1570 лв. По алтернативно соченото основание за същата сделка по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК е прието, че ищецът не е доказал наличие на намерение от длъжника [фирма] за увреждане на публичните взискатели. За този си извод съдът се е позовал на липсата на нееквивалентност на престациите по сделката, тъй като за продадения имот длъжникът е получил сума в по-голям размер от пазарната цена на имота. Освен това в случая преди осъществяване на сделката са допуснати и предварителни обезпечителни мерки във връзка със задълженията на длъжника и наложения запор върху пари и стоки е над сумата по задълженията, а наложените обезпечения са съществували към датата на осъществяване на сделките, към датата на влизане в сила на ревизионния акт и към датата на предявяване на иска и от тях публичният взискател може да удовлетвори установените публични задължения, предмет на иска. ВТАС се е позовал и на заключение /основно и допълнително/ на вещо лице М. Л., установило наличието на запорирания гранитогрес в хода на производството.
По отношение на сделката от 28.06.2013 г., с която [фирма] продават на С. Л. М., техен баща и в качеството си на [фирма] недвижим имот в [населено място] пак е прието, че не е налице последната предпоставка от фактическия състав за уважаване на иска по чл.216 ал.1 т.2 ДОПК – даденото значително да надхвърля полученото. Все от заключението на ССЕ е установено, че пазарната стойност на имота, предмет на тази сделка е 184700 лв., а по сделката продавачите [фирма] са получили цена в размер на 384000 лв. По алтернативното искане за обявяване недействителност на тази сделка на основание чл.216 ал.1 т.4 ДОПК е прието, че не е установено намерение за увреждане с оглед разликата между получената цена, надвишаваща пазарната такава, както и наличието на наложени обезпечения чрез запор на вещи в оборот – гранитогрес с установена пазарна цена в размер на 42500 лв., при установено публично задължение в размер на 25081.22 лв. По алтернативното искане за същата сделка по чл.216 ал.1 т.6 ДОПК вр. §1 т.3 б.“а“ предл.2-ро ДОПК е прието, че действително страните по сделката са свързани лица по смисъла на §1 т.3 б.“а“ предл.2-ро ДОПК, но няма основание да се приеме, че длъжникът не в състояние да погаси установеното си публично задължение и със сключване на сделката е нанесъл вреда на публичния изпълнител. Отново са изложени съображения, че са допуснати обезпечителни мерки и са запорирани движими вещи – стоки и банкови сметки на стойност, надвишаваща процесното публично вземане в размер на 25081.22 лв.
По отношение на сделката от 01.10.2013 г., с която С. Л. М. като [фирма] е прехвърлил недвижим имот в [населено място] на [фирма] е прието, че С. Л. М. като [фирма] не е длъжник по установено публично задължение, поради което разпоредбите на чл.216 ал.1 т.2 и т.4 ДОПК са неприложими по отношение на него. Неоснователен е този иск и против [фирма], което дружество не е договаряло с длъжник по установено публично задължение. Купувачът по тази сделка – [фирма] е трето добросъвестно лице, което е придобило имота преди вписването на исковата молба за обявяване недействителността на предхождащата сделка.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В изложението си касаторът формулират следните въпроси: „1. Дали следва да бъдат доказани по основание и размер (с влязъл в сила административен акт или с влязло в сила съдебна решение) всички публични задължения, установени преди сключване на сделката за покупко-продажба? 2. Следва ли намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, включва ли и такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена преди установяване на задължението и ако да подлежи ли на доказване или се презюмира, след като увреденият кредитор е държавата?“
Така формулираните въпроси не са обуславящи изхода на спора, тъй като са некоректно поставени спрямо изложените и посочени по-горе съображения и основания на ВТАС за неоснователност на предявените искове. Първият въпрос не е коментиран от ВТАС в този му вид и не е обусловил изводите му за неоснователност на предявените искове, а и законът /чл.216 ал.1 ДОПК/ не изисква установяване на „всички публични задължения, установени преди сключване на сделката за покупко-продажба“ и този въпрос не е бил предмет на спора по настоящото дело. Обсъждано е само неплатено публично задължение, установено с влезлия в сила ревизионен акт №[ЕИК] – част от фактическия състав за обявяване недействителност по отношение на държавата по чл.216 ал.1 ДОПК, както е поискал ищецът, предявявайки исковете си за обявяване недействителност на посочените три сделки и както се е произнесъл ВТАС. Исковете са отхвърлени не поради неустановяване на това задължение с влязъл в сила ревизионен акт, а поради липса на наличие на останалите предпоставки от фактическия състав за атакуване на сделките, конкретно по чл.216 ал.1 т.2, т.4 и т.6 ДОПК – даденото значително да надхвърля полученото по стойност /чл.216 ал.1 т.2 ДОПК/ и липса на доказани намерения за увреждане /чл.216 ал.1 т.4 ДОПК/, а за сделката от 28.06.2013 г. е прието, че страните по нея са свързани лица /§1 т.3 б.“а“ от ДР на ДОПК/, но не са налице останалите две предпоставки – длъжникът да не е в състояние да погаси установеното публично задължение и със сключването на сделката да е нанесъл вреда на публичния изпълнител /чл.216 ал.1 т.6 ДОПК/. И тук са изложени съображения за допуснатите предварителни обезпечения върху имущества, надвишаващи по стойност установеното неплатено публично задължение. Вторият въпрос е във връзка със спора, макар некоректно поставен и необсъждан от ВТАС в този му вид. Дори да се приеме, че той покрива общото основание по чл.280 ал.1 ГПК и се отнася до намерението за увреждане като елемент от фактическия състав на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, подлежи ли то на доказване или се презюмира, не е налице соченият допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото касаторът не е изложил съображения за наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а само позоваването на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не обуславя приложението й.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ВТАС.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по жалбата адвокатско възнаграждение както следва: на [фирма] в размер на 4800 лв.; на [фирма] в размер на 14400 лв. и на [фирма] в размер 9600 лв. /списъци по чл.80 ГПК, договори за правна защита и съдействие и фактури за приведените суми по банков път/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 45/27.03.2017 г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия по в.гр.д. № 13/2017 г.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите, Териториална дирекция [населено място], площад „Център“ № 2 да заплати адвокатско възнаграждение както следва: на [фирма], [населено място], пл. „Свобода“ № 22, вх.Б, ет.1, ап.2 сумата 4800 лв. /четири хиляди и осемстотин лева/; на [фирма], [населено място], [улица] сумата 14400 лв. /четиринадесет хиляди и четиристотин лева/ и на [фирма], [населено място], [улица] сумата 9600 лв. /девет хиляди и шестстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.